присви.
Доближи ръба на кратера и произнесе три къси цвърчащи ноти. След малко пак ги повтори. Тъмна, аморфна форма разкъса повърхността и като се усукваше, се надигна нагоре. Издаде един-единствен музикален тон. Тя му отвърна със сложна ария, на която получи много кратък отговор.
Семирама въздъхна и се усмихна. Размениха още няколко звука. Едно пипало се плъзна край нея и тя го прегърна. Задържа го доста дълго, стоейки неподвижно, и постепенно плътта й започна леко да сияе.
Когато накрая го пусна с прощална нота и се извърна настрани, бе станала някак по-висока, по-силна, по-необуздана. Очите й светеха, когато се приближи до демона в ъгъла. Той изпусна кокала си и приклекна, щом тя насочи пръст към него, различните му очи се въртяха и стрелкаха.
— Оттук — каза тя, посочвайки галерията, откъдето току-що бе дошла. — Остани с мен!
Той се подчини, но щом минаха през вратата, се втурна да бяга на куцукащите си крака. Магьосницата отново вдигна пръст и този път ярък пламък заструи от него и обгърна тварта. Специфичната й аура леко отслабна.
Демонът беше спрял и запищя. Тя сви пръст и пламъците изчезнаха.
— Сега трябва да правиш, каквото ти кажа — каза тя и се приближи до него. — Разбираш ли?
Той се просна пред нея, нежно обхвана десния й глезен и постави стъпалото й на главата си.
— Много добре — отбеляза тя. — Човек винаги трябва да определя взаимоотношенията си от самото начало.
Тя стъпи на земята.
— Стани! Искам да ме придружиш до прозореца. Има нещо, което трябва да видиш.
Семирама се върна на предишния си наблюдателен пост и погледна надолу. Сега момичето газеше по брега на езерото, а мъжът все още беше във водата, до коня, потънал почти до рамене. Девойката бе затънала до кръста.
— Виждаш ли онзи мъж със зелената кърпа до коня? — запита тя. Когато демонът изгрухтя в знак на съгласие, тя каза:
— Искам го!
Тя се пресегна и положи ръка върху главата на създанието.
— Налагам ти повелята да не намериш покой, докато не го намериш и донесеш, жив и невредим!
Демонът отстъпи.
— Но… аз… също… ще… потъна — изгъргори той и се разтрепери. — Освен… това… не… обичам… водата — добави.
Господарката се изсмя.
— Съчувствам на вкусовете ти — каза тя. — Но все пак виждам, че е необходимо нещо по-твърдо.
Обърна се към средата на галерията, откъдето минаваха количките и каруците с товара от конюшнята. Тя се огледа нагоре-надолу, тръгна наляво към мястото, където нападалите от количките нечистотии бяха най-дълбоки. Като извади и разгъна една кърпичка, тя се приведе, постла я на пода и започна да слага пълни шепи от разронената пръст. Когато в средата й се натрупа доста голяма купчинка, допря върха й с пръст. Сякаш още от призрачната светлина се отдели от нея. Сега изглеждаше по-дребна, по-малко стихийна, по-човешки. Но песъчливата пирамидка слабо блестеше.
Повдигна ъглите на кърпичката и ги завърза. После се обърна и я постави пред създанието.
— А сега ме чуй! Трябва да вземеш това със себе си. Когато стигнеш мястото, където започват плаващите пясъци, хвърли малко върху тях. Те ще замръзнат много дълбоко и ще можеш да преминеш. Постъпи по същия начин с водата и ще си имаш мост от лед. Не трябва да се боиш да го употребяваш, но трябва да си доста бърз. Може да не действа особено добре, когато има живи същества. И все пак, ще е по-благоразумно да го вземеш. Така че — дръж!
Ноктестата лапа се протегна и хвана вързопчето за възлите.
— Ако той се съпротивлява и не иска да те придружи — добави тя, — можеш да го свалиш в безсъзнание с рязък удар ей тук — по костта точно зад ухото. Обаче не го удряй толкова силно, че да му разбиеш черепа. Помни, че го искам цял и невредим!
