облечени със скиорски якета и, не съвсем на място, с черни шапчици на главите. Петима бяха въоръжени с узита. Шестият, най-възрастният и очевидно този, който беше проговорил — нисък и набит мъж с ръкавици и бледо брадато лице, — държеше пистолет „Хеклер и Кох“. С кристалната яснота на мисълта, която само страхът поражда, Халифа го позна моментално от снимката на корицата на списание „Таим“ в хола на Пиет Янсен: Барух Хар Цион.
„Ти си мръсно копеле, Бен Рои — помисли си. — Мръсно лъжливо еврейско копеле.“
Размениха си думи на непознат за него език, явно иврит.
Един от групата отиде до ръба на терасата, а този, който държеше Халифа, го обърна така, че отново да вижда морето от сандъци. Лейла вече беше разбрала, че горе става нещо и с мъртвешки бледо лице се беше свила до един от сандъците, без обаче да изпуска от прицел Бен Рои, който лежеше по лице на пода. За миг Халифа се разтревожи, че израелците ще започнат да стрелят, но те просто гледаха надолу към нея с каменни лица, насочили автоматите, докато единият от групата — висок мъж с военна подстрижка, който явно беше вторият в йерархията след Хар Цион — не отиде до ръба на каменния балкон и не погледна надолу към елеватора.
Последва нова приглушена размяна на реплики, след която мъжът преметна узито през рамо, коленичи, пусна се заднишком и запълзя надолу по едната вертикална релса на елеватора. След трийсет секунди машината забръмча и мъжът бавно се появи върху платформата, все едно левитираше. Когато се изравни с терасата, изключи мотора. Хар Цион кимна и всички се качиха отгоре й, Халифа все още с извита ръка и с дуло на узи, притиснато в ухото. Хар Цион кимна отново и платформата бавно се спусна до пода на пещерата.
Легналият на земята Бен Рои се опитваше да извие глава и да види какво става; Лейла беше застанала в средата на прохода и беше вдигнала автомата, като да им препречи пътя. Докато се приближаваха към нея, Халифа се опита да й привлече вниманието, да й предаде без думи да не прави излишни движения и да не върши никакви глупости, но тя не сваляше поглед от Хар Цион.
За миг двамата застанаха, вперили погледи един в друг, неговият сив и твърд като гранит, нейният изумруденозелен и трескав. На устните й имаше леко предизвикателна усмивка. След това кимна, подаде оръжието си на един от хората на Хар Цион, избърса с ръкав окървавения си нос и отстъпи настрана.
— Да бяхте се забавили още малко.
Беше толкова неочаквано, че на Халифа му отне секунди да осъзнае какво става. Но когато проумя, челюстта му провисна от шока. Легналият на пода Бен Рои, който кривеше глава под неестествен ъгъл, за да види през рамото си какво става, явно също не разбра моментално случващото се. Погледът му се стрелкаше насам и натам и лицето му премина през цяла галерия от изражения, преди да се спре на гримаса от ужасено неверие.
— О, Боже — прошепна, като притисна чело към студения каменен под. — О, Боже, моля те, не!
За момент никой не помръдна и всичко застина като на стопкадър; след това много бавно Бен Рои се надигна на колене, изправи се зашеметен, като боксьор, надигащ се от ринга след нокдаун. Лейла отстъпи и застана до израелците, погледът й за миг отскочи към Халифа, а по страните й изби лека червенина — от срам или от някаква съвсем друга емоция, на египтянина не му беше ясно. Бен Рои сякаш вече изобщо не я забелязваше, вперил поглед само в Хар Цион.
— Палестинците просто не са чак толкова умни — измърмори, със свито от едва потискана ярост гърло. — Начинът, по който оперира „Братството“, е прекалено усъвършенстван за ренегатската палестинска общност. Движещата сила трябва да е външна.
Халифа все още не проумяваше напълно какво става.
— Нищо не разбирам — промълви и погледна първо Бен Рои, след това Лейла, после Хар Цион и пак Бен Рои. От лицето на последния се беше изцедила и последната капка кръв, кожата му беше прозрачна и мръснобяла като изцапан алабастър.
— Нали ти казах, Халифа. Тя работи за Ал Мулатам. Вербува убийците му, пише измислени статии за него, точно както ти казах. Пропуснал съм само едно нещо. — Бен Рои стисна юмруци, без да сваля поглед от Хар Цион. — Оказва се, че Ал Мулатам е убивал собствените си сънародници.
