— И аз така съм чувала. Е, този поне е обезвреден.
— Когато влязох и те видях да се грижиш за един натрапник по такъв начин — естествено е това да ме обезпокои…
— Да не би да се опитваш да ми се извиниш за гнусните си дребни намеци?
Баран се отправи надолу по коридора. Сянката му танцуваше в светлината на фенера.
— Да — гласът му достигна до нея.
— Добре — каза тя и го последва. — Не го направи толкова учтиво, колкото се полага на кралица, но без съмнение това е най-доброто, което мога да очаквам от теб.
Баран изгрухтя и продължи. Не се разбра дали възнамерява да отвърне по някакъв начин, защото спря внезапно, а грухтенето му потъна сред вълна от по-силни подобни звуци.
Той постави фенера по-ниско и се притисна до стената. Семирама и робите сториха същото. Шумът в напречния коридор се усили.
Изведнъж, отправяйки се в посоката на предшествениците си, покрай тях в мрака притичаха сенчестите фигури на единадесет от приличните на прасета твари. Бивните им блестяха. Всичките бяха облечени в одежди с дълги ръкави, наподобяващи туники, и с изписани по тях странни цифри. Едно от съществата носеше човешки череп под горния си преден крайник.
— Вечерята ми сигурно изстива — отбеляза Баран, като повдигна фенера. — Да се махаме оттук!
Няколко минути по-късно вече вървяха нагоре по дългото стълбище. В горната му част се мерна сянка. Баран вдигна фенера.
Веднага щом лицето стана видимо, той извика:
— Мисля, че те оставих да наблюдаваш огледалото. Какво правиш тук?
— Един човек от прислугата ми каза, че сте тук долу, господарю. Светлинката, която ме оставихте да следя — няма я!
— Какво? Толкова скоро? Незабавно трябва да призова заместник. Е, добре. Свободен си.
— Спри! — заповяда Семирама.
Робът я погледна и в сърцето му се прокрадна страх.
— За кое точно огледало ставаше дума? — запита тя, докато изкачваше последните няколко стъпала. — Сигурно не за онова в северната стая на горния етаж — онова в желязната рамка?
Човекът пребледня.
— Да, Ваше височество — отвърна той. — Същото.
Баран вече бе загасил фенера и го постави на един рафт. Обърна се към Семирама със слаба усмивка. Тя внезапно се бе изправила и очите й горяха. Той осъзна магическото значение на жеста, който започваше да оформя с лявата си ръка, макар никога да не бе подозирал, че тя може да притежава такава мощ.
— Почакай, кралице! Потърпи! — извика той. — Не е това, което си мислиш! Дай ми възможност да ти обясня! — и той се зачуди дали ще може да призове другата ръка, преди тя да е завършила жеста.
Тя се спря.
— Хайде, обяснявай!
Баран въздъхна.
— Докато се опитвах да намеря решение на проблема с повреденото огледало — каза той, — изпратих вътре в него един дух да проучи друга астрална повреда. Тъкмо се готвех да поговоря с него и да разбера размера на щетите. Оставих този човек да наблюдава в случай, че стане нещо необичайно. Току-що чу неговото съобщение. Веднага трябва да отида там и да се опитам да разбера какво е станало. Може да ни даде ключа, от който се нуждаем, за да отворим огледалото отново.
Тя отпусна ръка.
— Да. По-добре ще е да вървиш. И ме уведоми какво си научил.
— Непременно. Непременно ще го направя.
Той се обърна и хукна.
Семирама изгледа двамата роби, които бяха помагали да пренесат Дилвиш, а също и онзи, който току- що бе донесъл вестта на Баран.
— Какво чакате? — запита тя. — Залавяйте се за работа или се върнете в жилищата си, както щете.
Те бързо се оттеглиха. Тя изчака да се скрият от погледа й. Едва тогава се обърна и тръгна през голямата зала.
