официалния поздрав на същия език.
— Привет и на теб от намиращата се тук, Туалуа, родственик на Древните. Ти си разтревожен. Каква е причината? Кажи ми.
— Кралице на това място, Семирама, това е болезненият цикъл на растеж на тези от моя вид. Родственик на тъмата и светлината, аз притежавам и двете същности.
— Както и всички ние, Туалуа.
— Да, но хората успяват да ги обединят през краткия промеждутък на дните си. Това сигурно прави живота много по-прост.
— Това създава своите проблеми.
— Да, но нашите обхващат епоха подир епоха на самообвинение, всеки път заради предишния цикъл, когато противоположното е преобладавало — до онзи дългоочакван, невъзможен ден, когато нашите същности се сливат и ние можем да последваме близките си в места отвъд този ад от противоречия.
Вълна на почти непоносима тъга се разля върху нея и тя се разрида неудържимо. Едно пипало се надигна почти свенливо и върхът му докосна стъпалото й.
— Не тъгувай за мен, дете! По-добре оплаквай човешкия род. Когато злата воля ме обсеби, а аз се разкайвам за това време, мощта ми ще се понесе по земята и всички хора ще страдат — освен ти, която ми служиш, защото ще станеш силна и ярка, и твърда и студена като утринна звезда. А аз ще бъда по-силен от когато и да било преди и основите на света ще потреперят, както в старите времена, когато други от моя вид в цикъл на раздвоение са се борили за човешката душа.
— Нищо ли не може да се направи? — запита тя.
— Все още го забавям и ще се опитвам колкото е възможно по-дълго.
— Ами добрият магьосник Джелерак и дълга, който всички от твоя вид имат към него от стари времена?
— Какъвто и дълг да е имало, Семирама, отдавна е изплатен, повярвай ми. А пък и той не е същият човек, когото някога си познавала.
— Какво искаш да кажеш?
— Той е… променен. Вероятно също има своите тъмни и светли страни.
— Трудно ми е да го повярвам, макар че напоследък до мен достигат разни слухове. Последното, което знам за него отпреди, е, че боледувал от дълго време — може би години — след падането на Хохорга…
— Тогава може би ще е най-любезно да се каже, че никога не е оздравявал.
— Той се отнасяше към мен много внимателно, когато ме призова отново…
— Естествено. Има нужда от теб. Ти притежаваш едно изключително умение за човешко същество. А има и нещо друго… Това, за което най-много съжалявам — продължи той — е, че скоро аз и той доста ще си заприличаме.
— Току-що преобърна моя свят с главата надолу — каза тя.
— Съжалявам, но няма никакъв начин да предвидя кога промяната ще започне да ме връхлита. Все още ще ти помагам с всичко, което пожелаеш, по всякакъв начин, на който съм способен, докато мога.
Тя се пресегна и докосна пипалото.
— Ако мога с нещо да ти помогна…
— С нищо — каза той. — Никой смъртен не може да ми помогне. Иронията е, че ще бъда напълно луд за известно време през преходния период. Ще те отпратя, преди това да ме връхлети, на място, което съм определил за теб, отвъд времето и пространството, където ще познаеш много радост. Моето друго „аз“ несъмнено ще си спомни за теб, когато има нужда от услугите ти.
— Натъжавам се като слушам тези неща.
— И аз, като ти ги казвам. Така че хайде да си поговорим за онова, което те е довело тук сега.
— Нещата се объркаха още повече — рече тя — от това, което ми каза. Баран прави нещо с огледалото. Поставил е най-малко един дух вътре в него. В момента вероятно инсталира още някой…
— Обръщам малко внимание на делата на смъртните, освен ако не ми наредиш. Така че кажи ми сега кой е този Баран и защо нещата, които може да направи на някакво огледало, биха имали значение за теб.
— Баран е мургавият едър мъж, който понякога ме придружава тук.
