Такива си бяха всичките Килигрю, уверява ни лорд Хенри Гоуд, като се спира тука за дълго и прави едно от онези отклонения, с които се впуска в историята на семействата, чиито членове случайно се появяват в неговите записки. „Те винаги са били — казва той — поривисти, невъздържани хора, честни и достатъчно почтени в кръга на преценките си, но спъвани от липсата на проницателност в тези си преценки.“
Както в по-раншното си взимане-даване с Тресилиъновците, така и в този съдбоносен час сър Джон като че ли наистина потвърждава критиката на негова светлост. Имаше поне двадесетина въпроса, които един проницателен човек би задал в този миг и нито един от които, както изглежда, не проблесна в ума на рицаря от Аруинак. Ако нещо го спря на прага и го накара да забави изпълнението на онова, което беше решил да извърши, без съмнение причината се криеше само в любопитството му да узнае какви ли още щуротии се кани да му разправи Розамунд.
— Този човек е страдал — каза му тя и не се повлия от резкия смях, с който той подигра тези й думи. — Един бог знае какво е изстрадал с тялото и душата си за грехове, които никога не е извършвал. За повечето от тези страдания съм била виновна аз. Сега зная, че не той е убил Питър. Зная, че ако не беше една непочтена моя постъпка щеше да е в състояние да го докаже по неопровержим начин без помощта на друго лице. Зная, че е бил отведен, отвлечен, преди да може да отхвърли обвинението, и като последица от всичко това за него не е оставало друго, освен да избере живота на вероотстъпник. Главната вина е у мене и аз трябва да я изкупя. Оставете ми го! Ако ме обичате…
Но това беше прекалено много за сър Джон. Жълтеникавото му лице пламна.
— Нито дума повече! — сряза я той. — Именно защото те обичам, обичам и съжалявам от все сърце, не желая да те слушам. Струва ми се, че трябва да те спася не само от този подлец, но и от самата теб. В противен случай не бих изпълнил дълга си към теб, бих изневерил на покойния ти баща и на убития ти брат. После ще ми бъдеш благодарна, Розамунд. — И пак понечи да излезе.
— Ще ви бъда благодарна? — извика тя със звънлив глас. — Аз ще ви проклинам! Цял живот ще ви мразя и ненавиждам, ще ви смятам за чудовищен убиец, ако направите това нещо! Глупак! Не разбирате ли? Глупак!
Сър Джон се стъписа. Като човек с положение и име, бърз, безстрашен и с отмъстителен нрав, а също, би могло да се каже, с изключителен късмет, през целия му живот още не се беше случвало да бъде тъй прямо и открито съден. Розамунд в никой случай не беше първата, която го смяташе за глупак, но положително първа го нарече глупак в лицето и докато, общо взето, това можеше да послужи като доказателство за крайно здравия й разум, за него то бе само последно доказателство, че е умствено разстроена.
— Пфу! — каза той с нещо средно между яд и съжаление. — Ти си луда, невменяема! Умът ти е разстроен, ти виждаш всичко наопаки. Този сатана в човешки образ бил станал нещастна жертва на чужди козни, а аз съм се превърнал в очите ти на убиец… в убиец и глупак. И таз хубава! Ами! Скоро, когато си отпочинеш, когато се възстановиш, моля бога да видиш пак всичко в правилна светлина.
Той се обърна, все още целият разтреперан от възмущение, и го направи тъкмо навреме, за да не бъде ударен от вратата, която се отвори неочаквано отвън.
Лорд Хенри Гоуд, облечен (както разказва сам той) целият в черно и със златната огърлица — отличителният знак на неговата служба, зловещ знак, ако умееха да го изтълкуват — на широките му гърди, стоеше на входа, рязко изрязан в блясъка на утринното слънце зад гърба му. Добродушното му лице трябва да е било без съмнение извънредно сериозно, в тон с дрехите, които си беше сложил, но изражението му сигурно малко се е смекчило, когато е спрял поглед върху Розамунд, застанала там край масата.
„Много се зарадвах — пише той — да я намеря толкова отморена и като че ли съвсем на себе си и изразих задоволството си.“
— Щеше да е по-добре да си легне — тросна се сър Джон; по жълтеникавите му бузи още горяха две трескави петна. — Тя е разстроена много.
