Роук въздъхна.
— Не виждам какво ще докаже това.
— Нито пък аз, поне засега. И все пак чувствам, че тук се крие нещо.
— Добре. Ще попитам неколцина и ще ти се обадя, ако науча нещо. Но какво общо има Уилиънд с всичко това?
— Не ми е известно. Той мина оттук по-рано и ме предупреди за идването на Дилвиш, като намекна, че той следва по-скоро тъмната, отколкото неутралната страна и че не трябва да му се има доверие.
— Най-вероятно е нещо лично. Ще те потърся, когато науча повече.
Образът му избледня.
Мелиаш лъсна кристала в ръкава си, преди да го положи на място. После се надигна и обходи периметъра на Изменящата се земя с поглед, вперен в тъмнеещото петно, което се бе появило на югозапад.
Дилвиш се метна встрани, успя да подложи рамо и да спре падането на Блек.
— Какво има? Какво се е случило? — долетя тих, почти познат женски глас.
— Помогни ми! — извика Дилвиш, напрягайки сили, без дори да погледне към мястото, където сега бе застанало момичето и отмяташе коси от лицето си. — Не трябва да го оставим да падне! Бързо!
Само за миг тя се оказа до него, гърбът й подпря лявата страна на Блек.
— Стормбърд, приближи се внимателно — каза тя на изискан елфски език.
Белият кон се приближи.
— Заобиколи — тя го насочи с глава и се плъзна към Дилвиш.
Конят отстъпи назад и се обърна.
— Подложи рамо там, където е моето! Опри се!
Конят се придвижи и пое част от теглото на Блек върху себе си. Момичето се извърна към Дилвиш, като премина на обикновен език:
— Сега какво?
— Сега надолу, към земята, много внимателно, да не се разпадне — отвърна Дилвиш, като за първи път от много години насам заговори на елфски език.
Тя се вгледа в лицето му за секунди, после кимна.
Отне им няколко минути и един почти катастрофален миг, докато положат Блек странично на земята.
— Не разбирам какво става — каза момичето. — Преди малко си стоях там, а сега е нощ и ти изникваш от никъде, крепейки статуята на… май не е точно кон, нали?
— Не е — отвърна Дилвиш и се обърна към нея. — Не, февера, не е.
Девойката изправи глава и присви очи.
— Кой си ти? — запита тя.
— Не можеш ли да ме познаеш?
— Аз съм Арлата от Маринта. Февера е името на баба ми.
— … от рода Мирата? — запита Дилвиш.
— Същият. Кой си ти?
— Все още ли е жива?
— Вероятно. Преди няколко години замина за Сумрачните земи. Ти явно познаваш семейството, но…
— Прости ми. Аз съм Дилвиш от Селар.
— Ти? Онзи, за когото се говори, че някога е бил превърнат в камък?
— Същият.
— Това вярно ли е?
— Че съм бил камък? Тялото ми наистина беше. Но духът ми бе другаде. А пък и ти самата бе статуя допреди малко. Не точно каменна, но от някаква стъкловидна материя — точно какъвто е конят ми сега.
— Не разбирам.
— И аз не го разбирам напълно. Един чародей на име Уилиънд някак си те съживи, като прехвърли магията върху Блек. Ти чувала ли си за такъв човек?
— Уилиънд? Не, никога не съм чувала. Значи съм била статуя?
— И ти и твоят кон. Стояхте ей там — той махна. — Изобщо ли не си спомняш какво се случи?
— Не — тя бавно поклати глава. — Последното, което помня е, че слязох от коня да си почина малко, преди да продължа. Тъкмо бях слязла, когато звукът на вятъра стана особен. После ме удари нещо като вълна и ми стана необичайно студено. Тогава дочух гласа ти, който идваше до мен като в дълбока дрямка или припадък. Съжалявам, че конят ти се оказа цената за моето пробуждане.
— Ти нямаше кой знае какъв избор в случая.
— И все пак, ако има нещо, което мога да направя…
— Дори не го споменавай! Точно такива думи от моя страна станаха причина за всичко, което последва. Продължи да говориш по този начин и ето ти го Уилиънд, готов да те преобрази отново.
Той погледна към небето. Тя проследи погледа му.
— Луната е странна — изрече тя накрая.
— Това е слънцето.
— Какво?
— Всъщност не е нощ. Мракът е неестествен. А замъкът — посочи той — е нататък.
Тя се обърна.
— Не мога да го видя.
— Повярвай ми!
— И сега какво ще правим? — запита тя. — Изучавала съм Умението, но не знам начин да съживя… — тя кимна към Блек — онова там. Какво е той?
— Тази история е прекалено дълга — отвърна Дилвиш — и каквото станало, станало. И все пак не знам какво да правя. Не мога да го оставя така, не мога и да те пусна сама.
В този миг една-единствена дума проехтя от вцепененото гърло на Блек:
— Върви!
Дилвиш се извърна, коленичи и допря глава до тази на Блек.
— Ти чуваш! Ти можеш да говориш! — извика той. — Има ли нещо, което мога да направя за теб?
Последва тишина, колкото сърцето да отбие няколко удара, и гласът на Блек прозвъня отново:
— Върви!
Дилвиш се надигна и се обърна към Арлата.
— Обикновено той знае какво говори — каза той, — но сега се чувствам по-зле, от когато и да било. По никакъв начин не бих могъл да кажа какви други беди ще се изсипят, за да му причинят още неприятности.
— Но той трябва да притежава интелект, щом говори, и някакви сили, различни от нашите, щом може да го прави при такива обстоятелства.
— И двете предположения са верни — отвърна Дилвиш. — Той е магическо създание. Знае неща, недостъпни за нас. Не знам. Всъщност, той може да усеща еманации на Туалуа преди още вълната да е ударила, и сега се чудя дали не ни предупреждава точно за това.
— Тогава какво ще правим?
— Мисля, че трябва да постъпим, както казва и да се махнем от тук.
Дилвиш се обърна и посочи с ръка.
— Яхни коня си и тръгвай към замъка! Аз ще те следвам пеша.
— Стормбърд може да носи и двама ни.
Тя тихичко заговори на коня, той се приближи и застана пред тях.
— Яхни го!
— Така само ще ви забавя — отвърна Дилвиш.
Тя поклати глава.
— Заедно ще имаме по-добър шанс. Сигурна съм. Качвай се!
