— Но моля ви, сър, как ще може едно момиче да си почине, когато непрекъснато скачате от леглото? — запита тъмнооката девойка през светлата пелена на косите, които падаха върху лицето й.
— Извинявай — каза Роук, отметна косата й назад и я погали по бузата. — Причината е в проклетия проблем на Организацията, който сега възникна. Продължавам да мисля за регистрите, които имам да проверявам. Ставам да видя какво има, не намирам нищо, връщам се при теб.
— И какъв е проблемът?
— Ммм. Нищо, с което би могла да ми помогнеш, скъпа — ръката му като на хищен звяр падна на рамото й. — Опитвам се да открия повече информация за онзи момък, Дилвиш.
— Дилвиш Освободителят, героят от Портарой? — запита тя. — Онзи, който вдигна закъсалите легиони на Шоредан да спаси града за втори път?
— Какво? Какво говориш? Кога е било това?
— Преди малко повече от година, мисля. Също е известен като Дилвиш Прокълнатия, както се пее в една популярна балада от същото това време — предполага се, че старият Джелерак го е превърнал в статуя за неколкостотин години.
— Богове!
Роук се изправи.
— Сега си спомням онази история със статуята — потвърди той. — Ето какво непрекъснато ми се въртеше из главата! Разбира се…
Той подръпна брада, прокара език между процепите на зъбите си.
— Ох, да му се не види! — изрече накрая. — Тук има нещо повече, отколкото предполагах. Чудно ми е тогава какво би имал онзи Уилиънд против такъв като него. Ако има досие за свръзка, май ще трябва да го попитам. Може всичко да се изясни, преди да докладвам отново.
Мъжът се облегна напред и прокара устни по бузата й.
— Благодаря ти, гълъбче!
За миг скочи от леглото и се озова в залата долу, като полите на нощницата му се вееха зад него.
Прекоси тичешком голямата библиотека на Организацията и стигна до някаква трудно поддаваща се на описание мебел. Започна да се рови в едно от чекмеджетата. По някое време се изправи, държейки в ръце плик, на който бе изписано името „Уилиънд“.
Като отвори плика, откри, че съдържа няколко кичура бяла коса, съединени с капка червен восък за запечатване на писма.
Той взе кичурите и ги отнесе до черната маса, висяща в ъгъла, като ги положи редом с едно кълбо от жълт кристал. Разположи се и се втренчи напред, като мърдаше устни, а пръстите му докосваха белите кичури.
Скоро кристалът се замъгли. Задържа се така за малко. Роук започна да повтаря името „Уилиънд“. Настъпи изясняване. Един мъж с тлъсто лице, почти плешив, надничаше към него.
— Да? — запита той.
— Аз съм Роук, който отговаря за архивите на Организацията. Извинявай, че те обезпокоих по средата на толкова важно начинание, но има нещо, което би могъл да ни изясниш.
Мъжът смръщи вежди.
— Важно начинание? — попита той. — Просто едно незначително заклинание…
— Не е нужно да скромничиш.
— … което може да е от интерес само за чародеите във ветеринарната област. Разбира се, аз много се гордея с това, което правя с крастата.
— Крастата?
— Крастата.
— Аз… Ти не си ли в подножието на Каннаис, в изменящия се пояс, близо до Вечния Замък?
— Работя в една конюшня, където конете са заболели, тук в Муркейв. Това да не е някаква шега?
— Ако е, то някой се шегува с нас, не с теб. Познаваш ли изобщо човек на име Дилвиш, който язди метален кон?
— Славата му е стигала и до мен — отвърна Уилиънд. — Говори се, че е играл съществена роля в една от войните по границата не толкова отдавна — май че беше в Портарой. Лично никога не съм го срещал.
— И наскоро не ти се е случвало да разговаряш с представител на Организацията на име Мелиаш, така ли?
Събеседникът му поклати глава.
— Знам кой е той, но също не съм го срещал.
— О! Тогава някой ни е метнал — някой с някаква цел. Не съм сигурен кой или защо. Благодаря ти, че ми отдели време. Съжалявам, че те обезпокоих.
— Почакай! Поне бих искал да знам какво става.
— Аз също. Някой — човек, който ползва Умението — неотдавна си послужи с името ти. Долу на юг. Очевидно не е благоразположен към Дилвиш, който също е някъде там. Не мога да ти кажа, че разбирам какво означава всичко това.
Уилиънд поклати глава.
— Сигурно са съперници — каза той — и онзи, който е използвал името ми, очевидно има нещо лошо наум. Ще ми кажеш какво става, нали? Аз имам добро име и не ми се ще то да бъде опетнено.
— Непременно. Успех с крастата.
— Благодаря.
Кристалът отново се замъгли и Роук остана да се взира в дълбините му, опитвайки се да подреди мислите си. Накрая се надигна и се върна в леглото.
Потънала в мечтания по отдавна отминали дни и съзерцавайки пъстрия свят отвъд, Семирама оглеждаше Изменящата се земя. Почти бе дошло времето следващата вълна — изключително мощна и разрушителна — да се понесе по земята. Тя се усмихна. Планът й действаше. Веднъж само нещата да се решат тук и тя щеше да се наслаждава на сегашното превъплъщение на света. Какви ли дрехи са на мода сега, запита се тя.
Долу забеляза две фигури на кон да се появяват откъм затъмнената област, като цапаха из водите на все още тихото, но вероломно езеро.
Защо продължават да напредват, зачуди се тя. Нищо не беше се променило и те трябваше да са наясно, че всичките им предшественици са се провалили. Алчност и глупост, реши тя. Всички благородни чувства несъмнено бяха отмрели с нейното време. И все пак…
Ето!
Конят заседна близо до брега. Още двама жадни за власт търсачи на щастие щяха да обогатят света с отсъствието си.
Тя лениво се приведе напред и прокара ръка странично на прозореца, произнасяйки заклинанието за въздействие и го фокусира точно върху двамината на коня.
Картината подскочи напред, а лицето на Семирама се вцепени. Докосна прозореца веднага и прошепна още няколко думи за фино настройване.
Девойката елф си беше съвсем обикновена. Една от светлорусия тип, от родовете Маринт или Мират. Но мъжът…
— Селар! — прошепна тя, ръката й обхвана шията, очите й се разшириха. — Селар…
Момичето бе слязло от коня. Мъжът я следваше.
— Не!
Семирама бе скочила на крака. Юмруците й бяха стиснати. Сега и двете фигури бяха във водата и се боричкаха. И още нещо…
Вълната на промяната! Надигаше се!
Извръщайки се, тя се втурна към залата на Кратера, фрази на чуруликащия език на Древните вече се надигаха към устните й. Като влезе във вонящата зала, забеляза демона, когото Баран по-рано бе укротил, да се спотайва в един ъгъл, глозгайки някакъв кокал.
Семирама отсечено произнесе няколко къси думи на мабрахоринг към него и той раболепно се
