арабска курво!
Разтърсваше я като парцалена кукла и главата й се люшкаше на всички страни.
— Моля те! — изпищя тя.
Халифа усили натиска върху спусъка, оставаше му още частица от милиметъра. Изкрещя поредното предупреждение и след като израелецът въобще не реагира, стреля точно до левия му крак. Куршумът звънна в каменния под, отскочи от задната стена и рикошира някъде в сандъците. Бен Рои застина на място, дишайки неравномерно и отчаяно, очите му блестяха налудничаво. За миг просто остана така, след това с безсилно бясно ръмжене пусна косата на Лейла и отстъпи крачка назад, стиснал автомата. Халифа презареди маузера. Жената се свлече на пода.
— Слава богу. — Лейла се разкашля, хвана се за главата и се намръщи. Пое си няколко пъти дъх и погледна към Халифа.
— Той работи за Хар Цион — изграчи дрезгаво. — „Воините на Давид“. Те знаят за Менората. И са по петите ни.
Израелецът се разсмя диво, погледът му прескочи невярващо от Халифа към Лейла и обратно към Халифа.
— Глупости! Тя те лъже!
— Истина е! Видях ги. В Йерусалим. На летището. През цялото време им е предавал информация.
— Лъже, Халифа! Шибаната кучка лъже!
— Мамел е всички ни — продължи Лейла, изправи се с усилие на крака и се подпря на един сандък. — Мен, теб, всички. Той е от „Шаялей Давид“. Те идват за Менората. И ще започнат война.
— Не й вярвай!
— Трябва да се измъкнем оттук. Преди да е станало късно.
— Лъжлива арабска…
Бен Рои пристъпи към нея и вдигна шмайзера. Халифа отново стреля, куршумът пак рикошира и изчезна из купчините сандъци.
— Това е последно предупреждение, Бен Рои! — изкрещя и презареди. — Веднага хвърли автомата!
— Нямаш представа какво правиш! — изрева израелецът, пръскайки слюнки. — Халифа, моля те, повярвай ми. Наблюдавах я, проследих я. Тя работи за Ал Мулатам!
Говорът му вече преминаваше в бръщолевене. Със свръхчовешко усилие си наложи да говори по- бавно.
— Чуй ме — каза и няколко пъти пое дълбоко дъх в опит да се успокои. — Тя написа една статия. Преди година. Точно след като умря Галия. Беше интервю с Ал Мулатам. Пишеше, че миришел на афтършейв „Манио“. Била го познала. Но аз употребявам „Манио“, Халифа, а тя не го позна. Аз употребявам „Манио“ и тя ме попита какъв афтършейв съм си сложил. Не знаеше. Изобщо не го позна!
Халифа озадачено погледна Лейла, която вдигна вежди, все едно казваше: „И аз не разбирам“. Бен Рои забеляза размяната на погледи и ядосано завъртя глава.
— За бога, проумей! Всичко е било измислено. Тя го е измислила. Афтършейва, срещата, цялата шибана статия. Тя я е съчинила. За да заблуди хората. За да предпази истинския Ал Мулатам. Да предпази господаря си.
Речта му отново се ускоряваше. Опита се да се овладее, вдигна ръка и стисна менората на медальона си.
— Разследвам я. От онази статия насам. Цяла година. Всеки един атентатор, Халифа. Всеки шибан самоубиец на Ал Мулатам — тя ги е интервюирала до един. До един. Той ги вербува така. Чрез нея. Тя ги интервюира, убеждава се, че са подходящи, след което му дава имената им. Ето така става всичко. Това е системата. И тя участва в нея.
— Той е луд.
— Обясни ти, тогава! — кресна й Бен Рои. Очите му бяха толкова диви и разширени, че направо щяха да изхвръкнат от орбитите си. — Обясни тогава как така си интервюирала всеки един от атентаторите на Ал Мулатам?
— Ще обясня! — заяви тя, заклати безпомощно глава и също извиси глас. — Съвпадение, някой ми прави постановка… не знам! Всичкото това вече го изтърпях от Шин Бет, след като написах статията.
