Изменящата се земя

земни адепти, защото произнасянето на името на демона бе необходимо за церемониите, които го принуждаваха да им служи. Една пропусната сричка и заклинателят излизаше от кръга усмихнат, за да установи, че демонът също се усмихва.

После, като разхвърляше артистично останките около омагьосания кръг, демонът се завръщаше в адските бездни, като понякога си отнасяше по някой малък сувенир от забавната интерлюдия.

Но за беда на Мелбриниононсадсаззерстелдрегандишфелтселиор, Баран бе роден в Блекуолд, където се говореше сложен, аглутинативен език. Ето как той се оказа в служба на обитателите на Вечния Замък — едно рисковано, нестабилно, временно творение, което го плашеше дори повече от онова, което се срещаше по родните му места. Това беше и причината сега да си избира път надолу през начупената местност, изпратен на мисия в онзи лепкав район, който досега успешно му се бе отдавало да избягва. И то по повеля на жената, от която се боеше повече от всички в това измерение заради обкръжението й. Затова се страхуваше от провал много повече, отколкото от изнурението и напрежението в кривите си нозе, иначе добре адаптирани към странностите на собственото му малко кътче необичайна земя.

Когато ругаеше, проклятията му звучаха като най-благочестиви, възвишени слова в превод на езика мабрахоринг. А сега той правеше тъкмо това, защото пътят бе стръмен и каменист. Здраво стисна кърпичката и изрепетира дадените му наставления, докато напредваше към езерото. То все още бе тихо и на повърхността му стърчаха като шахматни фигури върху синя покривка части от хора и един кон.

Трябваше да й отнесе едното от човешките същества. Да. Мъжът. Ей там, по-отдалеченият.

Демонът мина покрай една горичка, покрай мястото, където започваше плажът и заобиколи по периферията му. Когато се озова срещу затъналите, спря да развърже кърпичката. Хората вече го бяха зърнали и сега си крещяха един на друг. Той се замисли дали му е позволено да изяде девойката или поне коня. Обаче си припомни припряността в гласа на Семирама и реши, че ще бъде по-благоразумно да се въздържи от тези удоволствия.

Като загреба пълна шепа от заледяващия прах, той го хвърли на брега пред себе си и загледа как пясъците се набръчкаха и напукаха. Опита пътя, установи, че ще може да издържи тежестта му и се отправи напред.

Приближавайки, демонът се ухили на девойката и спря. Не можеше да мине покрай нея. Като че ли невидима бариера бе преградила пътя му. Той протегна сензорните си приспособления към няколко съседни равнини и накрая определи, че е обградена от множество защитни заклинания, чиито ефект се простираше в радиус на около шест фута. Изруга на мабрахоринг и гребна още малко пясък, — за да си подсигури обходен път. Всичко, което искаше, бе една хубава хапка от дясното й рамо.

Разхвърля пясъка пред себе си, заобиколи момичето, хвърли още малко във водата и се вслуша в бързите звънтящи звуци, докато пред него растеше леден мост. Отново спря рязко и протегна сензори напред. Нещо в положението на раменете на мъжа го безпокоеше. Освен това, макар и невъзможно, лицето му се стори познато.

Аха! Той усети метала. Мъжът държеше меча си изваден, скрит под водата.

Демонът стисна още една шепа прах и се поколеба. Ако замразеше мъжа, после трябваше да го сече оттам. Това нямаше да свърши работа, особено щом дамата искаше бърза доставка.

Той разпръсна светещия пясък в полукръг наляво, където ръката с меча не можеше да достигне. Изтанцува по него веднага щом се втвърди, взе още една шепа нечистотии и продължи кръга зад гърба на мъжа, като се вглеждаше в очите, които го следяха, в това лице…

— Смей се, хиено! — каза мъжът на перфектен мабрахоринг. — Докуцукай насам! Почти съм твой, но не съвсем. Не още. Веднъж да се плъзнеш и много бързо ще те пратя у дома. Погледни надолу, ледът поддава!

