Стормбърд издаде продължителен цвилещ звук и спря, задъхвайки се.
— Той е на края на силите си — каза Арлата, като слезе от коня. — Да го отведем до брега.
— Добре — отвърна Дилвиш, като прехвърли крак и слезе долу. — Трябва да бъде изтрит, ето, вземи наметалото ми. Бихме могли да си починем за малко…
Цвиленето продължи. Сега конят сякаш се съпротивляваше, от устата му излизаше пяна.
— Аз…
Дилвиш затъна в калта. Опита се да се изтръгне, но не успя.
— Е, не! Да стигна чак дотук… — изхълца Арлата, поглеждайки напред, където яркото слънце грееше над чистия пясъчен бряг, където тревите се полюшваха, а ивици сини и червени цветя потрепваха в полето.
Тя склони глава и Дилвиш дочу ридание.
— Не е честно — промълви отчаяно.
Дилвиш се напрегна, наведе се напред, обгърна я с ръце.
— Какво правиш?
Той се повлече, напрегна се да стане. Бавно започна да се надига. Водата около тях помътня. По повърхността й се пукаха мехури. Тя се издигна нагоре, докато Дилвиш потъваше.
— Хвани се за Стормбърд — каза той, като изви тяло. — Качи се на него.
Арлата протегна ръце, сграбчи гривата на коня с лявата си ръка и прехвърли дясната през гърба му. Все още затъвайки, Дилвиш я бутна, издигна я нагоре и напред. Девойката се прехвърли през гърба на коня, преметна калния си, мокър крак и се изправи.
— Почини си. Събери малко сили — каза Дилвиш, — после плувай към брега.
— Арлата заговори на Стормбърд и го погали. Треперенето му престана. Успокои се. Тя се наведе настрани и протегна ръка към Дилвиш. Разстоянието между тях бе прекалено голямо.
— Няма смисъл — каза той. — Няма да ми помогнеш по този начин. Но щом стигнеш брега, ще видиш няколко дървета отляво… Използвай меча си, за да отрежеш дълъг клон. Донеси го.
— Добре — каза тя и разкопча наметалото си. Спря се и го огледа. — Ако хванеш единия край, може да успея да те изтегля.
— Или пък аз ще те дръпна обратно. Не, Опитай от брега. Като че ли ставам по-стабилен.
— Почакай… Ами ако нарежа наметалото си и вържа ивиците? Би могъл да се хванеш за единия край и да го завържеш под мишниците си. Ще доплувам до брега с другия му край и ще се опитам да те издърпам веднага, щом намеря опора.
Дилвиш бавно кимна.
— Може и да стане.
Тя извади меча си и започна да реже на ивици широкото наметало.
— Сега се сетих, че съм чувала за теб — каза тя, докато работеше — като за някой, живял много отдавна. Странно е — сега те виждам тук и научавам, че си бил влюбен в баба ми.
— Какво си чувала за мен?
— Че си певец, поет, танцьор, ловец. Не си представях така човека, който е бил Полковникът на Армиите от Изтока. Защо изостави всичко и се впусна в такъв живот? Баба ми ли бе причината?
Дилвиш леко се подсмихна.
— Или страстта към скитането? Или и двете? — каза той. — Беше много отдавна. Спомените закърняват. За какво ти е силата, заложена в онази купчина шарени скали пред теб?
— С нейна помощ бих могла да направя толкова добро! Светът е пълен със злини, които само чакат да бъдат поправени.
Тя свърши с рязането и прибра меча си в ножницата. Започна да връзва краищата.
— И на мен понякога ми е идвало на ум — каза Дилвиш. — Дори на няколко пъти се опитах да поправя някои. Но светът май си остана почти същият, какъвто си беше.
— Дошъл си да опиташ отново.
— Предполагам… Но не мога да се самозалъгвам. Чувствата ми не са еднозначни. При мен става въпрос много повече за отмъщение, отколкото за ликвидиране на злото в света.
— Понякога си мисля, че е по-сладко, когато се комбинират.
Дилвиш се изсмя дрезгаво.
— Не. Моите помисли не са чак толкова чисти. По-добре е изобщо да не ги знаеш. Чуй ме, дори да придобиеш силата, която търсиш, и опиташ да направиш нещата, които си намислила, това ще те промени…
— Очаквам го. Надявам се.
— Но няма да е по начина, който си мислиш, уверен съм. Невинаги е лесно да различиш доброто от злото или да поставиш граница между двете. Непременно някъде ще сгрешиш.
— Толкова си уверен в това, което вършиш.
— По-различно е, а пък и не ми доставя чак такова удоволствие. Чувствам, че трябва да бъде направено, но не ми харесва начина, по който то се отразява върху мен. Вероятно един ден отново ще мога да пея и танцувам — но когато всичко това приключи. Когато ще мога да се обърна и да се върна у дома.
— Би ли дошъл с мен?
Дилвиш извърна поглед.
— Не мога.
Тя се усмихна, докато намотаваше изделието си.
— Ето. Всичко е готово. Я се опитай да се хванеш за края му.
Девойката го подхвърли към Дилвиш, който го улови и прокара под мишниците и зад гърба си. Завърза го пред себе си.
— Добре — каза тя, като обви другия край около кръста и втъкна меча зад гърба си. — Когато и двамата стигнем до брега, един от нас може да преплува обратно и да хвърли въже към Стормбърд. Ще успеем двамата да го освободим.
— Надявам се.
Арлата отново се приведе напред и заговори на коня, като галеше шията му. Той изцвили и отхвърли глава, но не се съпротиви.
— Всичко е наред — обяви девойката, прибра нозе и се повдигна в полуколеничило положение върху гърба на коня, с една ръка все още вкопчена в гривата му за равновесие.
Отпусна хватката си и прибра ръце.
— Сега! — извика тя.
Ръцете й се стрелнаха напред, краката й се напрегнаха. Проряза водата със стремително гмуркане, което я отнесе почти до брега, без да е направила и едно движение.
Едва тогава загреба няколко пъти. Изведнъж вдигна глава в опит да се изправи и изкрещя:
— Потъвам!
Дилвиш веднага започна да придърпва отпуснатото въже, което ги свързваше. Искаше да я върне обратно във водата. Сега бе коленичила в калта, която бе хванала пясъчна коричка, и все пак продължаваше бързо да затъва.
— Не се съпротивлявай! — извика Дилвиш, като накрая успя да издърпа опънатото въже. — Хвани се с две ръце!
Девойката сграбчи въжето и се наведе напред. Дилвиш започна да тегли, бавно, равномерно. Тя вече не потъваше, беше излязла малко по-напред.
В същия миг с един-единствен остър звук въжето се скъса и тя падна с лице напред.
— Арлата!
Девойката отново се опита да се надигне. Лицето и косата й бяха оплескани с кал. Дилвиш едва успя да долови риданието й, когато отново започна да потъва. Той тихо изруга. Въжето още висеше в ръцете му.
Глава 5
