защото бе ровил в дърварника; едва дишаше, разярен от напразното търсене; беше тъй възбуден от безсилен бяс, че пак започна да рови под мебелите, в камината, навсякъде. Влакът се точеше безкрайно дълъг, огромните му колела тракаха равномерно, при всеки тласък мъртвата подскачаше в леглото си. Мизар протегна ръка да откачи от стената една малка картина и отново срещна следящите го отворени очи, а усмихнатите устни сякаш помръднаха.
Той страшно пребледня, разтрепери се и измърмори уплашено и гневно:
— Да, да! Търси! Търси!… Ама ще ги намеря, дявол да го вземе! Ако ще да обърна камък по камък къщата и да разкопая буца по буца всяка педя земя!
Черните вагони се изнизаха потискащо бавно в мрака и мъртвата застина пак неподвижна, като продължаваше да гледа мъжа си тъй насмешлива и тъй сигурна в победата си, че той отново излезе, като остави вратата отворена.
Смутена в размишленията си, Флор стана. Затвори, за да не може този човек да се върне и да наруши покоя на майка й. За своя изненада се чу да изрича на глас:
— Достатъчни ще ми бъдат десет минути преди това!
Действително десет минути щяха да й стигнат. Да, ако десет минути преди експреса не дадяха сигнал за друг влак, можеше да се залови за работа. След това размишление се почувствува сигурна, престана да се тревожи, успокои се.
Към пет часа се развидели — свежа и ясна зора. Отвори широко прозореца въпреки хлада и прелестната утрин нахлу в зловещата стая, изпълнена с миризмата на трупа и на догарящата свещ. Слънцето още се криеше зад обраслия с дървета хълм, но скоро се появи в златисторумено сияние, огря склонове и пътища, донесе на земята животворния лъх на пролетта. Флор не се бе излъгала предната вечер — денят щеше да бъде хубав, изпълнен с младост, лъчезарно здраве, с любов към живота. Колко хубаво би било да поскита волно по козите пътеки на този затънтен край, по хълмовете му, прорязани с тесни долини! Когато се извърна, с изненада видя сред ярката дневна светлина мъждукащата свещ, подобна на помътняла сълза. Мъртвата сега сякаш гледаше железопътната линия, където влаковете продължаваха да се разминават, без да забелязват бледата свещ до трупа.
Пое работата си по-късно. Излезе от стаята за пътническия влак от Париж в шест и дванадесет минути. Мизар също смени нощния дежурен в шест часа. Когато даде сигнал с тръбата си, Флор застана с флагчето в ръка край бариерата. Проследи за малко с очи отминаващия влак.
— Още два часа — изрече тя на глас.
Майка й вече нямаше нужда от никого. Сега Флор изпитваше непреодолимо отвращение при мисълта да се върне в стаята. Всичко беше свършено, беше я целунала за последен път, вече можеше да разполага със своя живот и с живота на другите. Обикновено в промеждутъка между два влака се измъкваше, изчезваше нанякъде; но тази сутрин сякаш нещо я задържаше на поста й до бариерата, на простата дървена скамейка край пътя. Слънцето се издигна на хоризонта, златист дъжд от лъчи се сипеше в чистия въздух; тя не помръдваше, сякаш окъпана и приласкана от топлинката сред обширното поле, тръпнещо от прилива на пролетните априлски сокове. За миг Флор потърси с поглед Мизар, който беше в дървената си барака от другата страна на линията, видимо развълнуван, отърсил се от обикновената си сънливост — той излизаше, влизаше, движеше с нервна ръка сигналните ръчки и непрекъснато хвърляше по едно око към къщата, като че ли мислено бе останал там и продължаваше да рови. После го забрави и престана дори да съзнава присъствието му. Беше погълната от очакването, със затворено и сурово лице, вперила очи в пътя към Барантен. Очевидно там, сред весело сияещото слънце, някакво видение привличаше упорито дивия й поглед.
Минутите течаха. Флор не помръдваше. Най-сетне, когато в седем и петдесет и пет Мизар сигнализира два пъти с тръбата приближаването на пътническия от Хавър, тя стана, спусна бариерата и застана пред нея с флагчето в ръка. Влакът се стопи в далечината, след като разтърси земята; чу се как нахлу в тунела, където шумът стихна. Тя не седна, продължаваше да стои и отново започна да брои минутите. Ако до десет минути не дадяха сигнал за товарен влак, щеше да изтича до падината и да прекъсне релсите. Беше спокойна, само нещо я стягаше в гърдите — огромната тежест на взетото решение. Впрочем в тези последни минути при мисълта, че Жак и Севрин се приближават, че ще минат оттук, устремени към любовната среща, ако не ги спре, тя отново се изправи сурова, сляпа и глуха, без повече душевни борби — това бе неотвратимо, тя бе като вълчица, пречупваща гръбнаци, връхлитаща с вдигната лапа. Забравила се в егоистичната си жажда за мъст, виждаше само двете премазани тела, без да я е грижа за тълпата, за този непознат човешки поток, изливащ се край нея от години. Мъртвите и кръвта може би дори ще закрият слънцето, слънцето, чиято жизнерадост я дразнеше.
