Името ми е легион

над купчина чертежи. На съседната маса се мъдреше изкорубена кошница от желязо, кварц, порцелан и стъкло.

— Казвам се Дън, Джон Дън — представих се аз. — Търся Дейвид Фентрис.

— Аз съм Дейвид Фентрис.

— Радвам се да се запознаем — приближих се до него. — Участвам в проучване на един проект, над който навремето сте работили…

Той се усмихна, кимна и стисна протегнатата ми ръка.

— Палача, разбира се. Радвам се да се запознаем, господин Дън.

— Да, Палача. Работя върху доклад…

— И ви е нужно мнението ми за това, доколко е опасен. Седнете — той махна към стола до бюрото. — Чай ще пиете ли?

— Не, благодаря.

— Аз мисля да пийна един.

— Е, в такъв случай…

Той стана да приготви чая.

— Сметана нямам. Съжалявам.

— Няма нищо… Как познахте, че става въпрос за Палача?

Дейвид се усмихна и ми подаде чашата.

— Защото се е върнал — рече ми той — и е единственото нещо, с което съм бил свързан и което е повод за толкова много тревоги.

— Имате ли нещо против да поговорим за това?

— До известна степен не.

— До каква?

— Ако стигнем до нея, ще ви кажа.

— Бива… Та доколко е опасен Палача?

— Бих казал, че е безобиден — рече той — освен за трима души.

— Преди време — за четирима?

— Точно така.

— И защо?

— Защото се занимавахме с нещо, което не беше наша работа.

— А именно…?

— Например, опитвахме се да създадем изкуствен разум.

— Защо да не ви е било работа?

— Човек с вашето име не би трябвало да ми задава подобен въпрос.

Засмях се.

— Ако бях проповедник — отбелязах, — щях да изтъкна, че Библията не го забранява, освен ако тайничко не сте му се и кланяли.

Той поклати глава.

— Не е толкова просто, ясно и категорично. Откакто Великата книга е била написана, времената са се променили и в нашия сложен век не може да минете с чисто фундаментален подход. Говорех ви за нещо малко по-абстрактно. За форма на възгордяване, подобна на класическото високомерие — да се поставяш наравно със Създателя.

— Вие… възгордял ли се бяхте?

— Да.

— Сигурен ли сте, че не е било просто въодушевление от амбициозния проект, който е вървял добре?

— О, то беше много силно. Проява на същото това възгордяване.

— Май си спомням нещо за това, че човекът бил създаден по образ и подобие Божие, и нещо друго, че трябвало да се опита да оправдае това. Струва ми се, че упражняването на нечии способности с подобна на вашата цел би било стъпка в правилната посока — акт на подчинение на Божествения идеал, ако искате.

— Обаче не искам. Човекът не е способен да твори наистина. Той може само да пренарежда вече сътвореното. Само Господ Бог може да твори.

— Тогава няма от какво да се притеснявате.

Той се намръщи. След малко заговори.

— Не. Но когато го знаеш и продължаваш да се опитваш, това вече е самонадеяност.

— Наистина ли сте мислели така, когато сте се занимавали с проекта? Или това ви е дошло наум после?

Той продължаваше да се мръщи.

— Вече не съм сигурен.

— Тогава на мене ми се струва, че един милостив бог би бил склонен да ви дари с привилегията на съмнението.

Той пусна крива усмивка.

— Не е зле, Джон Дън. Но според мен Страшния съд вече е започнал и може би сме погубили четирима души за нищо.

— Значи според вас Палача е ангелът-унищожител?

— Понякога. Един вид. Според мен е бил пратен обратно, за да накаже.

— Питам се — започнах, — ако Палача е имал пълен достъп до необходимото оборудване и е успял да създаде още едно устройство като самия себе си, според вас дали той ще носи същата вина като тази, която ви тормози?

Той поклати глава.

— Не ми излизайте с йезуитски хитрости, Дън. Не съм се отдалечил чак толкова от фундаменталното. Освен това бих си признал, ако съм сгрешил и ако има и други сили, които го водят към същата крайна цел.

— Като например?

— Казах ви, че когато стигнем определен етап, ще ви съобщя. Стигнахме го.

— Добре — кимнах. — Но това, така да се каже, ме изправя срещу сляпа стена, нали разбирате. Хората, за които работя, биха желали да ви предпазят. Те искат да спрат Палача. Надявах се да ми кажете още нещичко — ако не заради самия вас, то заради другите. Те навярно не споделят философските ви схващания, а и вие току-що признахте, че може и да грешите… Между другото, голям брой теолози смятат отчаянието също за грях.

Той въздъхна и потърка носа си, както често го бях виждал да прави много-много отдавна.

— Все пак вие с какво точно се занимавате? — попита той.

— Лично аз ли? Пиша научни статии. В момента съставям доклад за това устройство за агенцията, която иска да ви охранява. Колкото по-добър е моят доклад, толкова по-големи ще са и техните шансове.

Известно време мълча, после се обади.

— Доста такива статии чета, но името ви не ми е познато.

— Повечето от статиите ми са в областта на петрохимията и морската биология.

— О… Значи е доста странно, че са се спрели на вас, нали?

— Всъщност не. Бях свободен, а шефът познава работата ми и знае, че съм добър.

Той се огледа из стаята към нещо, което отчасти бе скрито зад купчина картони и в което изведнъж разпознах терминал за свръзка. Добре. Ако сега решеше да ме провери, нищичко нямаше да остане от Джон Дън. Но моментът хич не беше удобен за проявяване на малко любопитство, след като бе споделил с мен чувството си за грях. Сигурно и той си е помислил същото, защото повече не погледна нататък.

— Нека го кажа така… — започна той най-накрая и гласът му зазвуча като този на стария Дейвид Фентрис в най-добра спортна форма. — По една или друга причина аз вярвам, че той иска да унищожи бившите си оператори. Ако така е решил Всемогъщия, то няма какво повече да се каже. Ако обаче не е, въпреки всичко не желая никаква външна охрана. Покаях се и сам трябва да се справя и с останалото. Ще