цвилеха, усещайки опасността.
Тези безконечен кошмар трая само десетина секунди. Двата гигантски камъка сякаш заслоняваха хоризонта. Бляскайки с лъскавите си и искрящи медни и стоманени части, машината се плъзгаше, напредваше леко и стремително под златния слънчев дъжд в прекрасното утро. Неизбежната съдба дебнеше там, нищо на света не можеше да предотврати катастрофата. Очакването продължаваше.
Мизар с един скок долетя до поста си, зарева, размаха ръце, започна да заплашва с юмруци като обезумял, сякаш беше възможно да предупреди, да спре влака! Като чу тракането на колелата и цвиленето на конете, Кабюш изскочи от къщата, втурна се и също се развика, за да прогони конете. Флор обаче отскочи встрани и го задържа — това го спаси. Кабюш мислеше, че не й е достигнала сила да спре конете и те са я повлекли. Обвиняваше се, вайкаше се, обзет от ужас и отчаяние; а тя, неподвижна, изправена в целия си ръст, отворила широко пламтящите си очи, гледаше. В мига, когато машината щеше да докосне с гръд камъните, когато й оставаше да измине може би още метър, в този едва забележим промеждутък от време, ясно видя Жак, който не изпускаше ръчага. Той се обърна и очите им се срещнаха в един, както й се стори, неизмеримо дълъг поглед.
Тази сутрин Жак бе посрещнал с усмивка Севрин, когато тя дойде както всяка седмица на гарата в Хавър, за да вземе експреса. За какво да си съсипват насила живота с кошмари? Защо да не се възползуват от щастливите дни, които бяха техни? Може би всичко щеше да се уреди! И той бе решил да се наслади колкото може по-пълно на този ден, кроеше разни планове, мечтаеше да отидат заедно на ресторант. Понеже Севрин го бе погледнала отчаяно, защото нямаше място в първия вагон и беше принудена да се настани далеч от него, на опашката, бе й се усмихнал весело, за да я утеши. Щяха да пристигнат заедно в Париж и там да се възнаградят за тази раздяла. И дори, след като се бе навел да я проследи как се качва в едно от крайните купета, все така в чудесно настроение, се бе пошегувал с главния кондуктор Анри Доверн, тъй като знаеше, че той е влюбен в нея. Миналата седмица си бе въобразил, че Анри е станал по-дързък и че Севрин го поощрява, за да се разсее и да се откъсне от ужасното всекидневие, което сама си бе създала. Нали и Рубо бе казал, че накрая ще се отдаде без любов на този млад мъж, само и само да разнообрази живота си. Сега Жак запита Анри на кого предната вечер, криейки се зад един от брястовете на гарата, е пращал въздушни целувки; Пекьо, който тъкмо хвърляше въглища в пещта на димящата, готова за път Лизон, силно се изкикоти.
Експресът пропътува разстоянието от Хавър до Барантен с нормална скорост, без никакви произшествия; пръв Анри от високата си стъклена кабинка забеляза при излизането от падината каруцата на линията и сигнализира. Първият багажен вагон бе претоварен, защото имаше много пътници, пристигнали предната вечер с един параход. Главният кондуктор стоеше прав до бюрото си сред струпаните куфари и сандъци, разтърсвани от движението, и подреждаше книжата; закачената на един пирон мастилничка се поклащаше като махало. След престоите по гарите, където предаваха багаж, той винаги имаше четири-пет минути писмена работа. Двама пътници бяха слезли в Барантен и той, след като обработи документите им, се накани да седне в наблюдателната кабина, но преди това по навик хвърли един поглед назад и напред по линията. Прекарваше всичките си свободни часове в тая стъклена наблюдателница, следейки какво става по пътя. Тендерът скриваше машиниста, но седейки нависоко, той често виждаше по-надалеч и по-бързо от него каква е обстановката. Влакът още завиваше в падината, когато кондукторът забеляза препятствието. Толкова се изненада, че за миг, невярващ на очите си, занемя ужасен, като парализиран. Така загуби няколко секунди; влакът вече бе излязъл от падината и от него се носеха отчаяни викове — чак тогава се реши да дръпне висящата връв на алармената камбанка.
