може да бъде…
Наведе се ниско, опитвайки се да различи фигурата сред забулващата ги сянка.
— Това…
Той се пресегна и внимателно, почти нежно, докосна лицето, като бавно проследи очертанията му. Друга светлинка трепна към тях, сниши се, върна се назад, залюля се. Блек, който почти винаги се вцепеняваше, докато почива, пристъпваше от крак на крак.
Светлината замря, отново се издигна и сниши.
— … е! — прошепна Дилвиш, когато сиянието се отрази върху лицето, което гледаше.
Той коленичи и за момент сведе глава. После, смръщил вежди, присвил очи, отново погледна нагоре.
— Но как може да се окаже тук, след всичките тези години?
Блек изпръхтя недоловимо и се приближи.
— Дилвиш — каза той, — какво е това? Какво се е случило?
— В онзи, другия живот, преди проклятието да падне върху мен — отвърна Дилвиш, — много отдавна… аз… аз обичах една девойка от Елфите — Февера от Мирата. Сега тя стои пред нас. Но как може да е станало това? Толкова много време изтече, а тази изменяща се земя е последното място… Тя изобщо не се е променила. Аз… аз не мога да разбера. Каква безумна прищявка на съдбата е това — да я намеря, когато бях оставил всякаква надежда — тук, застинала във вечността? Бих дал всичко да мога да я съживя.
Колебливата светлинка бе отплувала, докато той говореше. Бе избледняла като лунната светлина, която сега ги озаряваше. Затанцуваха и други светлини и някаква странна сянка се приближи към тях.
— Всичко? Това ли каза? — долетя плътният, вече познат глас на Уилиънд.
Самият той се приближи; сега, в полусянката, изглеждаше по-висок. Навлезе в триъгълника, образуван от Дилвиш, Блек и статуята.
— Спомням си думите ти, че нищо не може да се направи за тях — отбеляза Дилвиш.
— Това се отнася за обичайните обстоятелства — отвърна Уилиънд, пресегна се и докосна застиналото рамо на жената. Тя седеше, положила ръка върху юздата на бляскав кон, с вперен нагоре поглед.
— И все пак с оглед на изключителното ти предложение…
Лявата му ръка се стрелна напред и легна върху шията на Блек.
Конят изпищя и отстъпи, в очните му кухини затанцуваха пламъци. Без да прекъсва допира, ръката на Уилиънд се плъзна по гърдите и стигна до потръпващия му крак.
— Познах те! — изкрещя Блек, от устата му блесна мълния, отрази се от Уилиънд и овъгли земята до него.
Блек замръзна на място, пламъците в очите му угаснаха. Кожата заблестя. Девойката въздъхна и рухна върху коня си, а той изстена и раздвижи крака.
Уилиънд бързо си отдалечи от Блек, обърна се да огледа новосъздадената композиция, стисна краищата на наметалото си и се поклони.
— Както пожела — каза той и се усмихна, — лорд Дилвиш, и в нашия случай е така, прехвърлих магията от коня на дамата върху Блек. Сега ти си на ред. Добър ход, както се казва…
Дилвиш се втурна към него, но магът внезапно се понесе назад и нагоре като лист в пеещия вятър, възнесе се, направи завой сред каменните кули, наметалото му се разпери зад него като огромно тъмно крило, насочи се на североизток и изчезна.
Дилвиш се извърна към Блек, който стоеше изправен на задните си крака като статуя от тъмен лед и протегна ръка. Конят се залюля и започна да се свлича.
Глава 4
Баран от Блекуолд крачеше напред-назад из малката си стая. Няколко дебели древни книги лежаха разтворени на масата до стената. Всички необходими принадлежности за призоваване на духове бяха разпилени на пода, но той вървеше, без да се оглежда къде стъпва.
Високо огледало със сивкава повърхност в изкусно изработена рамка, украсена с животински и човешки фигури, потънали в занимания от явно насилствен характер, бе окачено на стената. В дълбините му, като риба в засенчено езеро, плуваше продълговат златистооранжев силует. Той не бе отражение на нищо, намиращо се в стаята. Ритуалът вече беше започнал.
— Призовавам те, говори — каза тихо Баран. — Имаше достатъчно време да разбереш как действа огледалото. Кажи ми го!
Близо до огледалото пропя мелодичен, почти бодър глас:
— Много е сложно.
— Това вече ми е известно.
— Искам да кажа, че разбирам как действа, но не ми е ясно как са били заложени ефектите му. Заклинанията, положени в него, са изключително изтънчени.
Фигурата отплува към повърхността. Нарасна. Извърна се. Тялото й бе прикрито от блестяща, издължена глава, която се стрелна напред и зае цялата повърхност. Имаше очи с триъгълна форма, обсипани със златисти люспи, мъничка уста, и всичкото това разположено между тясна, заострена брадичка и широко чело, където три малки рогчета стърчаха сред мека, разрошена грива от пера или пламъци.
— А сега ме пусни — примоли се тя. — Това е път към други места. Нищо повече не бих могла да ти кажа.
Баран спря и вдигна глава, сключил ръце зад гърба си. Огледа я и се усмихна.
— Опитай — каза той. — Опитай се да ми опишеш механизма на защитата му. Всеки страж, който бях поставил да не му позволи да действа, изчезна за броени дни. Защо става така?
— Трудно ми е да предположа. Сега заклинанието бездейства и изчаква истинския ключ. И все пак като че ли нещо изключително студено се раздвижва в дълбините му, опитва се да си проправи път, ако му се попречи.
— Ти можеш ли да го блокираш?
— Да.
— А какво би направила, ако студеното нещо се опита да удари?
— Тази студенина не ми харесва.
— И все пак, какво би могла да направиш?
— Да се защитя от него със собствените си пламъци.
— Такава защита ще се окаже ли успешна?
— Не знам.
— Не би ли могла да проучиш тази страна на заклинанието и да ми кажеш как да го неутрализирам?
— Уви! Заложено е прекалено дълбоко.
— Призовавам те в името на всички сили, които те доведоха тук, остани в дълбините на това огледало. Не му позволявай да разреши на никой или нещо да премине или излезе от тази стая. Защитавай се с всички сили, с цялата мощ, която притежаваш срещу студеното явление, ако се опита да те унищожи или прогони.
— Значи няма да бъда освободена?
— Не и сега.
— Умолявам те — помисли пак. Тук е опасно. Не искам да ме сполети съдбата на останалите.
— Опитваш се да ми кажеш, че огледалото не може да бъде блокирано дълго време?
— Опасявам се, че може да се окаже точно така.
— Тогава ми обясни, щом се имаш за мъдра: неотдавна в Ледената Кула, човек, на име Ридли, блокира огледало като това за неопределено време. Как успя да надделее?
— Не знам. Може да е използвал страж със сила, много по-голяма от моята, и да я е наложил срещу магията.
— Това е неосъществимо. Използваната сила би трябвало да е изключителна или пък той притежава невероятни умения.
— Може да е било едното или другото, или и двете. Затова се разчу чак до моите владения.
Баран поклати глава.
