звънтеше така искрено, че убеди повечето от офицерите, насядали край масата. — С тази постъпка убиецът е целял не само да се спаси от разкриване, но и да довърши делото си, като наследи имотите на Тресилиъновци. Сър Оливър трябвало да бъде продаден като роб на маврите от Варвария. Вместо това корабът, на който се намирал, бил пленен от испанците и Инквизицията го изпратила да работи на галерите. Когато неговата галера била пленена от мюсюлманските корсари, той направил единственото нещо, което е могло да го спаси. Станал корсар и водач на корсари, а след това…
— Какво друго е правил, ние вече знаем — прекъсна я лорд Хенри. — И аз ви уверявам, че всичко това не би имало много голямо значение нито за нас, нито за кой да е друг съд, стига останалото, което ни казвате, да е вярно.
— То е вярно. Кълна ви се, ваша светлост — повтори тя.
— Добре — отговори той и тежко кимна. — Но можете ли да го докажете?
— Какво по-силно доказателство мога да ви предложа освен това, че го обичам и съм се омъжила за него?
— Приказки! — подхвърли сър Джон.
— Това, госпожице — каза лорд Хенри, и то много благо, — това е доказателство, че лично вие вярвате в тази удивителна история. Но то не доказва, че самата история е вярна. Предполагам — продължи той меко, — че сте я чули от самия Оливър Тресилиън?
— Това е тъй, но то стана в присъствието на самия Лайонел и Лайонел лично го потвърди… призна, че е истина.
— Вие се осмелявате да кажете това? — извика сър Джон и я загледа с гневно недоверие. — Боже мой! Вие се осмелявате да кажете това?
— Осмелявам се и го казвам — отговори му Розамунд, като го гледаше право в очите.
Лорд Хенри се облегна на стола си и леко задърпа пепелявосивата си брада; лицето му беше навъсено и замислено. В цялата работа имаше нещо, което съвсем не можеше да разбере.
— Госпожице Розамунд — каза той тихо, — позволете ми да ви помоля да помислите колко тежки са вашите думи. Вие всъщност обвинявате човек, който вече не е в състояние да се защити; ако думите ви бъдат доказани, паметта на Лайонел Тресилиън ще остане завинаги покрита с позор. Позволете ми да ви попитам още веднъж и ми позволете да ви отправя молба да ми отговорите напълно честно. Призна ли Лайонел Тресилиън истинността на това, в което, както вие казвате, подсъдимият го обвини?
— Още веднъж тържествено се заклевам, че това, което казах, е вярно, че в мое присъствие, когато сър Оливър го обвини в убийството на брат ми и отвличането на самия него, Лайонел Тресилиън призна верността на тези обвинения. Сега достатъчно ясно ли е, господа?
Лорд Хенри разпери ръце:
— След всичко това, Килигрю, смятам, че не можем да продължим разглеждането на делото. Сър Оливър трябва да дойде с нас в Англия и да бъде съден там.
Но между тях имаше един човек — онзи офицер на име Юлдън, — чийто ум, изглежда, беше по- остър.
— Ще ми позволите ли, ваша светлост? — намеси се той и пристъпи към разпита на свидетелката: — Какви бяха обстоятелствата, при които сър Оливър изтръгна това признание от брат си?
Без да се отклони от истината, тя отговори:
— В неговия дом в Аджир, вечерта, когато той… — Изведнъж тя се пресече, разбрала скроената й клопка. Но и другите я разбраха. Сър Джон се възползува от пробива, тъй коварно направен от Юлдън в нейната отбрана.
— Продължи, моля! — подкани я той. — „Вечерта, когато той…“
— Вечерта, когато пристигнахме там — отговори тя с отчаяние; лицето й започна постепенно да пребледнява.
— И това, разбира се — каза сър Джон бавно, почти присмехулно, — е бил първият път, когато си чула туй обяснение за поведението на сър Оливър?
— Да — неохотно, със запъване отговори тя.
— Тъй че — настоя сър Джон, решил да не й позволява да се изплъзне, — тъй че до тази вечер ти естествено си продължавала да вярваш, че сър Оливър е убиецът на брат ги?