Със залеза в залата се бе смрачило, защото прозорци имаше само високо на западната стена. Като се насочи към източната й част, тя усети неясно движение встрани. Силуетът на светлокос мъж, който не се намираше в залата, се отразяваше в огледалото, застанал до бяла колона, каквато също нямаше там. Тя се спря и се вгледа.
Беше мъжът, когото съзря в нощта на невидимото празненство, но сега сам, облечен в зелена дреха, и се усмихваше. Предишния път не бе осъзнала колко е красив, колко много приличаше на…
Той вдигна ръка и й махна. Част от повърхността на огледалото започна да потрепва и тя почти усети, че оттам би могла да премине при него.
Кралицата сви рамене и поклати глава, като му се усмихна. Защо точно сега трябваше толкова да бърза…
Като излезе от залата, тръгна бързо по коридора, където прислужници палеха тънки конусовидни свещи в канделабри и високи свещници. Продължи обратно към потъналия в сенки център на мястото, докато стигна галерията, която опасваше предната част на сградата и най-сетне я отведе до Залата на Кратера. Спря се само за миг да погледне през прозореца към мястото, където го беше видяла за първи път.
Езерото все още беше в ясен, близък план, но момичето и конят наистина бяха изчезнали. Какво ли означаваше тя за него зачуди се Семирама, като се пресегна да промени фокусиращото заклинание.
В езерото се отразяваха планините, част от замъка и залязващото слънце. Тънката пясъчна ивица блестеше с бяла мека светлина; скалите по склона представляваха случайни тъмни образувания. За миг й се стори, че долавя бързо движение отдолу и далеч отдясно.
Тя се поколеба, промени фокуса на прозореца и приближи този участък от склона. Проучи го за няколко минути, но движението не се повтори.
Семирама леко се усмихна, доволна, че не е изненадала някой друг търсач на щастие наблизо. Това обаче й налагаше да бърза в сегашното си начинание, реши тя, като пренастрои стъклото и перспективата се плъзна назад и встрани.
Като се отдели от прозореца, тя забърза по галерията. Пясъкът хрускаше под сандалите й. До нея достигна специфичната миризма на мястото. Когато влезе в помещението, я лъхна влажната топлина на кратера.
Приближи до него, седна на ръба му и извиси глас в зов. Минутите летяха и въпреки че тя го повтори няколко пъти, не получи отговор. Това не бе необичайно, защото понякога той медитираше, като оттегляше съществена част от съзнанието си от света. Все пак Семирама се надяваше, че Туалуа не навлиза в някое от периодичните си състояния на сънливост. Щеше да е избрал много неподходящ момент за това.
Тя отново повтори призива. Съществуваха и други обяснения, но сега не й се искаше да мисли за тях. Наведе се ниско напред и добави нота на настойчивост.
Изведнъж усети присъствието му в съзнанието си — приближаващо, набиращо сила, необяснимо тревожно. Тя се подготви за чисто умствено общуване, което не се осъществи. Вместо това водата започна да ври. Тя зачака, но мина още време, а той все още не се появяваше. Тогава започнаха да я обливат вълни от усещания — мрачни, зложелателни. Заиздигаха се като прилепи от кратера, докосваха я съвсем леко и неволно с чувство на игривост и любопитство, каквито обикновено преобладаваха тук.
— Какво става? — запита тя на чуруликащия език, който използваше.
Отново не получи отговор, но вълните от усещания и емоции нараснаха. Атмосферата на мястото стана мрачна и зловеща. После изведнъж се промени и се надигна почти бодро усещане, примесено с триумфална нотка, която набираше сила, докато помете другите и ги изтласка на заден план. Водите отново се развълнуваха и част от аморфния мрачен силует се появи на повърхността. Смътна перлена аура просветваше слабо около него, замъглени форми се стрелкаха постоянно във вътрешността му, като изкривяваха движещата се под тях маса.
— Сестро, любима, жрице, приветствам те от многото места, които обитавам — достигна до нея