— Имаше в себе си предавател, да й еба майката! — Бен Рои бръкна в джоба си, извади малък метален предмет с размери на цигарена кутия и триумфално го размаха във въздуха.
— Беше в раницата й, Халифа! Той ни следва. Ал Мулатам. Ал Мулатам е по петите ни!
— Претърсиха ми чантата на летището — възрази Лейла.
— Няма начин. Няма как да съм минала с такова нещо.
— А тогава как? Как?
— Не знам! — тя вдигна ръка към главата си, внезапно объркана и дезориентирана. — Някой трябва да ми го е подхвърлил. Не знам!
— Мръсна лъжкиня! — изръмжа израелецът, вече без изобщо да си дава труд да звучи спокойно и разумно. — Не вярвай на нито една нейна дума, Халифа. Играе театър. Тя работи за Ал Мулатам. Винаги е работила за Ал Мулатам. Тя е убийца! Тя уби моята Галия!
— Ако го питаш него, ние всичките сме убийци? — изкрещя Лейла извън себе си. — Всички палестинци, всички араби. Ал Мулатам убил годеницата му и всички сме виновни. Ето затова ни е продал на Хар Цион.
— Лъжеш, кучко!
— Той е по петите ни!
— Не й вярвай, Халифа! Това е една мръсна лъжкиня…
Трети изстрел накара и двамата да млъкнат. Куршумът се заби на безопасно място в купчина брезент, пещерата отекна от резкия изстрел на карабината. Лейла се свлече до един сандък. Бен Рои остана прав с отпуснати ръце. И двамата гледаха към терасата, без да помръдват, като обвиняеми в съдебна зала, очакващи присъдата си. Халифа прехапа устни, тръсна глава, за да прогони стеклата се в окото му капка пот, и се опита да проясни мислите си. Лейла беше права относно Бен Рои, в това не се съмняваше. Но в погледа на израелеца имаше нещо, в начина, по който се защитаваше…
Мохамед Гемал, ето на кого му напомняше, на Мохамед Гемал по време на разпита за Шлегел преди толкова много години — същата отчаяна ярост, същите трескави, широко отворени очи, същите възражения, че е невинен. Оказа се, че Гемал беше говорил истината. Но Бен Рои… Думите на баща му отекнаха някъде в дъното на съзнанието му: „Пази се от тях, Юсуф. Винаги се пази от евреите.“
Тръсна поредната капка пот, изви очи от Лейла към Бен Рои, сетне отново към Лейла и презареди карабината.
— Хвърли оръжието, Бен Рои.
— Не!
— Хвърли го и падни на колене!
— Ти не знаеш какво правиш! Изобщо не знаеш какво правиш, тъп арабин…
Четвъртият куршум отскочи от каменния под на по-малко от два сантиметра от десния крак на Бен Рои. Израелецът погледна надолу, нагоре, настрани, очите му проблеснаха като капки разтопена стомана, устата му се изкриви от ярост, сякаш цялата долна част на лицето му щеше всеки момент да се свлече от костите; след това с пронизителен животински вой на отчаяние и безсилие захвърли шмайзера и падна на колене. Лейла побърза да отиде и да вземе оръжието, след което го насочи към корема му.
— Тези „Воини на Давид“ — извика Халифа, — колко още остава, докато…
Млъкна насред изречението, прекъснат от студения допир на дуло в основата на врата.
— Мисля, че това е отговорът на въпроса ти. Веднага пусни оръжието и вдигни ръце.
За част от секундата Халифа си помисли да изкрещи някакво предупреждение към Лейла. Идеята беше самоубийствена и я отхвърли, преди дори да се беше оформила ясно в главата му. Остави маузера на земята и сключи ръце на врата си. Дулото се отдръпна и нечия груба ръка изви неговата зад гърба му, изправи го на крака и го обърна.
Бяха шестима, включително този, който му извиваше ръката — яки, корави, безизразни, всичките
