сляха в пламенно единение.
X
Леля Фази умря в четвъртък вечер в силни конвулсии; Мизар, който не се отделяше от леглото, напразно се опита да затвори клепачите й: очите упорито оставаха отворени, главата се вцепени, наведена към рамото, сякаш тя искаше да гледа какво става из стаята, а устните й бяха присвити в нещо като иронична усмивка. В ъгъла на масата до нея гореше една-единствена свещ. Влаковете, които минаваха оттук след девет часа, летяха с пълна скорост, без да се съобразяват с още неизстиналия труп, който се разтърсваше всеки път, а пламъчето на свещта се полюшваше.
За да се отърве от Флор, Мизар веднага я изпрати да съобщи в Доенвил за смъртта. Тя не можеше да се върне преди единадесет часа, така че имаше два часа на разположение. Първо спокойно си отряза парче хляб, защото стомахът му бе празен — не бе успял да вечеря поради проточилата се агония. Ядеше прав, като сновеше из стаята и подреждаше нещата. От време на време се спираше, задушен от кашлица, превит одве, кажи-речи, самият той покойник; беше толкова мършав, изпосталял, с помътнели очи и с безцветни коси, че явно нямаше дълго да се наслаждава на победата си. И все пак бе успял да разяде тая едра и красива жена, както червеят разяжда дъба — тя лежеше по гръб, свършено беше, нищо не бе останало от нея, а той още се крепеше. Но изведнъж се сети нещо и коленичи, за да измъкне изпод леглото паницата с пепелна вода за промиване: откакто тя се бе усъмнила в намеренията му, Мизар бе започнал да слага отрова за мишки не в солта, а във водата за промиване; тя бе излязла глупава, не го подозираше в тая насока, бе приела водата и този път бе загубила. След като доизля паницата навън, той се върна и изми с гъба замърсения под. За какво се бе заинатила? Като искаше да го надхитри, пада й се! Когато в семейството мъжът и жената започнат да пресмятат без ничия чужда намеса кой кого ще зарови пръв, човек трябва да си отваря очите. Гордееше се с победата си, кикотеше се на хубавата шега — да поеме най-наивно отровата, дето беше отдолу, след като толкова се пазеше от оная, дето й идваше отгоре! В същия миг един експрес прелетя като вихрушка и обгърна ниската къщица с такъв топъл дъх, че колкото и да бе привикнал, Мизар потрепери и погледна към прозореца. Ах, този безспирен поток от най-различни хора, дето пет пари не даваше какво премазва по пътя си, дето не го беше грижа за тях, а бързаше ли, бързаше да отиде по дяволите! Когато влакът отмина, в настъпилата угнетяваща тишина пак срещна широко отворените очи на мъртвата, чиито изцъклени зеници като че ли следяха всяко негово движение, а полуоткрехнатите устни се хилеха.
Обикновено вялият Мизар този път се озлоби. Сякаш я чуваше как му вика: „Търси! Търси!“ Ама сигурно не ги е отнесла със себе си хилядата франка и сега, след като нея вече я нямаше, той щеше да ги намери! Не можеше ли да му ги даде доброволно? Това щеше да им спести всичките неприятности. Очите й го следваха неотстъпно: „Търси! Търси!“ Огледа стаята, из която никога не се бе осмелявал да тършува, докато тя бе жива. Да надникне първо в шкафа! Взе ключовете изпод възглавницата й, разрови полиците с бельо, опразни двете чекмеджета и дори ги издърпа, за да види няма ли някакво скривалище. Нищо! После си помисли за нощната масичка. Измъкна мраморната плоча, обърна я, безполезно. Над камината имаше заковано с два гвоздея тънко огледало от панаирите, провря под него плоска линийка, но измъкна само черен прах. „Търси! Търси!“ Тогава, за да избяга от широко отворените й очи, втренчени в него, залази на четири крака, като чукаше с юмрук по пода, за да разбере не кънти ли някъде на кухо. Много плочки се бяха разместили, той ги измъкна. Нищо, пак нищо! Когато се изправи, усети отново очите, обърна се и сам впи поглед в застиналия поглед на мъртвата; устата й продължаваше да се криви в страшния присмех. Нямаше място за съмнение — тя му се подиграваше. „Търси! Търси!“ Тресеше го, приближи се до нея, обзет от съмнение, мина му една кощунствена мисъл, при която и без това бледото му лице посиня. Защо си бе помислил, че няма да отнесе проклетите си хиляда франка? Може би все пак ще ги отнесе. Тогава се реши да я отвие, да я разсъблече, да я огледа, да претърси всяка гънка на тялото й, за да не би да ги е скрила някъде. Потърси под нея, под тила й, под гърба й. Разбърка леглото, пъхна ръката си до рамото в сламеника. Не намери нищо. „Търси! Търси!“ От отпуснатата върху смачканата възглавница глава все така го гледаха присмехулните зеници.