— Оня с Ръката?
— Да. Джелерак го е оставил да управлява това място. Огледалото — в една стая горе в северната кула — е средството за придвижване на Джелерак из многото му жилища. Той бе наранен в един магьоснически дуел преди известно време и ние си мислехме, че ще се върне тук. Щях да те помоля за силата да го изцеря. Докато очаквахме пристигането му, много други, които го смятаха умрял или омаломощен, се опитаха да завладеят мястото и да те подчинят на собствените си цели.
Усещане за развеселяване премина като вълна покрай нея.
— И тогава се замислих за причината Джелерак да ме възкреси — да ти помагам, докато боледуваше миналото лято…
— Моят пръв пристъп на лудост от векове. Дотогава му предоставях всякаква сила, от която се нуждаеше, заради онези услуги от едно време, за които ти спомена. Той не разбра какво става. Но тогава и аз не разбирах.
— Нито пък аз. Макар че се сещам за някои много стари мрачни легенди, никога не съм наблюдавала това състояние преди. Но когато натрапниците се появиха, си помислих, че няма да е зле да повториш въздействията си върху земята наоколо, докато си в съзнание, за да ги възпра. Знаех, че това няма да навреди на Джелерак, защото той винаги може да използва огледалото и да стигне дотук. Можех да споделя стратегията си с Баран, но тогава ми се стори, че вниманието му е обезпокоително. По-добре беше да го оставя да вярва, че е възникнала ситуация, по-сложна от онази миналото лято, и че аз съм единствената, която може да се справи с нея ефикасно. Измамата ми предостави повече власт върху него. Но през цялото време вярвах, че огледалото е в добро състояние. Вече не съм толкова сигурна. Струва ми се, че може изцяло да го блокира.
— Защо би направил такова нещо?
— Когато раздвижи земята наоколо, ти прегради всякакъв лесен достъп дотук, освен чрез огледалото. Ако е намерил начин да го блокира, значи сме напълно изолирани и Джелерак не може да се завърне за обновлението, което му е необходимо. Целта, която си е поставил Баран, не го отличава от натрапниците — той иска да запази това място за себе си, докато търси начин да те накара да му служиш.
— Тогава той не разбира, че служих на Джелерак с охота, а не по принуда — тъй като делата на хората означаваха твърде малко за мен през всичките тези години.
— Не. Никога не съм му казвала. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.
— Тогава какъв е проблемът?
— Сега и самата аз не съм сигурна. Отначало исках да те помоля да отвориш пътя през огледалото и да го държиш открит въпреки всички опити, които той може да направи да го изолира отново. Исках Джелерак да може да се завърне, да си почине и да се разправи с Баран, както намери за добре. Но сега, след всичко, което ми каза за Джелерак, просто не знам какво да мисля.
— Не би било никак трудно да отблокирам огледалото, макар че не мога да обещая да го държа отворено, ако ме връхлети друг пристъп на лудост.
— Искаше ми се да те помоля също да възстановиш еманациите и да раздвижиш земята отново. Поне докато дам възможност на Джелерак да влезе през огледалото, както и да убедя Баран, че все още си неконтролируем, за да не ми досажда да му ставам съучастница в безплодно начинание.
— А сега?
— Сега се стигна до там да избирам между двете злини. Просто не знам. Баран е глуповат, а освен това ме харесва. Вярвам, че ще ми е лесно да го контролирам. И все пак чувствам някаква лоялност към Джелерак. Независимо от това, което ми каза за него, той винаги се е отнасял добре с мен.
— Независимо от ситуацията, винаги можеш да разчиташ на това.
— Поради уважение към сана ми, безспорно. Той бе добре познат на кралския двор на Джандар.
— Това може и да е така, но имах предвид нещо по-лично.
Тя застина. После се изсмя.
— Това вече не мога да повярвам. Джелерак? Той винаги е бил толкова примитивен в предпочитанията
