си. И изцяло отдаден на Умението си.
— Той би могъл да възкреси, която и да било от прославения ти род, за да общува с мен.
— Така е.
— Неговата истинска любов е властта и господството над човешкия дух. И все пак съществуват две човешки привързаности, от които не се е лишил напълно — нищожното братско чувство към проповедниците от Бабригор и известна преданост към теб. Ти винаги си била недостижимата кралица и жрица.
— Значи добре го е прикривал.
— Но не и от Туалуа, защото аз съм прониквал до дълбините на сърцето му и съм виждал всичко, което се крие там, дори и онова, което самият той не осъзнава. Но сега неслучайно ти казвам всичко това. Волята ми се руши и аз искам да се погрижа за себе си, преди да съм напълно рухнал. Дори и докато си говорим, хвърлям поглед към линиите на бъдещето. Там има някакво тъмно петно, в което не мога да проникна. Струва ми се, че по някакъв начин той е забъркан оттатък. Първото ми намерение бе да те изпратя на мястото, което съм приготвил за теб — да си в безопасност.
Мислите й се втурнаха към окования мъж.
— Няма да отида — заяви тя.
— Аз също разбрах това. Ето защо ти казах за човешката слабост на магьосника към теб. В най-добрия случай тя е толкова крехка, че самият той едва я осъзнава и не я разбира напълно. Предупреждавам те да не разчиташ на това, но то може да ти послужи по някакъв начин в труден час.
Тя прегърна пипалото.
— Туалуа! Туалуа! Ти сигурно си по-силен, отколкото си мислиш. Не можеш ли да надделееш злата воля и да й се наложиш?
Атмосферата около нея се сгъсти и стана по-тягостна, още докато говореше.
— Това — накрая отвърна Туалуа — не е обичайно за моя род, както аз го разбирам. Опитвам се и ще продължавам да се опитвам. И все пак се боя, че моята борба само влошава нещата.
— Не се предавай! Дръж се, колкото можеш по-дълго! Призови себеподобните си, Древните Богове, ако трябва!
Нещо като смях разтърси свода.
— Моите прославени предци отдавна вече са напуснали измеренията, към които съм прикован. Те не биха ме чули във възвишените места, които обитават. Не, трябва да се подготвя за изпитанието и отново да се заинтересувам от човешките деяния, защото ги чувствам равностойни на собствените си. А сега се вслушай в това, което казвам, защото чувствам, че лудостта отново се надига…
Парата от горещата вода в облицования с ярки плочки басейн покриваше тялото на Холрън точно над раменете, а уханието на екзотичен тамян изпълваше въздуха около него. Чертите на лицето му бяха ъгловати; очите му — сега полупритворени — бяха тъмни, но изразителни и се стрелкаха с любопитство. Устата му, дори докато си почиваше, дяволито се изкривяваше в почти зловеща усмивка. Сега се бе привел, защото една от любимките му, коленичила зад него, разтриваше раменете му под водата. Друга му подаде разхладителна напитка в инкрустиран, извит рог на отдавна изчезнал хищник. Той отпи от него и й го върна, като прокара върховете на пръстите си по ръката на момичето, докато тя се оттегляше.
Когато кристалът му го призова, той тихо изруга и прекара ръка през гъстата си рошава кафява коса, отблъсна другото момиче и се обърна към големия глобус, който беше поставил в стената, сред мозайка от фини плочки, наредени във формата на гигантско око. Концентрира вниманието си и изображението на Мелиаш се появи в зеницата му.
— Извинявай, че те безпокоя — започна Мелиаш.
— Трябва да свикваш, когато си най-младият член на Съвета. А пък и е добре, предполагам, ако искаш да свършиш нещо. На онези дърти изсъхнали мумии ще им трябва цяла вечност да се решат да се оттеглят. Някой трябва да ги погне с нажежен ръжен, ако нещо се случи и аз съм избраният за това. Как са нещата в Сангарис? Аз…
— В Каннаис.
— А, да, в Каннаис. Наистина ти завиждам, че си там, на място, знаеш ли? Тези административни задължения… е, все пак някой трябва да ги поеме.