Още две минути, още една и тя щеше да тръгне към падината, когато глухо трополене на колела по пътя откъм Барантен я спря. Сигурно беше каруца с камъни. Трябваше да я пропусне, налагаше се да вдигне бариерата, да поговори, да остане на мястото си; невъзможно бе да действува, пак щеше да изтърве мига. Махна с гневно примирение — ще изтича, ще зареже поста, каруцата, коларя, нека се оправят както могат! Но в утринния въздух изплющя камшик и се разнесе весел глас:
— Хей, Флор!
Беше Кабюш. Тя се закова на място пред бариерата.
— Какво ти става? — продължи той. — Заспа ли на туй хубаво слънце? Бързо вдигай бариерата да мина преди експреса.
Всичко рухна в нея. Мигът бе пропуснат, ония двамата щяха да се наслаждават на щастието си, а тя нямаше как да ги унищожи! И докато вдигаше бавно полуизгнилата стара бариера, чиито ръждясали панти изскърцаха, бясно се мъчеше да измисли някакво препятствие, нещо, което да постави на пътя; толкова се бе отчаяла, че бе готова сама да легне на релсите, стига да може да преобърне влака. Очите й изведнъж се спряха на каруцата, ниска, тежка кола, в която имаше два каменни блока; пет яки коня едва я влачеха. Грамадни, високи и широки, готови да заприщят пътя — тези блокове сами й се предлагаха; внезапно изпита непреодолима жажда, безумно желание да ги грабне и да ги постави там. Бариерата се вдигна, петте коня чакаха потни, задъхани.
— Какво ти става тая сутрин? — запита пак Кабюш. — Много си особена.
Флор най-сетне отговори:
— Майка ми умря снощи.
Той съчувствено възкликна. Остави камшика и стисна ръцете й:
— Горкичката ми Флор! То се чакаше от толкова време, ама пак е тежко!… Значи, е още там, иска ми се да я видя, сигурно щяхме да се разберем с нея, ако не се беше случило онова нещастие.
Той тръгна натъжено с нея към къщата. Но от прага пак хвърли поглед към конете. Тя го успокои:
— Няма опасност да тръгнат. Експресът е още далеч.
Лъжеше го. В чистия полски въздух бе доловила с опитното си ухо, че експресът бе напуснал гарата в Барантен. След пет минути щеше да излезе от падината на сто метра от прелеза. Докато каменарят влезе развълнуван в стаята и се изправи край смъртното ложе, обзет от тъжни спомени за Луизет, тя остана вън, пред прозореца, продължавайки да се вслушва в далечното равномерно пухтене на влака, което се чуваше все по-близо и по-близо. Внезапно се сети за Мизар — може би ще я забележи и ще й попречи; сърцето й замря, като се обърна и не го видя на поста му. Зърна го да копае от другата страна на къщата, около кладенеца; не бе устоял на безумното си желание да търси, осенен вероятно от мисълта, че парите са там; в плен на алчността, сляп, глух, той копаеше ли, копаеше! За нея това бе последният подтик. Всичко се нареждаше от само себе си. Един от конете се разцвили, влакът пухтеше високо оттатък падината като задъхан бързащ човек.
— Ще ги задържа — каза Флор на Кабюш. — Не се бой.
Тя се спусна, улови първия кон за юздата и го задърпа с удесеторена сила поради желанието си да се пребори. Конете се напрегнаха, за миг каруцата с тежкия товар се поклати, но не потегли; тъй като Флор дърпаше подобно на допълнително впрегнат кон, все пак се придвижи и застана на пътното платно. Стоеше върху релсите, когато експресът излезе от падината, на сто метра от прелеза. Тогава, за да попречи на каруцата да премине оттатък линията, тя задържа впряга рязко, с нечовешко усилие, от което изпращяха всичките й кости. За необикновената й сила се носеха легенди — как спряла някакъв вагон, полетял по стръмнината, как удържала на линията някаква каруца и спасила влака, а сега тя водеше с желязна ръка друга каруца, за да я изпречи пред влака, въпреки че петте коня се изправяха на задните си крака и