Розамунд мълчаливо обори глава, понеже разбра, че истината не ще може да възтържествува тука, защото самата тя беше препречила пътя й с една лъжа, която сега излизаше наяве.
— Отговори ми! — заповяда сър Джон.
— Не е нужно да отговаря — рече бавно лорд Хенри с болка в гласа, с очи, сведени към масата. — Разбира се, може да има само един отговор. Госпожица Розамунд ни каза, че той не я е отвлякъл насила, че е отишла с него по собствена воля и се омъжила за него, и тя посочи това обстоятелство като доказателство за убеждението й в неговата невинност. Но сега става ясно, че по времето, когато е напуснала с него Англия, тя все още е вярвала, че той е убиецът на брат й. Въпреки това тя иска да й повярваме, че той не я е отвлякъл. — Лордът пак разпери ръце и изкриви устни в горчиво презрение.
— За бога, хайде да сложим край! — рече сър Джон и се изправи.
— О, почакайте! — извика Розамунд. — Кълна се, че всичко, което казах, е вярно, всичко освен отвличането. Признавам го, но аз му го простих, като имах предвид онова, което научих после.
— Тя го признава! — подигра й се сър Джон.
Но девойката продължи, без да му обърне внимание:
— Като зная какво е изстрадал чрез злините на други, аз с радост го признавам за свой съпруг и се надявам да изкупя своето участие в неговите злочестини. Трябва да ми повярвате, господа. Но ако не желаете, питам ви, нима вчерашната му постъпка няма за вас никаква стойност? Нима ще забравите, че ако не беше той, нямаше да узнаете къде се намирам?
Те я загледаха с нова изненада.
— Сега пък какво имате предвид, госпожице? Коя негова постъпка е спомогнала за това?
— Нима иска питане? Тъй твърдо ли сте решили да го убиете, та се преструвате, че не знаете? Положително трябва да ви е известно, че не друг, а той изпрати Лайонел да ви съобщи къде се намирам.
Лорд Хенри ни разказва, че при тези думи той плеснал масата с отворена длан и с това дал израз на гнева си, който не можел да сдържа повече.
— Това е вече прекалено! — провикна се той. — Досега вярвах, че сте искрена, но подведена и заблудена. Но една такава преднамерена лъжа минава всякакви граници! Какво ви е прихванало, момиче? Ами че самият Лайонел ни описа обстоятелствата на бягството си от галеасата. Той сам ни разказа как този злодей накарал да го бият и след това да го хвърлят в морето, понеже уж бил умрял.
— А! — проточи сър Оливър през зъби. — Напълно присъщо за Лайонел! Той си остана лъжец докрай, разбира се. Трябваше да се сетя за това.
Розамунд, видяла се в безизходно положение, в пристъп на царствен гняв се наведе напред, за да бъде лице срещу лице с лорд Хенри и с другите.
— Излъгал е подлото, вероломно псе! — извика тя.
— Госпожице — укори я сър Джон, — вие говорите за човек, който е пред прага на смъртта.
— И е повече от прокълнат — добави сър Оливър. — Господа — възкликна той, — вие не доказвате нищо друго освен собствената си глупост, когато обвинявате тази благородна девойка в измама!
— Достатъчно ви слушахме, господине — прекъсна го лорд Хенри.
— Може и да сте, бога ми! — изрева той, пламнал от внезапен гняв. — Но сега ще чуете и още нещо! Вие сам казахте, че истината ще възтържествува, и тя наистина ще възтържествува, щом тази прекрасна девойка тъй много желае това!
Беше обзет от вълнение, светлите му очи се забиваха в тях като стоманени остриета и като стоманени остриета упражняваха принуда. Беше стоял пред тях полунасмешлив и безразличен, примирил се, че ще бъде обесен, и изпълнен с желанието всичко това да свърши и да свърши колкото може по-бързо. Но така беше, докато не подозираше, че животът все още може да му предложи нещо, докато мислеше, че Розамунд е безвъзвратно загубена за него. Наистина беше запазил спомена за известна нежност, която тя бе проявила към него предишната вечер на галерата, но беше сметнал, че тази нежност не е нещо повече от онова, което налагаше самият момент. Беше сметнал, че и сега е така, докато не стана свидетел на яростта