На египтянина отново му бяха нужни секунди, за да осмисли казаното.
— Да нямаш предвид?…
Бен Рои трепереше неудържимо.
— Той е Ал Мулатам. Той е човекът, който им заповядва. Араби атентатори. Израелец господар. Избива собствените си хора. Собствените синора!
Халифа го погледна ужасен и пещерата сякаш се стовари отгоре му. Настъпи мигновено мълчание, след което с ужасяващ животински вой на омраза и ярост Бен Рои се хвърли напред. Беше силен мъж, но му тежаха килограмите, беше изтощен и срещу него имаше професионалисти. Преди изобщо да доближи целта си, двама от хората на Хар Цион пристъпиха напред и с хладнокръвна, почти хореографска точност го спряха — единият го удари с приклада на узито в стомаха и го преви надве, другият мина зад гърба му, изви ръцете му и го изправи насила. Халифа се напрегна и стисна юмруци, но с притиснатото до ухото му дуло не можеше да направи нищо. Лейла беше забила поглед в земята и червенината по лицето и врата й стана още по-гъста.
— Защо? — задави се Бен Рои в хватката на сънародника си. — В името Господне, защо?
Хар Цион размърда рамене в опит да облекчи болезнено стегната си кожа, която започваше да го сърби все по-силно под якето.
— За да спася народа си — отвърна. За разлика от гласа на Бен Рои, неговият беше хладен, отмерен и безизразен.
— Като го избиваш ли?
— Като му докажа веднъж и завинаги, че никога не може да има мир с арабите. Че целта им е и винаги е била да ни унищожат, че за да оцелеем, нямаме друг избор, освен да ги изличим напълно.
Бен Рои се опита да се изтръгне от хватката, не успя и плю в неговата посока.
— Ти я уби! Ти я уби, мръсно животно такова!
Хар Цион отново разкърши рамене. Лицето му не изразяваше нищо.
— Ако съществуваше друг път, с удоволствие щях да поема по него. Но няма друг път. Нашият народ трябва да види арабите в истинския им образ.
— „Хамас“ не ти ли стигат за тая работа? — изкрещя Бен Рои. — Ами „Ислямски джихад“?
— За съжаление, не.
— За съжаление?
— Да, за съжаление — Интонацията на Хар Цион изведнъж се втвърди и в погледа му проблесна първият признак на някаква емоция. — За съжаление, защото колкото и евреи да избиват арабите, ние все се опитваме да се самозаблуждаваме, че ако преговаряме, ако отстъпим малко, всичко ще е наред и всичко ще се оправи, че ще ни оставят да отглеждаме децата си в мир и безопасност.
— Ти си луд!
— Не — отсече Хар Цион, вече видимо ядосан. — Луди са тези, които говорят за компромиси и оттегляне, те са луди! Именно компромисите запалиха пещите в Аушвиц, а оттеглянето изкопа масовите гробове в Бабий яр. А сега сме на път да сторим същата грешка, грешката, която винаги сме правили, година след година, век след век, кардиналната грешка на еврейския народ: да повярват дори за миг, че на гоим някога изобщо може да им се има доверие, че те искат да бъдат наши приятели, че имат някакви други помисли, освен да ни подкарат към газовите камери и да ни изтрият от лицето на земята!
Беше повишил глас и думите излитаха от устата му като куршуми от дулото на пистолет.
— Не ни трябват никакви мирни процеси! Споразумения, съглашения, пътни карти, конференции — никакви такива. Ако искаме да оцелеем, ни е нужно едно-единствено нещо и то е яростта. Същата ярост, която е била насочена срещу нас през цялата дълга черна нощ на нашата история. Тя и само тя ще ни защити, ще ни даде силата да оцелеем. И именно това бе задачата на Ал Мулатам. Ето затова го сътворихме. Затова съществува.
Млъкна. Високото му бледо чело беше покрито с капки пот, тялото му потръпваше от сърбящата кожа, болката вече ставаше непоносима, както винаги, когато пропуснеше да се намаже с балсам в нужното време. Бен Рои го гледаше, вече, без да се бори с тези, които го държаха, с празни и насълзени очи, а