В този съдбоносен миг Жак, стиснал ръчага, гледаше без да вижда, сякаш бе загубил свяст за минутка. Мислеше за смътни и далечни неща, сред които дори образът на Севрин бе изчезнал. Бесният звън на камбанката и крясъците на Пекьо зад него го разбудиха. Недоволен от тягата, Пекьо тъкмо бе повдигнал езичето на пепелника и се бе навел да провери увеличава ли се скоростта. Пребледнял като мъртвец, Жак видя и осъзна всичко — каруцата напреки на линията, устремената напред машина, предстоящия страхотен удар, — при това така ясно и отчетливо, че различи дори жилките на двата камъка, усети как пращят премазаните му кости. Сблъсъкът беше неизбежен. Той силно завъртя ръчага, затвори регулатора, натисна спирачката. Даде заден ход и дръпна несъзнателно парната свирка, мъчейки се с безсилна ярост да предупреди, да отмести огромната барикада там, пред него. Но въпреки този ужасяващ отчаян зов, който раздираше въздуха, Лизон не се подчиняваше, само позабави ход. Тя вече не бе послушна както някога, след като в снега се бяха повредили чудесните й шибъри и здравата й спирачка; сега се бе превърнала в своенравна и опърничава застаряваща жена със съсипани от студа дробове. Лъхтеше, бунтуваше се срещу спирачката и все така упорито напредваше, напредваше с натежалото си огромно туловище. Жак, вкаменен на своя пост, стиснал ръчага, държащ все така несъзнателно с лявата си ръка връвта на свирката, чакаше. И Лизон, пухтяща, димяща, огласяща въздуха с нестихващото си пронизително свистене, се удари с всичките си тринадесет тежки вагона в каруцата.
Сковани от ужас на около двадесет метра от пътя, Мизар и Кабюш, размахали ръце, Флор, широко отворила очи, видяха нещо кошмарно — влакът се изправи, седемте вагона се покачиха един върху друг, а после с оглушителен трясък се сгромолясаха в безформена купчина от отломки. Първите три бяха просто надробени, останалите четири образуваха хаотична грамада от издънени покриви, разбити колела, врати, вериги, буфери сред купища изпотрошени стъкла. Особено ясно се чу ударът на машината в каменните блокове — приглушено премазване, последвано от предсмъртен вопъл. Изтърбушената Лизон се преметна вляво през каруцата; разцепените камъни се разхвърчаха на парчета, сякаш взривени с динамит, а четири от петте коня, блъснати и повлечени, бяха убити на място. Шестте вагона в края на влака бяха спрели непокътнати, без дори да излязат от релсите.
Отвсякъде се разнесоха викове, вопли; думите се сливаха в едно като животински вой:
— Тук съм! Помощ!… Ах, боже! Умирам! Помощ! Помощ!
Нищо друго не се разбираше, нищо не се виждаше. Прекатурена настрани, с разпорен корем, Лизон изпускаше през откъртените кранове, през издънените тръби свистящи струи пара, подобно гневното хриптене на повален гигант. Бялото й дихание не секваше и по повърхността на земята се стелеха гъсти кълба, а обвитите в черен дим горящи въглени падаха от пещта червени като окървавени вътрешности. Ударът беше толкова силен, че коминът се бе забил в земята, рамата от тази страна се бе счупила, изкривявайки двете надлъжни греди; с щръкнали нагоре колела, Лизон лежеше като чудовищна кобила, разпорена от удара на някакъв страхотен рог, и излагаше на показ огънатите шатуни, счупените цилиндри, шибърите с премазаните им ексцентрици, ужасната си зееща рана, откъдето все още дишаше шумно, в бясно отчаяние. Точно до нея лежеше и останалият жив кон с откъснати предни крака, с разпорен корем, от който изтичаха червата. По застиналата в непосилна болка муцуна личеше, че цвили неистово, но неговият зов не се чуваше, погълнат от гръмкия предсмъртен вопъл на машината.
Неочаквани писъци се разнасяха, замираха, притихваха:
— Спасете ме! Убийте ме!… Много ме боли, убийте ме, хайде, убийте ме!
Сред този оглушителен шум и заслепяващия дим вратичките на оцелелите вагони започнаха да се отварят и пътниците се изляха като река навън. Падаха на пътя, ставаха, бореха се с ритници и юмруци да се измъкнат. Щом усетеха под себе си твърда земя, пред себе си простор, хукваха да бягат, прескачаха плетищата, тичаха право през полята, водени единствено от инстинкта за самосъхранение — да бъдат далеч, колкото се може по-далеч от опасността! Жени, мъже, пищейки, се втурваха в горите.
Изпотъпкана, с разчорлени коси, с раздрана рокля, Севрин най-сетне бе успяла да се измъкне от блъсканицата; но не избяга, а се затича към хъркащата машина и изведнъж се озова срещу Пекьо.
— Жак! Жак! Жив е, нали?
Огнярят, който по чудо бе останал невредим, също бе дотичал със свито сърце, измъчван от угризения при мисълта, че неговият машинист лежи под тези останки.
Толкова бяха пътували заедно, толкова умора, студ и неприятности бяха понесли! Ами тяхната машина, горкичката им приятелка, най-обичната от задружното им тричленно семейство, която лежеше по гръб и от пробитите й дробове излизаше последното й дихание!
— Аз скочих — изломоти той, — не знам нищо, нищичко не знам… Да бягаме, бързо, да бягаме!
Край линията се сблъскаха о Флор, която ги гледаше. Тя още не бе помръднала, стоеше вцепенена от деянието си, от тази сеч, която сама бе предизвикала. Свършено беше, чудесно; чувствуваше облекчение, че е изпълнила плана си, не изпитваше никакво съжаление към страданието на другите и дори не ги
