— Не вярвам да е толкова умел или да обладава такава сила. Някога го познавах.
— Аз пък не.
Баран сви рамене.
— Чу заповедта ми. Остани вътре и блокирай действието на ключа. Ако междувременно бъдеш унищожена, следващият ще продължи делото ти. Ако не ми стигнат силите или умението, разполагам с неизчерпаем избор от такива като теб.
— Не можеш! — извика тя.
После запищя, гласът й бе пронизителен, режещ ухото.
— Млъкни! Върни се в дълбините и прави, каквото ти е наредено!
Лицето се извърна, смали се, почти изчезна, превърна се в малка стрелкаща се светлинка в огледалото. Баран започна да прибира магическите си принадлежности и да ги подрежда в шкафове, чекмеджета и кошчета.
Когато стаята бе подредена, той донесе една кошница и нощно гърне, които измъкна от рицарската броня до единствения прозорец. Постави ги пред огледалото и ритна малка пейка редом с тях. Прекоси стаята и махна резето от вратата.
— Ей, ти — извика той, като я отвори. — Ела тук!
Робът, млад мъж, облечен в туника с неопределен цвят, гети и сандали, се вмъкна странично в стаята, очите му се стрелкаха.
Той се сви от страх, щом Баран протегна ръка към рамото му.
— Няма да ти причиня зло — освен ако не направиш, каквото ти кажа. Всъщност, осигурил съм ти всичко, от което имаш нужда — той го повлече към пейката. — В тази кошница има храна и вода. Причината гърнето да е тук е, че не трябва да напускаш това място по никакъв повод.
Младият мъж бързо кимна.
— Погледни това огледало и ми кажи какво виждаш!
— Стаята… господарю. И нас двамата…
— Вгледай се по-внимателно! Там има нещо, което е извън тази стая.
— Имате предвид ярката малка светлинка, която се движи в дъното?
— Точно така. Точно така. Трябва да я наблюдаваш през цялото време. В случай че изчезне, незабавно ще дойдеш да ми кажеш! Не трябва да заспиваш в никакъв случай. По-късно ще изпратя друг роб, който ще те смени, преди да се изтощиш. Разбираш ли?
— Да, господарю.
— Имаш ли някакви въпроси?
— Ами ако не сте в покоите си?
— Тогава моят човек ще е там. Той ще знае къде да ме намери. Нещо друго?
— Не, господарю.
Баран се върна до бронята и измъкна метла и купчина парцали. На връщане ги хвърли на пода пред слугата.
— А сега, млади човече, набий си в главата, ако мечтаеш да доживееш до почтена възраст и да умреш в леглото си — ако кралицата мине насам, в никакъв случай не трябва да й казваш защо си тук или че аз съм те накарал. Хвани тия парцали, тази метла, гледай виновно. Кажи й, че са ти наредили да почистиш това място. Ако продължи да разпитва, извини се, че си намерил тази храна тук и не си могъл да устоиш на глада си. Разбра ли?
Човекът кимна отново.
— Но вие няма да ме накажете за това, нали, господарю!
— Може и да не го направя — отвърна Баран, — макар че наказанието в никакъв случай не би могло да се сравни с агонията, която ще последва, ако й кажеш. Но ако понесеш всичко с кураж, ще те възнаградя и ще те издигна.
— Господарю!
Баран го потупа по рамото.
— Не се бой, съмнявам се, че ще мине оттук.
Той отиде до масата, затвори книгите и ги пъхна под мишница, преди да излезе, като си подсвиркваше.
Семирама се чудеше какъв ли може да е светът сега отвъд стените на Вечния Замък, отвъд Изменящата се земя. Тя се огледа, докато скиташе из зали и галерии и откри, че се е върнала до собствените си покои. Настани се върху купчина кожи и множество възглавници и бавно фокусира поглед върху изкусно резбовано абаносово пано в дъното на просторната стая. Нещо ароматно пушеше в мангала от лявата й страна. Гоблени, на които бяха изобразени дворцови и ловни сцени, покриваха по-голямата част от стените. Шестте прозореца на стаята бяха високи и тесни. Животински кожи застилаха пода. Леглото бе широко, с балдахин, от тъмно дърво, украсено с резба. Семирама докосна веригата, висяща около шията й, и прехапа сочната си долна устна. Дочу тътрене на сандали — някой идваше откъм стаята, прикрита зад паното.
Снажна жена със силно побеляла коса, на средна възраст, надникна откъм дясната страна на паното.
— Мадам? — попита тя. — Стори ми се, че ви чувам да влизате.
— И наистина е така, Лиша.
— Да ви донеса ли нещо? Нещо да ви трябва?
Семирама остана безмълвна, докато обмисляше.
— Може би малко от отлежалото вино от… Билдеш? Вече забравих откъде е. Знаеш какво обичам — каза тя.
Лиша влезе в стаята и отиде до един шкаф в дъното. Дочу се звън на чаши. Не след дълго се върна със сребърен поднос и го постави върху малката масичка отдясно на Семирама.
— Ще желаете ли още нещо, Мадам? — запита тя.
— Не. Мисля, че не — тя вдигна чашата й отпи. — Влюбвала ли си се някога, Лиша?
Жената се изчерви и отвърна поглед.
— Като че ли веднъж да. Беше много отдавна.
— И какво стана?
— Взеха го войник, госпожо. Загина в първото сражение.
— А ти какво направи?
— Спомням си, че доста си поплаках. И остарях.
— Знаеш ли, че някога бях кралица в един град, който вече не съществува? Този Джелерак ме призова от страната на мъртвите, защото родът ми знае езика на Древните Богове — нуждаеше се от преводач, когато онзи, който му служи, започна да се държи странно.
— Чувала съм за това. Бях тук в деня, когато ви призова. За първи път ви видях онази вечер. Донесоха ви при мен, все още спяща, за да се погрижа за вас. Изминаха цели три дни, преди погледът ви да се изясни, преди да заговорите.
— Толкова дълго? Никога не бих допуснала. Бе изминала само седмица, когато горкият стар Джелерак замина и ни предостави на самите себе си. Толкова много месеци оттогава…
— Горкият Джелерак?
Семирама се извърна и изгледа изпитателно прислужницата си, после се намръщи.
— Намирам, че реакцията ти е странна. Не се случва за първи път. Винаги е бил толкова внимателен. Според теб като че ли не е така.
Лиша прокара пръсти по перваза. Очите й блуждаеха.
— Аз съм само една обикновена прислужница.
— Но защо толкова много хора реагират така? Би могла да ми кажеш.
— Бях… чувала, че много отдавна, той е бил такъв, какъвто вие казвате…
— Но вече не е!
Лиша кимна.
— Странно… как времето си играе с нас — замисли се Семирама. — Бях чувала различни неща за него, дори и в моя край. Обаче не им вярвам. Но тогава бях прекалено заета да мисля за някой друг, за да