Разярен и треперещ, Мизар се опита да подреди леглото, в този момент влезе завърналата се от Доенвил Флор.
— Определено е за вдругиден, събота, единайсет часа — каза тя.
Говореше за погребението. Но като хвърли един поглед, схвана с какво се е занимавал усилено Мизар. Махна с ръка презрително и равнодушно.
— Стига сте ровили, няма да ги намерите.
Той си въобрази, че и тя му се подиграва. Приближи се до нея и процеди през зъби:
— Значи, ти ги е дала? Ти знаеш къде са!
Мисълта, че майка й би могла да даде хилядата франка на някого, дори на нея, собствената си дъщеря, й се видя толкова невъзможна, че сви рамене:
— Пфу! Дала ги е… Дала ги е на земята, точно така!… Ето ги, там са или там, можете да ги търсите.
И с един замах му посочи цялата къща, градината с кладенеца, железопътната линия, цялото обширно поле. Да, сигурно ги е заровила в някоя дупка, от която никой няма да ги изрови. После, когато той разтревожено се впусна да обръща и преобръща мебелите и Да чука по стените, без да се смущава от нея, девойката застана до прозореца и продължи полугласно:
— Ах, приятно е навън, каква чудесна нощ!… Вървях бързо, звездите светят тъй ярко, че навън е като ден… Колко хубаво ще бъде времето утре в зори!
Флор остана известно време до прозореца, зареяла поглед в разведреното поле, разнежена от първия топъл априлски полъх, който я подтикваше към мечти и още повече подлютяваше мъчителната й сърдечна рана. Като чу, че Мизар излезе от спалнята и отиде да рови из съседните стаи, тя на свой ред се приближи до леглото, седна и загледа майка си. В ъгъла на масата свещта продължаваше да гори с висок, неподвижен пламък. Мина някакъв влак и разтърси къщата.
Флор бе решила да прекара нощта край леглото; отдаде се на размисли. Отначало видът на мъртвата прогони онази идея фикс, която неотстъпно я бе преследвала по целия път до Доенвил под звездите, сред покоя и тъмнината. Сега, обзета от недоумение, забрави болката си — запита се защо смъртта на майка й не бе й причинила мъка. Защо не плачеше? Тя я обичаше, макар да бе такава мълчалива едра дивачка, макар, щом си свършеше работата, да се измъкваше и да скиташе из полята. Колко пъти по време на последния пристъп, който я бе убил, отиваше да седне до нея и я молеше да извика лекар — и тя подозираше Мизар и се надяваше, че той ще се уплаши, като чуе за лекар. Но майка й винаги яростно й казваше: „Не!“, сякаш от гордост не искаше да приеме помощ в битката, сигурна в победата, защото щеше да отнесе парите със себе си; тогава Флор се отказваше да се меси, излизаше и се запиляваше нанякъде, за да забрави собствените си грижи. Сигурно от това бе закоравяло сърцето й — когато ни гнети тежка мъка, няма място за друга; майка й си бе отишла, тя гледаше съсипаното й бледо лице, без да може да изпита тъга, както бе редно. Да извика полиция, да издаде Мизар — и за какво, след като всичко наоколо се рушеше! Полека-лека, макар да не откъсваше поглед от мъртвата, тя престана да я вижда, изпадна отново в плен на единствената мисъл, която я човъркаше безспир, усещайки само силното разтърсване на влаковете, по чието преминаване броеше часовете.
В далечината се чу грохотът на пътническия влак от Париж. Когато най-сетне локомотивът със запаления преден фар мина край прозореца, стаята се освети като от мълния или от пламъците на пожар.
„Един и осемнайсет — помисли тя. — Още седем часа. Ще минат сутринта в осем и шестнайсет.“
Месеци наред всяка седмица неотклонно чакаше този влак. Знаеше, че в петък Севрин отиваше в Париж със сутрешния експрес, управляван от Жак; и разкъсвана от ревност, само ги дебнеше, за да ги види и после да се терзае от мисълта как свободно ще се обичат там. Ах, този влак, който бягаше и я оставяше с противното усещане, че не може да се вкопчи в последния вагон, за да отнесе и нея! Струваше й се, че всичките му колела прегазват сърцето й! Една вечер й беше толкова тежко, че се скри, за да пише до съда; всичко щеше да свърши, ако задържат тая жена; навремето бе узнала за мръсотиите й с председателя Гранморен и беше убедена, че ако разкаже за това, съдиите ще приберат Севрин. Но като застана с перото
