— А какво тогава? — запита Лорман.
— Самия Джелерак от плът и кръв, и още няколко минути, за да го отърва от бремето им.
Из цялото помещение се разнесоха възгласи на изумление.
— Наистина ли? — поинтересува се Деркон.
Дилвиш кимна.
— Героично, глупаво, или и двете — има нещо привлекателно в храбрите и безплодни начинания. Моите аплодисменти. Жалко, че никога няма да имаш възможност да опиташ.
— Това предстои да се види — каза Дилвиш.
— И все пак, кажи ми — настоя Ходжсън — къде се простира най-голямата ти дарба в Умението? Ще трябва да противопоставиш на мощната магия нещо повече от заканително изражение и меч. Какъв е цветът на основната ти сила?
Дилвиш се замисли за Ужасяващите Проклятия, които вероятно единствено той на света владееше.
— Черен като Ямата, откъдето произлиза, опасявам се — каза той.
Деркон и Лорман се изкискаха, като го чуха.
— Това прави трима от седем, плюс двама от неутралните — каза Деркон. — Не е зле.
— Не се считам за магьосник — каза Дилвиш.
Този път всички се изсмяха.
— Да де, точно толкова, колкото да си малко бременна или малко поумрял, а?
— Кой вдигна легионите на Жоредан?
— Откъде се сдоби с металния кон?
— Как се добра до замъка?
— Тия елфски ботуши не са ли магически?
— Благодарим ти за помощта за капана за демони.
Дилвиш изглеждаше озадачен.
— Никога не съм се замислял — каза той. — Сигурно има нещо вярно в това, което казвате.
Те отново се изсмяха.
— Ти наистина си особен — изрече Деркон накрая. — Но, разбира се, как иначе може да бъде надвита черната магия, освен с по-силна такава?
— С бяла магия! — каза Ходжсън.
Този път само неутралните се изсмяха.
— Бих предпочел да използвам естествени оръжия, ако изобщо се окаже възможно.
Смехът бе всеобщ.
— Срещу него?
— Никога няма даже да го доближиш!
— Предпочитанията трябва да отстъпят пред целесъобразността.
— Като конска муха на як жребец…
— Като капка вода в безкрайната пустиня…
— … той ще те очисти мигновено.
— Може би — каза Дилвиш, — а може би не.
— Поне — възкликна Деркон — ни създава първото истинско забавление, откакто ни заловиха. И както повечето наши дискусии, тази несъмнено ще си остане също с академичен характер.
— Тогава да продължим в същия дух — предложи Дилвиш. — Какво планирате да правите, ако се измъкнете оттук?
— Какво те кара да мислиш, че има план? — запита Голт.
— Шт! — нареди му Вейн.
— Във всеки затвор, където съм попадал, винаги е имало някакъв план — каза Дилвиш.
— А откъде да знаем, че ти не си маскиран Джелерак и не правиш някакъв номер?
— При наличието тук на половин дузина магьосници от всички оттенъци нима не можете да разберете дали някой е под въздействието на трансформиращо заклинание?
— Нашите заклинания не действат добре на това място и освен това има по-прости маскировки от магическите.
— Спокойно! — извика Деркон. — Този човек не е Джелерак.
— Как разбра това? — запита Одил.
— Защото съм срещал Джелерак и никаква земна маскировка не би могла да го промени толкова. Що се отнася до магическата… Има някои неща, които не се променят. Освен че съм магьосник, съм свръхчувствителен и този човек ми допада. Никога не съм харесвал Джелерак.
— Разчиташ на усета?
— Екстрасенсите се доверяват на усета си.
— Джелерак е последовател на Черното умение — каза Ходжсън — и все пак ти не го харесваш?
— Нима всеки писар харесва останалите? Всеки войник? Или проповедник? Ти харесваш ли всички бели следовници? И тук е като при всичко останало. Уважавам дарбите му и някои от деянията му, но мен лично ме тревожи.
— По какъв начин?
— Никога преди не съм срещал човек, който, мисля, обича злото заради самото зло.
— Странното е, че точно ти го отхвърляш.
— За мен Умението е средство, а не цел. Аз съм сам за себе си.
— Но това би те опетнило.
— Това си остава мой проблем. Дилвиш попита нещо. Някой ще му отговори ли?
— Аз ще го направя — отвърна Ходжсън. — Не, всъщност нямаме план как да се измъкнем оттук. Но ако все пак се случи, намеренията ни съвпадат. Имам предвид, че искаме да достигнем незасегната територия и после да обединим силите си за насочване еманациите на Туалуа, за да прекъснем заклинанието за поддържане на това място. Поканен си, ако искаш да се включиш в опита.
— Какъв ще бъде резултатът от това? — поинтересува се Дилвиш.
— Не знаем със сигурност. Възможно е всичко да се разпадне и да ни позволи да избягаме в суматохата.
— Камъкът, положен върху камък, обикновено се стреми да запази мястото си — каза Дилвиш. — По- вероятно е мястото да бъде освободено да остарее по естествен начин. Ще отклоня поканата ви, защото ми се налага да се заема с нещо друго, веднага щом се освободя оттук.
Голт изпръхтя.
— И това, предполагам, ще стане скоро? — запита той.
— Да. Но първо трябва да узная дали някой от вас е виждал Джелерак. Той тук ли е? Къде са покоите му?
Отговор не последва. Дилвиш огледа стаята, но последователно всеки един поклати отрицателно глава.
— Ако беше тук — рече Одил, — вече всички щяхме да сме мъртъвци или нещо по-лошо.
— А що се отнася до покоите му — каза Голт, — познанията ни са някак ограничени.
— Коя бе жената — запита Дилвиш, — която помогна да ме доведат тук?
Отново се разнесе смях.
— Че ти даже и не я познаваш? — запита Вейн.
— Тя е кралица Семирама от древния Джандар — уведоми го Ходжсън, — възкресена от самия Джелерак да му служи тук.
— Чувал съм балади и разкази за красотата й, но и за нейното коварство… — каза Дилвиш. — Трудно е да се повярва, че тя наистина е тук, жива, по повелята на този човек. Говори се, че един от прадедите ми й е бил любовник.
— И кой може да е това? — запита Ходжсън.
— Самият Селар.
В този миг Лорман нададе вой и задрънка веригите си.
— Горко ни! Започва отново, а аз даже и не разбрах, че е свършвало! Ние сме двойно обречени — да имаме такава възможност и да я пропуснем! Уви!
