обръщам внимание на такива неща. Съпругът ми се занимаваше с наложниците си, а моето сърце копнееше за друг…
Лицето на Лиша светна, погледът й се върна върху господарката й.
— Да… — каза Семирама, докато разглеждаше изображенията по абаносовото пано и вдигна чаша да отпие отново. — Обичах един мъж от Елфите, онзи, който замина за Шоредан и надви могъщия Владетел Хохорга, когото дори Джелерак напразно се опитваше да победи. Казваше се Селар. Той се самоуби веднага щом извърши подвига…
— Аз… Аз съм чувала за него, госпожо.
— Аз самата щях да се самоубия тогава, но не го направих. Живях още няколко години. Утешавах се с други мъже. Умрях в съня си. Сега, като се замисля, трябва да не е било случайно. Подозирам в мръсната игра съпруга ми, Рандел. Бях слаба — тя кратко се изсмя. — Да бях знаела, че ще ме възкресят, със сигурност щях да го направя.
Кралицата се протегна и въздъхна.
— Можеш да си вървиш, Лиша.
Жената не помръдна.
— Вие… вие сега няма да се нараните, нали, господарке?
Семирама се усмихна.
— Бог да те поживи, не. Прекалено много време измина, за да има този жест някаква стойност. Вече не съм онова момиче. Другите неща ме поизмориха, а и умът ми отиде в главата. Сега си върви и не се тревожи. Имах нужда от отзивчив слушател. Това е всичко.
Лиша кимна и се извърна.
— Ако имате нужда от още нещо, просто ме повикайте.
— Добре.
Тя гледаше жената, докато излизаше. След малко протегна ръка към веригата около шията си и вдигна нагоре малък, осмоъгълен медальон от синкав метал, обточен с потъмняло сребро. Отвори го и се взря в лицето, гравирано в него.
Беше портрет на млад мъж с дълга светла коса, чертите му бяха малко остри, погледът — пронизващ, имаше къса брада, а изразът на лицето говореше за сила и решимост, съсредоточени в извивката на веждите, в очертанията на устните му.
Тя се загледа за момент, докосна го с устни, затвори медальона и го пусна. Допи питието си.
Надигна се, обиколи стаята, като вдигаше и разместваше разни дреболии. Накрая стигна до вратата, отново се озова в антрето, застана нерешително за момент и тръгна.
Повече от час броди из зали, галерии, нагоре и надолу по стълбища, без да срещне никого; понякога случайно попадаше на нетрайни блянове, които й бяха подвластни, както например стаята, която се бе превърнала в подводна пещера, залата, в която бушуваше ураган, коридора, блокиран от ледове, мастилената дупка във въздуха, която не водеше никъде, макар че от нея се долавяше тиха, екзотична музика. Някъде пътят й бе застилан от цветя, другаде — задръстван от жаби. В главната зала вилнееше буря; нежен син водопад струеше в предходната стая.
Неусетно краката й промениха посоката, поеха нагоре и я понесоха към залата на Кратера. Но сега не възнамеряваше да разговаря с Туалуа, дори и само за да се върнат към спомени от отдавна отминали времена.
Тръгна по галерията около залата. Спря се да погледне навън и надолу. От дясната й страна се простираше мрачна зона, сякаш нощта преждевременно бе спуснала своя купол върху далечните скалисти земи. Отляво земята отново бе в състояние на метаморфоза, гънеше се сякаш под натиска на нажежени вълни, надигаше се, изменяше цветовете си. Мъглите бяха отстъпили на изток, където образуваха висока, жълта стена.
Семирама се приближи и седна на перваза, опряла гръб на възглавница. В гледката отдолу нямаше нито едно живо същество.
Мелиаш, седнал пред архивите си, по-скоро усети, отколкото чу някой да вика името му. Той премести встрани принадлежностите за писане и започна да рови за кристала.
Кристалът се изясни почти незабавно и той се оказа лице в лице с влажния поглед на Роук, който леко му се усмихна.
— Да не те безпокоя? — попита старецът.
— Не.
— Жалко. Е, имам нещо за теб. В Книгата на Знаците открих датата, когато е бил използван онзи знак. Било е преди около двеста години. Като проверих регистрите на членовете за онзи период, узнах, че сред Братята е имало поне един Дилвиш — наполовина Елф, от рода Селар, по-низш адепт, който явно е бил воин. Май съм го срещал веднъж. Един такъв висок.
— Може да се окаже той. Какво още научи?
— Изличен е от списъците няколко години по-късно. Причини не са посочени. Сега, като се връщам назад, мисля, че имаше още нещо във връзка с това. Но не мога да си спомня какво.
— Опитай!
— Опитах. Но явно е било много отдавна.
— А другият?
— В сегашните регистри има някакъв Уилиънд от далечен малък градец в Муркейв. Низш магьосник. От онези с добро положение.
— С изключителни способности, предполагам?
— Не, посредствен е.
— А Дилвиш?
— Не.
— Има ли още нещо за който и да било от тях?
— Нищо, освен дето разбуди любопитството ми. Би ли ми казал за какво е всичко това?
Мелиаш се облегна назад и се опита да подреди чувствата, впечатленията и идеите си. После бавно заговори:
— В задълженията ми влиза да проверявам всичко необичайно, което има отношение към… към бившия собственик на замъка, който е в центъра на всичко. Виж сега, този Дилвиш е единственият, минал оттук, който твърди, че не е тръгнал да завладява силата, заключена в мястото. Всъщност, той твърди, че единствената причина за идването му тук е да убие… бившия властелин на замъка. Той не би се преструвал.
— Мнозина биха искали да си отмъстят на онзи.
— Разбира се. Но Дилвиш е единственият, който мина оттук и се обади. Освен това знае какво е станало в Ледената Кула…
— Това вече едва ли представлява някаква тайна за членовете на Организацията.
— Така е. Но той спомена, че неотдавна е бил в далечния север.
Роук задъвка брадата си.
— Не разбирам за какво намекваш. Не мога да си припомня някаква трета страна да е участвала в тази работа.
— Нито пък аз. Ридли нямаше ли сестра?
— Да. Хубавица. Казва се Риина. Тя самата е член на Организацията.
— Струва ми се чух, че е избягала, с известна помощ…
— Вярно е.
— Има ли начин това да бъде проверено?
— Вероятно. Доста от членовете на Организацията наблюдаваха конфликта от безопасността на своите жилища, естествено. Някои от тях може да разполагат с допълнителна информация.
— Ще се опиташ ли да научиш заради мен?