Демонът затопурка наоколо, залитна, клекна напред и се изтегли сам с протегната ръка, като преди да се изправи отново хвърли гаден поглед на мъжа.

— Добре го направи — призна той. — С удоволствие бих изял сърцето ти. А пък и добре говориш. Знаеш ли Тел Талионски?

— Да.

— Още по-жалко. Би ми харесало да си поговоря с теб.

С тези думи той подскочи до края на ледения мост, мина зад мъжа и го удари с мазолестия си юмрук по костта зад ухото, както му бе наредено.

Сграбчи Дилвиш за косата, когато се стовари напред, после го хвана под мишниците и започна да го тегли нагоре. Водата потъмня и щом го освободи, заизлизаха мехури. Демонът преметна мъжа на гръб, обърна се и се отправи към брега, все още ухилен.

Момичето крещеше към него молби и оскърбления на елфски. Докато минаваше покрай нея, той замислено погледна рамото й. Толкова близко и все пак толкова далеч…

Глава 6

Семирама бе позвънила на прислугата веднага щом демонът тръгна да изпълнява поръчката й. Когато един от тях се яви в стаята до главната зала, тя го изпрати да потърси останалите и те започнаха да се появяват с чисти парчета плат, легени с вода, кърпи, храна, вино, сух халат и лекарства за студен компрес, като се стараеха да действат бързо и потайно.

Всичко това бе донесено и подредено около един диван, застлан с коприни от Изтока в бледи цветове, когато демонът се завърна в стаята, преметнал Дилвиш през рамо. Слугите се отдръпнаха обезпокоени.

— Сложи го на дивана — нареди тя. После се обърна към слугите. — Ти, почисти калта от ботушите и панталоните му. А ти ми донеси компресите. Ти ще отвориш виното.

Демонът положи Дилвиш на дивана и се оттегли в дъното на стаята. Семирама се взря в лицето на мъжа, после бавно седна до него и положи главата му в скута си. Без да поглежда встрани, тя протегна дясната си ръка и каза:

— Донесете ми влажна кърпа!

Почти незабавно исканото бе поставено в ръката й. Тя започнала мие лицето. После прокара пръсти по извивката на веждите му, по бузите и брадичката.

— Мислех, че никога няма да те видя отново — изрече тихо — и все пак ти се завърна. Компрес! — каза малко по-високо и пусна мократа кърпа на пода.

Един прислужник побърза да й го подаде.

Като обърна главата на Дилвиш, тя намери мястото, където бе ударен, хвърли зъл поглед към демона, разгъна кърпата, от която се разнасяше остра миризма, направи компрес и го постави зад ухото му.

— Ей ти, избърши ножницата му и токата на колана. Ти излей малко от това вино върху чиста кърпа и я донеси тук.

Кралицата изтриваше устните му с кърпата с вино, когато Баран влезе в стаята.

— Сега пък какво става? — настойчиво запита той. — Кой е този мъж?

Семирама внезапно вдигна поглед, очите й се разшириха. Слугите се отдръпнаха. Мелбриниононсадсаззерстелдрегандишфелтселиор клекна в един ъгъл, ужасен от лингвистичните способности на Баран.

— Защо? Той е само един от многото, които идват тук — каза тя — да се сдобият със силата на това място.

Баран се изсмя дрезгаво и пристъпи напред, като ръката му се премести към ръкохватката на късия меч, затъкнат в колана.

— Е, нека му демонстрираме малко сила, да го изпроводим и да се отървем от още един досадник.

— Той стигна до нас жив — каза тя с равен глас. — Трябва да бъде запазен и предаден на съда на твоя господар.

Баран се спря, припомняйки си някои предишни свои разсъждения. Но после отново се изсмя.

— Но защо не позволим на демона да го изяде веднага? — каза той. — Защо да караме бедния човек да извърви целия път до затворническото подземие?

— Какво искаш да кажеш? — запита тя.

— Не може да не знаеш откъде се сдобиват с лакомства за пиршествата си.