Той прекъсна внезапно и се взря, като започна да се усмихва.
— Да — каза Мелиаш. — Напоследък тук станаха някои промени и ми се струва, че Съветът трябва да бъде уведомен за тях. Освен това попаднахме на много интересна информация. Всъщност, мисля, че най- сетне е дошло времето Съветът да предприеме някакви действия по отношение на проблеми, пряко свързани с Джел…
— Тихо! Тихо! — Холрън изведнъж се надигна с изправена ръка и момичето, което го разтриваше, се втурна да наметне халат върху раменете му. — И въздухът има уши, както и всичко останало. Така ми се струва понякога. Чакай да се свържа с теб чрез другия кристал. Защитен е с такива заклинания, че просто няма да повярваш. Ще те потърся.
Той махна с ръка и изображението на Мелиаш избледня.
Холрън излезе от басейна и стъпи в сандалите си. Напусна пещерата и слезе по наклонен тунел, вдигна два пръста до устните и изсвири високо и пискливо.
Бледа светлина засия по широките ивици от бял камък, разположени от двете страни на тунела.
Усмихвайки се, той зави и влезе в Г-образна стая, издълбана в камъка на две нива. Щракна с пръсти и в нишата пред него запламтяха цепеници, а от назъбената цепнатина, заградена от оранжеви сталактити, се заизвива дим; сталактитите бяха омотани с дълги вериги, върху които гравирани тела излъчваха еротични импулси на широки спирали. Дебели свещи пращяха на високи поставки и осветяваха богато мебелирана стая, съдържаща почти всички магически приспособления, използвани от над тридесет националности и племена. Всяко видимо кътче на пода, на сводестия таван и овалните стени бе обозначено с магически символи.
Холрън незабавно се отправи към един рафт вляво, откъдето свали малко сандъче от лимоново дърво и го отнесе до поставка в ъгъла близо до огъня. С крак придърпа по килима украсена с геометрични фигури ниска табуретка, застлана със сива кожа. Като отвори сандъчето, извади замъглен, почти черен кристал. После се разположи на табуретката, пое си дълбоко дъх и произнесе една-единствена дума:
— Мелиаш!
Кристалът леко се избистри и фигурата на Мелиаш смътно се очерта в него.
— Как е? — запита Холрън.
— Чуваш се ужасно отдалеч — долетя тихичък, писклив гласец.
— Няма друг начин. Защитните заклинания са ни обградили като кредитори на погребение. Но можеш да говориш спокойно. Какво беше онова „Съветът да предприеме нещо във връзка с Джелерак?“
— Струва ми се, че точно тази сутрин той мина оттук, като се представи за някой друг и че сега се опитва да проникне в замъка.
— А бе, човече! Че това си е неговият дом. Ако прибирането вкъщи е най-лошото, което е намислил напоследък, не виждам къде…
— Не ме разбра. Сега той е по-слаб, отколкото някога се помни да е бил. Сигурен съм, че се опитва да иде там, за да достигне един от най-главните си източници на сила и да се възстанови. И възможността да го направи не е толкова добра — не и ако Туалуа е в един от периодичните си пристъпи на лудост. А мисля, че случаят е точно такъв. Освен това…
Холрън махна с ръка.
— Почакай. Всичко това е много интересно, но не разбирам за какво намекваш. Дори и загубил сили, той може да бъде съкрушителен враг. Има най-различни тайни проучвания и гадания за резултата от възможен сблъсък с него.
— Ти знаеш какво представляват всички те — каза Мелиаш. — Рано или късно този човек ще разруши цялата организация, както направи с много отделни нейни членове или ще извърши преврат. Известно ми е, че сред нас има цял блок привърженици, а и ти много добре го знаеш. Рано или късно ще трябва да се разправим с него и мисля, че това е най-благоприятният случай, който някога ни се е отдавал. Чувал съм те да казваш, че би искал това да се случи по твое време.
— Виж сега, не отричам. Но то си беше между нас и не е записано. Съветът е консервативна сбирщина.