— Сър Джон греши, ваша светлост — спокойно го увери девойката, — съвсем не съм неразположена, както той смята.
— Много ми е драго, мила моя — каза негова светлост и мога да си представя въпросителния му поглед да шари от единия към другия, да забелязва белезите на яда у сър Джон и да се чуди какво ли е станало. — Може — добави той сериозно — случайно да дотрябват вашите показания в печалната работа, която ни предстои. — Той се обърна към сър Джон: — Наредих им да доведат затворника, за да го съдим. Няма ли да ви дойде твърде много такова мъчение, Розамунд?
— В никой случай, ваша светлост — с готовност се отзова тя. — Дори ще се радвам. — И отметна глава като човек, който се готви за тежко изпитание.
— Не, не! — намеси се сър Джон с голяма настървение. — Не й обръщайте внимание, Хари. Тя…
— Ако вземем под внимание — прекъсна го Розамунд, — че главното обвинение против пленника ще засяга неговите… неговите отношения с мен, положително това е въпрос, по който би трябвало да бъда изслушана.
— Разбира се, то е ясно — съгласи се лорд Хенри, малко объркан, както си признава, — но само ако сте сигурна, че няма да се отрази на силите ви и няма да ви разстрои твърде много. Бихме могли може би да минем и без вашите показания.
— Мога да ви уверя, ваша светлост, че грешите — отговори тя. — Не можете да минете без тях.
— Тъй да бъде тогава — рече мрачно сър Джон и се върна при масата, където се приготви да заеме мястото си.
Хитрите сини очи на лорд Хенри все още някак изпитателно се взираха в Розамунд, пръстите замислено подръпваха късите косми на пепелносивата му брада. После се обърна към вратата.
— Заповядайте, господа — рече той, — и наредете да доведат обвиняемия.
По палубата се чуха отмерени стъпки и в кабината влязоха трима от офицерите на сър Джон, за да попълнят състава на съда, който щеше да произнесе присъдата над вероотстъпника корсар — присъда, която беше предрешена.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
ЗАЩИТНИЦАТА
Пред тежката кафява дъбова маса наредиха столове и офицерите насядаха с лице към отворената врата и слънчевия блясък на горната палуба, гърбом към другата врата и слюдените прозорци, които гледаха към прохода на кърмата. Централното място, поради длъжността си на кралски управител, зае лорд Хенри Гоуд и сега стана ясно защо беше сложил служебната си огърлица. Той щеше да председателствува извънредния съд. От дясната му страна седна сър Джон Килигрю, а до него един офицер на име Юлдън. Другите двама, чиито имена останаха неизвестни, седнаха от лявата страна на негова светлост.
За Розамунд сложиха стол в десния край на масата, откъм тясната й страна, та да я отделят от състава на съда. Тя седеше сега там с лакти на полираната повърхност, опряла лице върху полусключените си ръце, и съсредоточено разглеждаше петимата господа от състава на съда.
Отвън се чуха стъпки и някаква сянка преряза слънчевата светлина пред отворената врата. От средната палуба долетя неясна глъчка и смях. След това на входа се появи сър Оливър, охраняван от двама моряци с ризници, шлемове и извадени саби.
Той се спря за миг на прага и клепките му трепнаха, сякаш се бе стреснал, когато погледът му се спря върху Розамунд. Сетне по заповед на стражите влезе, пристъпи към масата, все още с вързани на гърба ръце, и застана малко по-напред от двамата воини.
Обвиняемият кимна небрежно на съда със съвършено спокойно изражение.
— Добро утро, господа — каза той.
Петимата го загледаха, без да отговорят, но погледът на лорд Хенри, когато се спря върху мюсюлманското облекло на корсаря, красноречиво изрази презрението, което, както сам той ни казва, изпълваше неговото сърце.
— Без съмнение вие знаете, господине — заговори след дълго мълчание сър Джон, — с каква цел сте доведен тука.
— Досещам се — отговори корсарят. — Но ни най-малко не се съмнявам в целта, с която ще бъда след малко изведен оттука. Обаче — невъзмутимо и сурово продължи той — от съдийските ви пози се сещам за излишната комедия, която възнамерявате да разиграете. Ако това ще ви позабавлява, уверявам ви, че
