пред листа, нищо не излезе. Пък и кой знае дали правосъдието щеше да й обърне внимание. Всичките тези достопочтени хора се поддържаха. Може дори нея да я натикат в затвора, както бяха натикали Кабюш. Стига! Тя копнееше да отмъсти и щеше да го стори сама, нямаше нужда от никого. Това всъщност не бе жажда за мъст в обикновения смисъл на думата, а по-скоро жажда да причини мъка, за да се излекува от своята; искаше й се да свърши веднъж завинаги, да преобърне всичко, Да ги помете като вихрушка. Беше прекалено горда, смяташе, че е по-силна и по-красива от другата, и бе убедена в своето право да бъде обичана; как й се искаше, когато се връщаше самотна, с разпиляна, незабрадена гъста руса коса, по пустите пътеки, на тоя затънтен край да срещне в гората другата и там Да се разправят като две враждуващи неприятелки. Досега не бе я докосвал още мъж, тя раздаваше плесници на младежите — в това беше непреодолимата й сила и Флор вярваше, че ще възтържествува.
Преди седмица в главата й внезапно се бе загнездила, сякаш някой бе я набил с чук, тази мисъл — да ги убие, за да не минават вече, да не отиват там заедно. Престана да разсъждава, подчиняваше се само на дивия инстинкт за разрушение. Ако някой трън се забиеше в плътта й, бе готова да го изтръгне дори да трябва да реже живо месо. Да ги убие, да ги убие още първия път, когато пак минат край нея, да прекатури влака, като препречи някоя греда или измъкне част от релсите, всичко да счупи, да разруши! Той сигурно ще бъде убит на място в своята машина; жената, която седеше винаги в първия вагон, за да е по-близо до него, също не можеше да избегне смъртта! Колкото до другите — постоянния човешки поток, — изобщо не мислеше за тях. Какви й бяха те? Нима ги познаваше? Мисълта да унищожи влака, да пожертвува толкова човешки съществувания я преследваше денонощно, само такава голяма катастрофа, напоена с толкова кръв и човешка мъка, можеше да утеши непоносимо наболялото й от сълзи сърце.
После, в петък сутринта, не й стигна смелост, защото не бе решила нито къде, нито по какъв начин да прекъсне релсите. Но вечерта след дежурството се поразходи из тунела и стигна до разклона за Диеп. Обичаше да се разхожда в дългото половин левга подземие по това право сводесто авеню, където изживяваше вълнуващото усещане да пресреща готовите да връхлетят върху нея влакове, заслепяващи я с предните си фарове; всеки път рискуваше да бъде премазана — тук сигурно я привличаше опасността, желанието да предизвиква съдбата. Но тази вечер, след като се изплъзна от бдителните очи на пазача и стигна до средата на тунела, вървейки отляво, за да е сигурна, че идващите срещу нея влакове ще преминават отдясно, прояви непредпазливостта да се обърне, за да проследи светлините на един влак за Хавър; после продължи, но стъпи накриво, извъртя се някак и се обърка — загуби представа в каква посока бяха изчезнали червените сигнали. Въпреки смелостта си, все още зашеметена от грохота на колелата, тя се спря с вледенени ръце, а косите й настръхнаха от ужас. Въобрази си, че ако сега се появи друг влак, нямаше да разбере от коя страна идва, че ще трябва да отскочи вдясно или вляво и на бърза ръка ще бъде премазана. Направи усилие да събере мислите си, да си припомни, да съобрази. После изведнъж я обзе такъв страх, че се спусна да тича наслуки напред като обезумяла. Не, не! Не желаеше да бъде убита, преди да убие онези двамата! Спъваше се в релсите, плъзгаше се, падаше, затичваше се още по-бързо. Обзе я лудост, струваше й се, че стените на тунела се стесняват, за да я притиснат, под свода отекваха въображаеми шумове, чуваше заплашителни гласове, ужасяващ грохот. Всеки миг се извръщаше, защото си въобразяваше, че чувствува във врата си огненото дихание на локомотива. На два пъти, убедена, че греши, че ще бъде убита, ако продължи да тича в тази посока, отскочи и се върна. Тичаше, тичаше и ето че пред нея, в далечината, се появи звезда, кръгло пламтящо око, което ставаше все по-голямо. Напрегна сили, за да преодолее неудържимото си желание още веднъж да се върне назад. Окото се превърна в главня, в разпалена пещ. Заслепена, без сама да знае как, Флор отскочи вляво; влакът профуча мълниеносно, облъхвайки я с дъха си като вихър. Пет минути след това тя излезе здрава и читава откъм Малоне.