Тя се извърна.
— Сега ме последвай! Трябва да тръгнеш от малката дневна встрани от главната зала. Мястото е свободно по това време на деня. Побързай!
Нищо необичайно не ставаше в замъка или околностите му. Но Семирама бе изгубила сиянието.
Баран заповяда да му приготвят богато угощение, да сервират в покоите и реши да се поразходи наоколо, докато чакаше да се изпълнят заповедите. Отново се сети за Семирама, но този път като за довереница и ухо на Джелерак през отминалите дни, а не като за възможна любовница. Той се изкачи до третия етаж, спря пред вратата й, нагласи одеждите си и почука.
Лиша отвори незабавно.
— Господарката ти тук ли е? — попита той.
Лиша поклати глава.
— Излезе. Не съм сигурна къде отиде и кога ще се върне.
Баран кимна.
— Когато го направи — каза той, — кажи й, че съм се отбил да продължим един предишен спор. Все още чувствам, че от това ще има полза.
— Ще й предам, сър.
Той се извърна. Храната му едва ли беше готова.
Изкачи още стълбища и стигна до стаята, където робът се взираше в огледалото.
— Някакви промени? — попита Баран.
— Не, сър. Още си е тук.
— Много добре.
Той затвори вратата и заслиза по стълбите. За миг се изкиска, после се намръщи.
„Само да можех да държа дъртото копеле навън, докато придобия власт над Туалуа; след това да го пусна вътре и да го предизвикам. Ако не се яви, бих тръгнал да го търся. После дори Организацията трябва да внимава да не ме настъпи. Тогава сигурно ще мога да ги смажа. Дори и той никога не се е опитвал да го направи. От друга страна, и от тях има някаква полза. Дали пък няма да е по-добре да ги оглавя…?“
Той спря, облегнат на парапета, и се загледа в просторната зала с висок таван; врати с различна височина обрамчваха стените й, но не водеха никъде; полустълбища бродеха към пустотата; фонтанът в средата й бе пресъхнал. Както и на много други неща в замъка, Баран никога не можа да отгатне предназначението им. Помисли си, че Джелерак сигурно го знае, както и много други неща, които за самия него винаги щяха да останат тайна. В този миг се стресна, усети внезапно виене на свят, което го накара да се отмести от парапета.
„Ами ако тя знаеше? Ами ако Семирама вече държи ключа, ако владее силата и просто си играе с мен, ако само се преструва, че съществуват затруднения в общуването с Туалуа?“
Той продължи да слиза по стълбата, опирайки се на стената, без да гледа към парапета.
„И кой би могъл да разбере? Тя трябва да е единственото човешко същество на този свят, което може да използва езика на Древните. Дори Джелерак не го знаеше добре; не беше му трябвал. Имаше си заклинания, с които да държи съществото в подчинение. Докато то не обезумя. Нямаше да се налага да използват тези дълги, сложни церемонии, необходими да съживят Семирама, ако самият той бе в състояние да го разбере и да му говори. Гадна, хлъзгава твар, плуваща в лайна. Сигурно и ги ядеше. Ха! В рода му това си беше наследствено. Жреци и жрици на Древните, Трябва да са знаели много неща, за които ние, та дори и великите магьосници не сме и чували. Също толкова лукави и долни, каквито бяха задълженията им. И силата също. Няма да вбесявам Семирама, освен ако не съм сигурен. Може да го нахрани с мен…“
Той се притисна по-близо до стената.
Добре де, ако знае, ако може да го контролира, какво чака тогава? Ако е така, играта е много сложна. Наистина ли е последната от рода си? Трябва да проверя. И все пак е странно… Защо точно тя, щом Джелерак може да съживи, когото си поиска от семейството й? Защото я е познавал отпреди, затова. Чудно ми е колко добре. Никога не съм си мислил, че старата торба с кокали е яздил нещо по-различно от метла, но и той някога е бил млад… Тя си има всичко, каквото трябва, наистина. Сигурно е била и доста похотлива.
