Тя вдигна ръка към устата си.
— Никога не съм мислила за това. Затворниците?
— Точно така.
— Това не трябва да става! Предполага се, че ние сме техни тъмничари.
Баран сви рамене.
— Това е само един голям замък в един жесток свят.
— Демоните са си твои — каза тя. — Обясни им.
Той отново се разсмя, но забеляза погледа й и усети мигновен сблъсък със сила, която не разбираше. Отново се сети за връзката й с Джелерак и замайването му се върна.
— Ще го направя — каза той и погледна надолу към мъжа, изучавайки го.
— Знаеш ли защо дойдох тук? — попита той. — Минавах по галерията. Оставила си прозореца фокусиран върху езерото. Почудих се, че си спасила мъжа и си оставила жената. Той е доста привлекателен, нали?
За първи път от незапомнено време насам Семирама се изчерви. Като забеляза това, Баран се усмихна.
— Срамота е да ги изпуснем — добави той. После се обърна към демона.
— Върни се при езерото — заповяда той на мабрахоринг. — Донеси ми жената! Аз самият бих могъл малко да се разтоваря.
Демонът се удари в гърдите и се поклони толкова дълбоко, че главата му докосна пода.
— Господарю, тя е защитена чрез заклинание срещу такива като мен — обясни той. — Аз не мога да се доближа до нея.
Баран се навъси. Споменът за профила на Арлата за първи път разтревожи съзнанието му.
— Много добре. Аз сам ще си я взема — каза той.
Баран прекоси стаята и блъсна вратата. Няколко ниски стъпала водеха към една пътека. Бързо ги прескочи и за няколко минути се озова до към ръба на склона, откъдето демонът по-рано бе слязъл.
Слънцето клонеше на запад. Вече беше се скрило зад замъка и дългите сенки се сливаха, като разгръщаха сумрачно наметало през стръмния каменист път. Баран направи няколко крачки напред към мястото, където склонът рязко се скосяваше.
Бавно се приближи до подветрената страна на огромна канара и опря гръб на нея, гледайки надолу. Измърмори някакво заклинание, но то не подейства. Перспективата се разми пред погледа му.
— Май не е много добра идея — каза той едва чуто, като дишаше тежко. — … Не. Да върви по дяволите! Не си струва.
Но все пак остана като залепен за канарата. Скалите изглеждаха по-остри, отколкото бяха само преди миг и сякаш се протягаха да го достигнат.
„Какво чакам? Я просто да се върна и да кажа, че не си е струвало усилието…“
Дясното стъпало го засърбя. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Гневът и похотта го бяха напуснали. Отново си помисли за момичето в капана долу. Лицето й го тревожеше. Не бе само красотата й…
Бледа искрица благородни чувства, за които той би се заклел, че никога не са съществували или поне са угаснали преди много години, се разгоря в гърдите му. Отвори очи и потръпна, като погледна надолу.
— Е добре, де! Ще отида да я измъкна.
Отблъсна се към пътеката и тръгна.
Не е толкова зле, колкото изглежда. И все пак…
Бе слязъл на около четиридесет стъпки, преди пътят да направи завой. Спря да се облегне на някаква скала отляво — позиция, която му предоставяше по-ясен изглед към езерото.
Мъжът се втренчи в тази посока за няколко минути, преди да осъзнае, че момичето е изчезнало. Както и конят. Разсмя се. Спря рязко.
— Добре… добре… добре…
Обърна се и се потътри нагоре по хълма.
— … да върви по дяволите!
Когато Баран се върна в дневната, нещата не бяха се променили особено. Мъжът все още беше в безсъзнание, но бледността му бе по-слаба отпреди.
Семирама обърна глава и се усмихна.
— Толкова скоро, Баран?
Той кимна.
— Отидох прекалено късно. Тя изчезна. Ако е за въпрос, конят й също…
— Утеши се с някоя робиня.
Той се приближи.
— Този момък веднага отива в мазето — каза той. — Права си. Трябва да го оставим да изчака присъдата на господаря.
— Искам да бъда сигурна, че ще оживее да го направи — каза тя.
В този миг Дилвиш тихо простена.
— Ето на — каза Баран с усмивка. — Жив е. Двамина от твоите глупаци ще го вдигнат на крака и ще ме последват.
Семирама се изправи и застана по-близо до него от обикновено.
— Виж сега, Баран, може би е по-добре да изчакаме още малко.
Той приближи дясната си ръка до гърдите й, после изведнъж щракна с пръсти.
— По-добре за кого? — попита той. — Не, миличка. Той е затворник като всички останали. Трябва да изпълним дълга си и добре да го пазим. Ти ми отвори очите.
Обърна се към двамата роби, които бяха преметнали ръцете на Дилвиш през раменете си и го вдигаха. Главата му висеше, краката му се влачеха.
— Оттук — извика Баран и се приближи до вратата. — Аз лично ще му окажа честта.
Семирама го последва.
— И аз ще дойда — каза тя — да се уверя, че ще се оправи.
— Не можеш да откъснеш поглед от него, а?
Тя не отговори, но прекоси стаята и главната зала заедно с тях. Погледът й се отклони за момент, защото отново се зачуди на странната украса и мебелировка, които я правеха толкова изключителна — могъщото стъклено дърво, което висеше от тавана с короната надолу; гоблените, изобразяващи млади мъже с бяла коса, прибрана назад, почти като някакво украшение, и дами с невъзможно високи прически и поли, които се спускаха на невероятни дипли; изкусно резбовани инкрустирани маси; столове с масивна дърворезба, целите извити, тапицирани само на отделни места, с пъстроцветни медальони, втъкани в материята; издължени огледала; странно съчетани плочки на пода; дълги, тежки завеси; някаква абсурдна мебел с клавиатура, издаваща мелодични звуци, когато натиснеш клавишите.
Имаше нещо в тази стая, което я правеше неестествена дори в това най-неестествено от всички места. Понякога, когато преминаваше през нея, тя бе зървала в дълбините на огледалата отражение на хора и предмети, които не се намираха в стаята — недоловими, избледняващи, мяркащи се прекалено бързо, за да бъдат разпознати. А и бе дочула силна музика и смях, и реч на чужд език, който не успя да определи, да се разнасят от залата. Като възнамеряваше или да се присъедини към тържеството, или да взриви тълпата от свръхестествени натрапници с два протегнати пръста, тя бе слязла по стълбите, бе прекосила коридора и бе влязла. Музиката секна. Залата бе празна. Но в огледалата се отразяваше пъстроцветна тълпа от елегантно облечени хора, в забавено движение. Главите им бяха извърнати да я огледат. Тя забеляза един висок мъж в някаква светла униформа. Ярка лента преминаваше диагонално през гърдите му, а той бе отклонил поглед от събеседника си и й се усмихваше. Тя се поколеба само за миг, после се приближи до огледалото в желанието си да влезе и да се присъедини към тях. Цялата група незабавно изчезна и остави огледалото празно, като залата, като ръцете й — едно отражение на магьосническа мисъл.
Когато бе разпитала Туалуа за това, той не знаеше или просто не го интересуваше какво се бе случило. Замъкът, беше обяснил той, докато се извиваше с наслаждение във вонящото си езеро, винаги си бе съществувал и винаги щеше да съществува. Той съдържаше много необикновени неща и много необикновени неща преминаваха през него. Но нито едно от тях не беше от значение.