Беше девет часът, още няколко минути и експресът от Париж щеше да се появи. Тя тръгна отново, сякаш продължаваше да се разхожда, и стигна до разклона за Диеп, на около двеста метра от тунела, като оглеждаше пътя с надеждата да открие някаква възможност за осъществяване на намеренията си. Действително ремонтираха пътя за Диеп и нейният приятел стрелочникът Озил бе спрял там един влак с баластра; внезапно й просветна и съчини плана си — ще му попречи да обърне стрелката към пътя за Хавър и експресът ще се блъсне във влака с баластра. Беше започнала да изпитва приятелски чувства към Озил от деня, когато, опиянен от желание, той й се бе нахвърлил, а тя едва не му разцепи главата с една тояга, и обичаше да му прави внезапни посещения през тунела, сякаш бе изскочила от планината козичка. Бивш военен, мършав и неразговорчив, той ревностно изпълняваше задълженията си; не можеха да го укорят и в най-малката небрежност, отваряше си очите на четири и денем, и нощем. Единствено тази силна като момче дивачка, която едва не бе го пребила, можеше да го накара да забрави всичко, само знак да му дадеше. Макар да бе с четиринадесет години по-възрастен от нея, той я желаеше и се бе заклел да стане негова; след като не успя със сила, сега опитваше с внимание. И този път, когато тя изскочи в мрака и го повика навън, начаса излезе от будката, забравил всичко. Тя го замая с приказки, увлече го надалеч, разказваше му безредно, че майка й била болна, че нямало да остане в Кроа дьо Мофра, ако я загуби. В същото време се вслушваше в далечното пухтене на експреса, който бе напуснал Малоне и се приближаваше с пълна пара. Когато усети, че е вече там, се обърна да види какво ще стане. Но не бе предвидила новите съоръжения за автоматично превключване: локомотивът, поемайки към Диеп, сам даде сигнал, че пътят не е свободен. Машинистът успя да спре на няколко крачки от влака с баластра. Озил извика отчаяно, като човек, събудил се сред останките на разрушения си дом, и се спусна към будката; а тя, вцепенена, неподвижна, загледа в мрака маневрата на едва избегналия злополуката влак. Два дни по-късно преместеният другаде стрелочник бе дошъл да се сбогува с нея, без да подозира нищо, и я бе помолил да отиде при него, ако майка й почине. Няма как, не бе успяла, трябваше да измисли друго!
В този миг нахлулите спомени се разсеяха, Флор сякаш се пробуди и отново видя покойницата, осветена от жълтия пламък на свещта. Майка й бе умряла, защо да не замине, защо да не се омъжи за Озил, който я обичаше и може би щеше да я направи щастлива? Цялото й същество се възпротиви. Не, не! Ако прояви малодушие и остави онези двамата да живеят, по-добре да иде където й видят очите, да стане слугиня, но не и да принадлежи на човек, когото не обича. Необичаен шум я накара да наостри уши — разбра, че Мизар рови с лопата пръстения под в кухнята; беше побеснял, че не намира парите, готов бе да преобърне наопаки цялата къща. Не би желала да живее занапред с него. Какво да прави? Премина вихрушка, стените затрепериха и по бледото лице на мъртвата заигра огнен отблясък, който обагри сякаш о кръв отворените очи и ироничната усмивка. Беше последният пътнически влак от Париж с ленивия си и тежък локомотив.
Флор се извърна и погледна звездите, искрящи по ведрото небе в пролетната нощ.
„Три и десет. Още пет часа, и ще минат“ — помисли тя.
Трябва да опита пак, прекалено много страдаше! Да ги гледа как всяка седмица отиват да се любят, не беше по силите и. Сега, когато бе сигурна, че Жак никога няма да бъде неин, предпочиташе той изобщо да не съществува и нищо друго да не съществува. Обзе я скръб в мрачната стая, където бдеше над покойницата; изпита още по-силно желание да разруши всичко. След като си нямаше вече кого да обича, другите също можеха да последват майка й. Нека да има още и още мъртъвци, ще ги погребат наведнъж всичките! Сестра й умря, майка й умря, любовта й беше мъртва — какво да прави? Да живее сама тук или другаде, но винаги сама, а онези двамата да бъдат заедно! Не, не! По-добре всичко да рухне! Нека смъртта, свила гнездо в тая душна стая, да дъхне по пътя и да помете всичко живо!
Когато най-сетне след дълги размишления стигна до това заключение, Флор се запита как да постъпи. Върна се на хрумването да прекъсне някъде релсите. Това беше най-сигурният и най-лекият за изпълнение начин — само трябваше да избие с чук релсовите подложки и да измъкне релсите от траверсите. Не й липсваха инструменти, никой нямаше да я види в тая пустош. Най-удобното място, разбира се, беше след падината към Барантен, на завоя по насипа, висок седем-осем метра — там дерайлирането беше сигурно и катастрофата щеше да е ужасна. Но като пресметна времето, се разтревожи. По този път преди експреса от Хавър, който минаваше в осем и шестнадесет, имаше само един пътнически в седем и петдесет и пет. За двадесет минути трябваше да свърши работата — напълно достатъчно. Само дето между редовните влакове при голямо струпване често пускаха най-неочаквано товарни влакове. В такъв случай колко безполезно би било да рискува! Откъде би могла да узнае предварително дали точно експресът ще катастрофира? Тя дълго обмисля всички възможности. Още беше тъмно, свещта все така гореше и силно капеше, а неподрязаният фитил съвсем бе почернял.
Мизар влезе в стаята точно когато минаваше един товарен влак от Руан. Ръцете му бяха цели в пръст,
