Дилвиш се подчини и тя го последва. Поведе Стормбърд на северозапад. Дилвиш се огледа назад, към мястото, където Блек лежеше неподвижно като леден блок.
Докато яздеха, небето притъмня, бледото, клонящо на запад слънце се забулваше все повече и повече. Яздиха няколко минути, като набързо подминаха още две блестящи човешки статуи, в които Дилвиш се загледа, само колкото му бе необходимо да установи, че нито едната не е на Уилиънд. Разстоянията между призрачните каменни образувания започнаха да се увеличават. Слоят талк изтъня и шумът от копитата на Стормбърд вече се чуваше ясно.
Неочаквано пеещите ветрове утихнаха. Далеч напред се появи обширна открита местност. Там земята бе по-тъмна и леко набраздена. Ходът на Стормбърд се ускори миг преди да усетят резките вибрации, последвани от ярка експлозия високо над главите им. За няколко секунди небето изсветля, като да беше ден, и после отново се смрачи.
Малко пред тях пътят се освети още веднъж, този път от дребни огнени езици, които започнаха да се сипят като сняг.
Отначало пламъците валяха само отпред и вдясно, но скоро се оказаха над тях и Дилвиш вдигна наметало да загърне Арлата и себе си. Стормбърд тихо изцвили, присви уши назад и се втурна към върховете, покрай които оставаше да преминат.
— Онова сияние пред нас — изкрещя Дилвиш. — Вода ли е?
Отговорът на Арлата, ако изобщо имаше такъв, се загуби сред множеството експлозии, които последваха някъде отзад и отгоре. Падащите пламъци станаха по-големи и по-мощни.
— Това последното прозвуча почти като нечий смях — едва успя да му каже Арлата.
Дилвиш изви тяло така, че да не бъдат изложени на пламъците, и погледна назад. Огнен, човекоподобен силует с грива от пламтяща коса, се извисяваше над безцветната, камениста земя, която току-що бяха напуснали; очертанията все още бяха видими през полуматериалната форма. Дясната ръка на фигурата бе издигната до необозрима височина и в нея държеше гигантска пламтяща купа, от която изтръскваше огнените листа, които се стелеха над земята.
— Права си! — извика Дилвиш. — Това е елементалий, при това най-големият, който някога съм виждал!
— Можем ли да направим нещо?
— Никога не съм се справял особено добре с елементалиите, освен може би със земните. Но това отпред наистина прилича на вода.
— Да, така е.
Те извиха встрани. Наметалото на Дилвиш димеше на няколко места. Той долови също и мириса на горящ конски косъм, а освен това Стормбърд все по-често изцвилваше остро.
— Само Господ знае какво може да има в тази вода — извика Арлата, когато стигнаха до нея — тъмна, с проблясъци от отразяващата се иззад тях светлина, — но не може да е по-зле от това, да бъдеш жив изгорен.
Дилвиш не отговори, а се впусна да гаси пламъците, които валяха върху тях. Друг прилив на ревящи изблици смях отекна отгоре, този път много по-близо. Дилвиш се огледа отново и забеляза, че сега елементалият бе почти над главите им — и още докато го гледаше, съществото наклони купата и непрекъснат огнен поток се проточи върху им като ярък мед.
— Напред! Готви се да излее всичкото! Точно върху нас! — изкрещя той.
Арлата извика нещо на Стормбърд и конят напрегна последни сили, подскачайки напред като една от онези големи бели котки от снежните полета. Огньовете паднаха непосредствено зад копитата му и заромоляха. Дилвиш хвана тежките си ръкавици и започна да удря по опашката на Стормбърд — по двете места, които огънят бе обхванал.
Сега около тях се носеше само плискането на вода, конят забави ход и Дилвиш усети краката си подгизнали до колене. Закачи ръкавиците на колана и прехвърли наметалото зад раменете си, защото огненият дъжд бе престанал.
Заджапаха напред, но езерото не ставаше по-дълбоко. След малко стана дори още по-плитко, макар че дъното се заблати. Водата продължаваше да е тиха и много студена. Когато Дилвиш отново погледна назад, видя, че елементалият се бе оттеглил в застиналата, бледа каменна гора и само пламтящата му, вееща се грива и сияйни рамене се виждаха, докато се отдалечаваше.
Дилвиш не можеше да си обясни усещането, че нещо не е наред, докато не осъзна, че макар пламъците да бяха угаснали, светът не изглеждаше по-тъмен от преди. Всъщност, като че ли просветляваше. Той огледа небето и установи, че луноподобното слънце бе станало по-ярко. После, като погледна напред, видя, че земята е още по-светла и близо до водата бе придобила перлен отблясък. Измъквайки се от сумрака, светът започна да изсветлява с почти всяка тяхна джвакаща крачка. Мъгливите очертания на Вечния Замък изведнъж изпъкнаха уголемени, точно отпред и отгоре; прозорците му напомняха тъмните очи на гигантско насекомо.
— Сега мога да видя брега — обяви Арлата. — Не е чак толкова далеч. Стормбърд може да си почине…
За първи път Дилвиш усети всички места, където телата им се докосваха.
— Ти си бил воин, нали? — запита тя.
— За известно време.
— Не само преди. Имаше малко работа през последните няколко години.
— Да. Ние победихме и аз приключих с всичко това. След последната битка започнах собствено разследване. Понякога спирам и се захващам с всичко, което ми попадне под ръка, попълвам си запасите и продължавам.
— И какво е онова, което търсиш?
— Човекът, който ме превърна в камък и ме изпрати в Ада.
— Кой може да е това?
Дилвиш се изсмя.
— Защо иначе бих се озовал в този кошмар? Естествено, че е човекът, чийто замък лежи пред нас.
— Джел… старият магьосник? Чух, че е умрял.
— Не е — все още.
— Така че ние с теб не сме съперници за властта над Туалуа?
— Туалуа е твой. Просто ми остави господаря му.
— Очевидно възнамеряваш да го убиеш.
— Разбира се.
— Може напразно да си губиш времето. Поразпитах, преди да тръгна насам. Според Уишлар от Блатата, той сега не е тук. Уишлар даже почувства, че може да е мъртъв.
— Че Уишлар още ли е жив? Познавах го, когато бях момче. Все още ли е в Бан-Селар?
— Да, макар че тази област бе анексирана от Орлет Варгеш и вече никой не използва старото име. Ох, тя май принадлежеше на твоя род, нали?
— Да. Когато приключа с това тук, ще уредя и този въпрос. Ако видиш този… Орлет… преди мен, кажи му какво съм решил.
— Дилвиш, ако наистина онзи, когото търсиш, се окаже сред тези стени, имам чувството, че може и да няма връщане вкъщи.
— Много е вероятно да си права. Но ще ми е приятно да опитам, ако това ще го завлече заедно с мен.
— Често съм чувала да се говори, че омразата е саморазрушителна. Сега вече вярвам в това.
— Харесва ми да мисля, че ако успея, ще е добре за още много други, освен за мене.
— Но и да не беше така, пак би опитал, нали?
— Да.
— Разбирам.
Стормбърд забави ход, когато наближиха брега.
— Блек трябваше да ми помогне в това отношение. Срещнах го в Ада. Но дори и без него знам, че сега Джелерак е по-слаб от когато и да било. Освен това притежавам оръжия, които смятам, че са напълно достатъчни за задачата ми.