Окото на котката

птиците, вслушваше се във вятъра и наблюдаваше малка катеричка сред долните клони на едно дърво нагоре по течението, вляво от себе си.

— Нещо ловува наблизо — каза му съществото.

— Да, зная — мислено отговори той.

— Нещо огромно.

— И това ми е известно.

— Идва насам.

— Точно така. Какво е?

— Не мога да кажа. Влизай вътре. Ще наблюдаваме.

Били се изправи мълчаливо. Скалата се разцепи вертикално по средата и се разтвори като обърната мида. Още докато я наблюдаваше, кухината отвътре се уголеми, а външната повърхнина съответно се разшири. Той влезе и скалата се затвори.

Мрак, пронизван от няколко малки дупчици, гледащи напред…

Долепи око до една от тях. Стоеше с лице към потока. Известно време не се случи нищо. Още няколко отвора се появиха пред него, но участъкът, който наблюдаваше, остана непроменен.

Тогава чу плисък. Нещо приближаваше иззад храстите на завоя. Потокът на съзнанието му замръзна. Вече притежаваше само пасивното око на ловец, което съзира всичко пред себе си, без да разсъждава. Дишането му още повече се забави. Времето престана да съществува. Сега…

Най-напред — сянка. После иззад завоя бавно се появи рогатата глава. Елен, който пасе покрай потока…

И все пак…

Еленът направи ново движение напред, сега се видя цялото му тяло. Имаше нещо нередно в начина, по който пристъпваше и държеше главата си. Краката му не се прегъваха както трябва. И формата на главата му беше необичайна. Черепът се издигаше прекалено много над очите.

Форма на елен… Да. Може би добро уподобяване за някого, който е изучавал животното само по триизмерното му изображение. Несъмнено достатъчно точно, за да заблуди небрежен наблюдател. Но за Били това можеше да е само подобие на елен. Чудеше се дали Котката също го съзнаваше.

— Да — премина през мозъка му.

Незабавно съществото пред тях замръзна, както беше вдигнало единия от не съвсем изящните си предни крака. После главата започна да се върти под неестествени ъгли и да оглежда всичко наоколо.

След няколко мига създанието бурно се разтресе, цялото му тяло се извиваше, удължаваше, краката ставаха по-дебели, по-къси, сближаваха се.

А след това скочи и побягна обратно в посоката, откъдето беше дошло.

Още докато ставаше това, убежището на Били се разтвори, изхвърли го силно навън и още преди той да е стъпил на краката си, Котката отново бе започнала да приема формата на хищен звяр.

Без да чака метаморфозата да приключи, Били се втурна в посоката, в която бе поело съществото, нагази в потока, тръгна по него и изчезна зад завоя.

Погледът му обхождаше и двата бряга, но той не забеляза никаква следа, която да показва, че създанието е излязло от водата. Продължи да гази по-нататък по чакъл, пясък и хлъзгави скали, като се взираше все така внимателно.

Дълго време следваше виещото се русло. Но повече не чу шум пред себе си, нито пък откри някакви признаци, че съществото се е измъкнало от потока. Спря до купчина едър чакъл, за да проучи по-старателно мястото. В същото време долови нещо да се приближава отзад.

— Още напред! Още напред! — каза му Котката. — Докоснах се до съзнанието й. То ми убягва. Но от време на време тя се издава.

Той се извърна и отново се втурна нагоре. Със стремителни скокове Котката прелетя покрай него.

— Нещо става. Тя пак се променя. Сега е някъде далече пред нас. Тя… Загубих я…

Били продължи напред през потока. Котката се носеше все така бързо и след секунди изчезна от погледа му зад храстите. Може би след пет минути Били откри онова, което търсеше.

Имаше следа на нещо, излязло от потока. Проследи дирите напред и вдясно. Първият ясен отпечатък, който забеляза обаче, беше особен, тризъб. Ала бе достатъчно огромен и дълбочината му в такава твърда почва показваше колко масивно е създанието, по чиито следи вече знаеше, че върви. Дирята го изведе по- нататък на едно възвишение, а следващият отпечатък, на който се натъкна, разкриваше нова промяна във формата.

После попадна на още по-пресните дири на Котката, която продължаваше преследването. Нейните следи бяха доста раздалечени и дълбоки.

Пътят беше чист и той можеше да ускори крачка. Вървеше изключително бързо, изкачваше височини, спускаше се, след това се катереше отново и усети старата вълнуваща тръпка, когато дирите на плячката изчезнаха, за да се появят пак след четирийсетина метра по-леки, слабо променени, после се изгубиха пак. В съзнанието му изникнаха картини, опитът, придобит извън Земята, увеличаваше вродената му способност да ги рисува. Разчете правилно дирята и вдигна поглед навреме, за да види огромна тъмна маса да се плъзга над главата му в югозападна посока. И още докато бързаше да се покатери на едно дърво, разбра, че засега плячката е победила.

Добра се до удобна позиция единствено за да успее да съзре как тъмното нещо се скрива от погледа му зад ивица дървета в далечината.

— Колко хитро! — достигна до него мисълта на Котката. — Чудя се дали аз бих могла да го направя.

— Поне не се запъти към къщата — каза Били. — Май е най-добре да се върнем на наблюдателния си пост.

— Ти върви — отвърна Котката. — Аз имам намерение да опитам да я проследя. Ще се видим там по-късно.

— Хубаво.

Преди да слезе от дървото, забеляза между листата, че един участък над него е почернял и клоните са изпочупени. Не се бе случило наскоро, но той потрепери, защото едно от старите суеверия се изпречваше на пътя му точно в този момент. От всички дървета наоколо бе избрал да се качи точно на ударено от гръм. Лоша поличба… Докато слизаше, изпя част от Пътя на благословията. Тази част от него, която не се страхуваше от мълнията, сега беше далече, облечена в други дрехи.

Какво бе научила стрейджианката за онова, което я преследваше? „Котко, запази хладнокръвие — помисли си той. — Не се издавай в бесния унес на лова. Или твоите инстинкти са недосегаеми за въздействие дори от страна на тези, които преследваш?“

Слезе на земята и тръгна назад. Какво би направил Найенезгани?

Не знаеше.

Слънцето се плъзга по небето, лъчите от прави пак стават коси, носят се към водата заедно с реещия се втренчен мисловен поглед на Били, времето разплита възли, сянка от облак помрачава небето, докато ръка със самостоятелно придобити познания загребва сред пясъците на брега синьо, сиво, бяло, жълто, никакво червено, никакво истинско черно, няма значение птицата на клона над клекналата фигура на пеещ мъж, листата се поклащат от вятъра, риба в разтворима във водата содена бутилка се разнася от течението на реката.

Не мисли, загребва с шепи. Малко песъчинки в лявата длан под средния пръст. Обръща ръка. От показалеца се сипе пясък, палецът регулира падащия поток. Движение. Ръката не е забравила. Линиите. Ъглите. Има синьо, бяло и жълто. Наа-це-елит, Дъгата йей се оформя — пази юга, запада и севера, отворена е на изток. Вътре — тялото на Гръмотевицата Икне’ецо, прилеп пазител над главата й, посланик на Нощта на изток, стрела, аш-тин — на запад. Тук — огромна мощ. Един от непредсказуемите, опасни богове. Владетел на мълнията. Били си тананика откъси от Песента на планината, свършва, взира се. Взира се дълго.