Окото на котката

Бавно осъзнаване. Да направи толкова странно нещо. Съзнателно или автоматично. От всички неща, които могат да се призоват, защо Гръмотевицата? Всъщност защо да се призовава каквото и да е? Както и да се стекат обстоятелствата, той ще бъде губещият. И все пак се устреми да докосне икне’ека’а, Мълнията, за да му предаде тя лек и сила, тъй като те бяха там, пред него.

А сега… Рисуваното с оцветен пясък през деня трябва да се изтрие, преди да залезе слънцето. Трябва да се изтрие със снопче свещени пера. Спомни си за черното перо в чах, извади го и го използва за тази цел, като хвърляше пясъка във водата.

Слънцето слиза по небето, търкаля се на запад.
Времето разплита възли.
Няма истински цвят.
Икне’ецо и Наа-це-елит се въртят
в кръга на речното течение

Сега пее. Били Блакхорс Сингър. В края на имението. Нощ. Пролетни съзвездия изпълват небето. Виенето на койотите заглъхна.

Откриха я отново вечерта, когато обикаляше, обикаляше на голямо разстояние, проучваше, внимателно напредваше. Бяха изчаквали.

Тя бе дошла бавно, маскирана под най-различни форми. Покрита с пяна, ровеща дупки, лееща се като поток. Те бяха изчаквали. Когато нощта напредна, тя нападна.

Котката беше зад гърба му — тъмна каменна подпора до самата стена. После огромна маса прелетя над главата му и закри звездите. Подпората се изтегли нагоре, сля се с кошмарно очертание на върха на стената. Сетне втора тъмна маса се понесе с въздушните течения, устреми се на по-голяма височина, заобиколи, проби нощта и се запромъква към къщата.

Изобщо не беше сигурен в кой момент се срещнаха и започна борбата, дали тя се водеше във въздуха, на земята, извън къщата или вътре. Но чу поредица от неземни крясъци приблизително по същото време, когато светнаха лампите в цялото имение. Остана неподвижен в сенчестия си ъгъл, заслушан в различните последвали звуци — трясъци, жужене, чупене на стъкла, няколко малки експлозии. Това продължи около минута, преди всички светлини да угаснат.

И той изчакваше. Не се сещаше за нищо, на което би могъл да се надява. Припомняше си различни неща и тихо запя песента.

После отново настъпи тишина. Той се вглеждаше в небето през разтегления миг. Думите му нито ускориха, нито забавиха преминаването си през нощта.

Дочу се единичен силен трясък, последван от няколко по-слаби. След това отново се възцари тишина. Малка светлинка се появи зад няколко от прозорците на горния етаж.

— Котко?

В предния край на къщата се появи огромна фигура, отпусна се на четири крака, бавно взе да се отдалечава от зданието. Нищо не се раздвижи, за да й попречи. Нощта остана спокойна. Били следеше с поглед приближаването на съществото. Знаеше, че е настъпило времето за края на песента. Носеше нож и лазерен пистолет с компютърно насочване. Ако това беше стрейджианката, той се чувстваше задължен да опита да я унищожи. Извади оръжието и постави палец върху бутона на излъчвателя.

— Така ли спазваш обещанието си, ловецо?

— Котко!

— Да, аз съм. Тя се сражаваше добре, но вече е мъртва. Смазах я. Да видим ли дали ще успееш да задействаш оръжието, преди да стигна до тебе? Разделят ни десет метра и аз съм готова за скок. Оръжието е по-бързо от мен, но какво ще кажеш за твоя палец? Аз ще зная момента, когато решиш да го мръднеш. Давай. Моментът настъпи…

— Не.

Били хвърли оръжието в храстите от дясната си страна.

— Не знаех коя от вас се приближава насам.

Той долови чувство на объркване, под което се криеше лека болка.

— Ранена ли си?

— Дребна работа.

И двамата останаха неподвижни.

Накрая Били обяви:

— Както ти каза, моментът настъпи.

— Ти не ми предлагаш да се борим.

— Не.

— Защо не? Ти си хищник като мен.

— Сключили сме сделка.

— Какво значение има, щом се отнася за живота ти? Очаквах съпротива.

Котката усети нещо като недоумение насреща.

— Дадох ти обещание.

— Но за мене това означаваше, че ти ще чакаш моето нападение тук и ще се браниш, когато му дойде времето.

— Съжалявам. Не съм имал това предвид. Сега нямам и намерение да се бия символично с теб. Искаш живота ми. Вземи го.

Котката започна бавно да настъпва, фигурата й все повече се снишаваше към земята. Когато отново вдигна глава, имаше огромно, рогато, озъбено, получовешко лице — брутална пародия на собственото лице на Били. В този момент Котката внезапно се изправи на задните си крака и вдигна глава на цели два и половина метра над земята. Гледаше свирепо отгоре.

Били потръпна, но не се отмести.

— Ти ми отнемаш голяма част от удоволствието, ловецо.

Били сви рамене.

— Нищо не мога да направя.

Котката започна да разперва огромни, ципести криле и да го обгръща с тях. След малко ги прибра и се превърна в тъмен, неподвижен стълб.

Най-сетне каза:

— Ако успееш да прехвърлиш стената, преди да те достигна, няма да те закачам.

Били не помръдна.

— Не — отвърна той. — Зная, че не мога да го направя. Няма да се опитвам само за да ти доставя удоволствие.

Стълбът разцъфна, разтвори се екзотичен цвят, сред който се показа тигрова глава. Тя се наклони към него.

— Ти ме преследва повече от седмица — най-после се обади Котката. — Докато мечтаех за смъртта ти, мечтаех и да съм твой ловец. Смъртта ти би трябвало да е достатъчна, ала аз не искам всичко да свърши за миг. Тревожи ме също така, че не зная дали подобно желание произтича от онова, което познавам най-добре — лова — или дали дългото ми умствено общуване с твоята порода не ме е научило донякъде да изпитвам радост, когато удължавам страданието на противника.

— И двете са достатъчно първични — отвърна Били. — Не бих се безпокоил за подобни неща.