Ще ми се някой ден да я изненадам с Ръката… Чудя се дали някога са го правили и дали това е причината тя…?
Той стигна до някаква площадка, зави, спря се и потръпна.
„Ама тия стълби са си стръмни. Тъмни. Не съм минавал от тука с години.“
Седна на най-горното стъпало, спусна крака надолу, наведе се към следващото и се смъкна. Лицето му бе мокро. Стискаше зъби.
„Не и преди да съм се родил, майко! Защо сега? Значи е било… Дано никой не мине насам да ме види… Ох, по дяволите!“
Мъжът продължи сантиметър по сантиметър надолу по стълбите.
„Мисли за нещо друго, направи го по-лесно…“
Размърда ръце и крака, цялото си тяло, приведе се. И пак…
„Тогава да предположим, че е вярно? Да предположим, че тя владее положението и просто чака предишният й любовник да се завърне? Да предположим, че всички тези… ефекти… са чиста измишльотина? За да ме баламосат? Всеки ден научавам по нещо ново. Тя се усмихва, кима ми и ми подхвърля нещичко. А когато Джелерак си дойде, ще ме прати да се пържа в някакъв много специален Ад… Просто ако си представя…“
Още една стъпка. Той спря да изтрие длани в ръкавите си.
„Да си представим. Просто да си представим… Ако всичко това е вярно, какво да правя?“
Още една стъпка. И пак. Той притисна буза в стената. Дишаше тежко.
„Трябва да го държа отвън, докато съм силен. Как? Да удвоя стражите в огледалото? Да сложа капани и да освободя духа? Да го пусна да влезе и незабавно да го унищожа? Само че може и да не стане. И аз губя по този начин. Трябва да има нещо друго… Ех, да разполагах с едно от онези заклинания! Отдавна беше…“
Продължи движението си надолу. Вече се виждаше площадката.
„Разбира се, това не е съвсем вероятно. Просто една догадка. Имал е избор сред кралиците на Ада. Също може да е имал… От друга страна, тя ме презря няколко пъти. Защо би правила това, ако не му е вярна?“
Още три стъпки. Бързо. Отново спря да си почине.
„Ако знаех със сигурност, че съществува тайна, която да изтръгна от нея, бих го направил. Тогава всичко друго ще ми бъде дадено… Странно! Колко тихо стана тук! Едва сега забелязах… Какво може да е това?“
Бързо прескочи последните стъпала и стъпи на крака, като хвана парапета, за да запази равновесие.
„Най-сетне, ще ида да хвърля поглед на големия гаден кратер — реши той. Явно той е в центъра на всичко.“
Отблъсна се и залитна към галерията.
„Трябва ми една добра вечеря — да оправи нещата.“
Мелиаш бе седнал на едно възвишение на известно разстояние от лагера си и изучаваше гледката, която се разстилаше пред него. Изменящата се земя бе престанала да се изменя. Нямаше мъгла, ветровете бяха стихнали, пейзажът — напълно неподвижен. Сега можеше да види по-голямата част от пустошта, застинала в разкривени форми на цяла лига до замъка, чийто рязък силует отчетливо се открояваше на фона на залязващото слънце. Потърси някакъв признак на дейност, но не откри нищо.
Ще се наложи, реши той, началникът му в това начинание — Холрън — да бъде уведомен, а ако пък не може да го намери, трябва да каже на някой друг член на Съвета. Щеше да е добре да съобщи нещо повече от голия факт, че бъркотията е свършила. Само да имаше някакъв начин да обясни инертността си…
Беше обзет от нежелание да отиде лично, за да не би внезапно дейността да се възстанови. Не бе въпрос нито на страхливост, нито на благоразумие от негова страна. Никой малодушен не би бил натоварен с такава задача, нито пък някой необуздан или прекалено предпазлив. Поддържането на постовете бе от първостепенно значение. Ако имаха нужните хора, бе много вероятно да успеят да овладеят и най- яростните изблици на онзи отвътре. Пазителите се подбираха според чувството им за дълг и предаността им към задача, която можеше да се окаже непосилна. Мелиаш не искаше да се отдалечава много от мястото, където бе забит черния жезъл.
Той въздъхна и извади кристала. Все пак бе настъпил мигът да каже на Холрън, каквото имаше. Може би той щеше да предложи нещо. Може би самият Съвет ще се раздвижи да проникне в това място, в едно или друго измерение, за кратко разузнаване. И все пак едва ли биха го направили незабавно. Все още бяха прекалено докачливи към всичко, което намирисваше на Джелерак…
Докато лъскаше кристала в ръкава си, той се зачуди какво ли е станало с всички онези, които бе срещнал по пътя им към вътрешността. Възможно бе някой от тях да се е добрал и някак си да е предизвикал тази… неподвижност.
Мелиаш постави кехлибареното кълбо в скута си и се втренчи в него. То вече бе замъглено. Опита се да освободи мисълта си и да постигне контакт, но му беше трудно. Главата започна да го наболява. Прекъсна опита си. Кристалът незабавно се изясни и старият Роук му се ухили.
— Имаш болезнен вид, синко. Да не се е случило нещо?
— Може би — отвърна Мелиаш. — Сега поне разбрах какво му е на кристала. Имаш ли нещо за мен?
— Сигурно имам, щом дамата току-що ме изрита от леглото да ти го кажа. Защо се примиряваме с всичко това?
— Мъдрецът може да промени очевидното. А може би не. Какво е посланието й?
— Първо, трябва да ти кажа, че онзи, който е минал през твоя пост под името Уилиънд, лъже. Преди малко разговарях с истинския Уилиънд. Той е в една конюшня в Муркейв, сред болни коне. После, възможно е твоят Дилвиш да е онзи, когото Джелерак превърна в камък приблизително по времето, когато нашият изчезна от старите регистри. Предполага се, че е оживял наскоро и се е отличил в сблъсък на границата при Портарой, като е вдигнал легионите на Шоредан и се е притекъл на помощ на града. За това даже се пее песен. Тя ми я изпя, преди да ме изрита от леглото. Споменава за метален кон на име Блек и намеква за продължителна вражда с магьосника.
— Щастлив съм, че си се заслушал.
— Песента беше възбуждаща… сега би ли ме извинил…
— Почакай! Какво мислиш за всичко това?
— О, тя вероятно е права. Обикновено е. Обаче подозренията й са малко мелодраматични.
— Все пак бих искал да ги чуя.
Роук изтри слюнката, която се бе събрала в ъгъла на устата му.
— Е, сигурен съм, че добре ще се посмееш. Аз поне го направих. Тя мисли, че Уилиънд е предрешен Джелерак и че той се опитва да проникне в собствения си замък, но е прекалено слаб поради скорошните си поражения на север да използва обичайните си мощни средства.
— Тя откъде знае какво е станало на север?
— Говоря насън. Както и да е, той знае, че Дилвиш е по следите му, счита тя, и затова ти е казал това — надявал се е, че ще позабавиш врага му. Какво да правя с такава жена?
— Предложи й поста си — каза Мелиаш.
— Мислиш ли, че в това има нещо?
— Възможността не трябва да се отхвърля. Ако изобщо има нещо, мисля, че ние… Е, добре. Кой знае? Благодари й от мое име. Благодаря и на теб.
— Радвам се, че мога да ти помогна. Между другото…
— Да?
— Ако срещнеш отново този Дилвиш, кажи му, че не си е платил вноските.
Роук прекъсна контакта и Мелиаш върна поглед към кулите на Вечния Замък. За това място също му бе нужна информация. Но сега нямаше време.
