Докато излизаха от голямата зала, откъм мебелта с клавиатурата се разнесоха четири ноти, макар че там нямаше никой. Баран се спря, огледа се назад, погледна нататък, погледна към Семирама, сви рамене и продължи пътя си.
Тя ги последва до дъното на залата. Дилвиш, който все още бе в безсъзнание, простена отново и тя протегна ръка, сграбчи го за китката и се успокои, щом усети, че пулсът му е равномерен.
— Не можеш да откъснеш и ръцете си от него — каза Баран, като забеляза жеста й.
Зад тях
Те се отправиха към стълбището, което водеше в подземието. Баран подряза фитила на фенера и го запали от близкия канделабър. После ги поведе надолу към мрачните дълбини, очевидно необезпокоен от пристъпите на временно замайване.
Докато слизаха, пленникът им показа признаци на живот, като наклони глава и се опита да намери опора. Семирама се пресегна и докосна бузата му.
— Всичко ще бъде наред, Селар — каза тя, — всичко ще бъде наред.
Дочу, че Баран се киска.
— Как си представяш, че ще осъществиш обещанието си, миличка? — запита той.
Дали пък не се преструва, запита се тя внезапно. Да е събрал вече сили и да се готви да се освободи и да изчезне в мрака. Баран е силен и въоръжен, а Селар дори не знае къде се намира. Ако избяга сега, Баран ще претърси всичко и това ще доведе до смъртта му. Как да му кажа да изчака, да продължи уловката, да остане пленник известно време?
Стигнаха до края на стълбата и завиха наляво. Мракът бе натежал от хладен, подгизнал от влага въздух. Сивите камъни на стената отляво блестяха в светлината на фенера от стичащата се по тях вода.
Историята на Корбриант и Тизелда бе много популярна по нейно време. Тя разказваше за девойката, която била принудена да се преструва на тъмничар на любимия си, за да не го убие баща й. Зачуди се дали все още я знаеха и дали Баран изобщо бе чувал за нея. Беше елфска приказка… И дали Баран разбираше изискания елфски език, който беше труден и не приличаше на нито един от езиците, които тя владееше или за които бе чувала.
Пресегна се и хвана дясната ръка на Дилвиш. Мускулът му се стегна.
— Известна ли ти е съдбата на Корбриант? — запита тя бързо и тихо на този език.
Последва дълга пауза. После дочу:
— Да.
— Такава съм и аз за теб — обясни му тя.
Почувства, че ръката му се отпуска. Надяваше се, че той брои стъпките си и отбелязва завоите. Стисна ръката му й го пусна.
Минаха през множество пресичащи се коридори, в някои от които отекваха бързи потракващи и грухтящи звуци. Когато доближиха един от тях, звуците сякаш бързо ги достигнаха отдясно. Баран вдигна глава и спря. Намали светлината на фенера.
Толкова чевръсто, че тя почти не разбра какво става, край тях премина пълчище от грамадни, зурлести, прилични на прасета твари, които тичаха на задните си крака и издаваха сумтящи, задъхани звуци. Някои от тях като че ли носеха големи възглавници и глинени халби. Щом се отдалечиха, на нея й се стори, че запяват.
— Малките гадини са се развихрили — отбеляза Баран. — Няколко от тях винаги успяват да се доберат горе и да ме безпокоят, когато съм в библиотеката.
— Мен никога не са ме безпокоили — отвърна тя. — Но аз пък си чета в моята стая. Гротескни малки създанийца…
— Обзалагам се, че са доста вкусни. Което пък ми напомня, че вечерята ми изстива. Ела…
Той продължи и накрая стигна просторна зала, където една от факлите пламтеше, друга се стичаше, а две бяха напълно изгорели в гнездата. Той извади две нови от вързопа до стената, запали ги от пламтящата и ги закачи в празните гнезда. Отправи се към третия проход от ляво, който нямаше врата.
— Донеси вериги — каза той.
Близо до купчината факли се намираше поставка с вериги и полица, на която имаше пранги. Робът отляво на Дилвиш се пресегна и сграбчи чифт вериги, докато минаваха покрай тях. Семирама заобиколи Дилвиш и подбра вериги от полицата.
— Аз ще ги нося — каза тя. — Ръцете ти са заети.
Човекът кимна и продължи пътя си с веригите в ръце. Тя последва групата до залата, където Ходжсън, Дерком, Одил, Вейн, Голт и Лорман бяха приковани към вдлъбнатите стени. Май трябваше да има още един…
Баран вдигна фенера и кимна по посока на празните окови и спечената от мръсотия стена, където бе висял дебелият магьосник, когото демонът вече храносмилаше.
— Ей там — каза той. — Приковете го към онзи пръстен!
Другите затворници наблюдаваха в пълно мълчание, без да помръднат от положението, в което бяха замръзнали при влизането на Баран.
Робите полудовлякоха, полудоведоха Дилвиш до мястото в стената и прокараха веригите през масивния пръстен, който бе закрепен там, без да обръщат внимание на онези, които висяха свободни във влажния камък.
— Сега ще знаеш точно къде е по всяко време, щом ти потрябва — отбеляза Баран, — ако компанията не ти пречи.
Тя се извърна и изгледа Баран отгоре до долу.
— Отдавна престана да ми бъдеш забавен — каза тя. — Сега те намирам само вулгарен и малко повече от отвратителен.
После се обърна и се доближи до мястото, където робите поставяха веригите около крайниците на Дилвиш. Подаде им оковите и те му ги поставиха. Тя ги заключи. Баран я последва и провери здравината им.
Изгрухтя одобрително, докато проверяваше последната. Раздрънка веригите, хвърли кос поглед към Семирама и лукаво се усмихна.
— Вдигат доста шум — отбеляза той. — Ако дойдеш тук, целият замък ще разбере какво си намислила.
Семирама покри уста с ръка и се прозя.
— Взима ти дъха, а?
Тя се усмихна и се обърна към Дилвиш.
— Това ли искаш да видиш? — подхвърли към Баран.
Прегърна Дилвиш и го целуна силно по устата, като притисна цялото си тяло към него. Секундите минаваха. Баран се размърда от неудобство. Робите гледаха встрани. Накрая тя се отдръпна със смях.
— Разбира се, аз съм страстно привързана към този непознат, който се промъкна като престъпник да ни ограби — каза тя. Извърна се рязко и удари Дилвиш. — Високомерно псе! — изрече тя, а цялото й лице бе олицетворение на ярост. Напусна килията с надменна походка, без да се обърне назад. Баран хвърли поглед към Дилвиш и се ухили. Взе фенера от рафта, където го беше поставил, и излезе, следван от робите.
Отвън Семирама крачеше напред-назад в края на коридора, по който бяха дошли.
— Знаех, че ще изчакаш осветлението — отбеляза Баран, като я наближи.
Тя не отвърна.
— Нямаш представа колко необичайно изглеждаше — каза той, щом се изравни с нея.
— Една целувка? — отвърна тя изненадано. — Наистина, Баран…
— Да те гледам как ухажваш оня дървеняк — наблегна той.
— Не исках да умре.
— По-рано или по-късно? Защо не?
— Той е рядкост… първият елф, който идва тук. Те са странен народ. Обикновено са много затворени. Човек би казал арогантни. Помислих си, че на господаря ти ще му е забавно да установи причините за идването му тук.
— А пък някой друг би казал „неудачник“ — каза Баран. — Но може да бъде и опасен.
