най-подходящи за разговори с всякакви официални лица, също както нощем е най-добре да се върши мръсната работа. Биеше на психология, но си беше вярно. Не ми се щеше да пропилявам останалата част от деня, ако имаше с кого още да си поговоря, преди да се обадя на Дон. Попрелистих папката и реших, че има с кого.
Мани Бърнс имаше брат, Фил. Зачудих се доколко ли ще си струва да се срещам с него. Бих могъл да пристигна в Ню Орлийнс в достатъчно прилично време, да науча каквото можеше да ми каже, да се обадя на Дон и после да реша дали има какво да проверявам във връзка със самата ракета.
Небето над мен беше сиво и капеше. Нямах търпение да потъна в просторите му. Затова реших да действам. Не можех да се сетя в момента с какво друго бих могъл да се захвана.
На летището си взех билет — беше време за нова бърза връзка.
Докато търчах към самолета, очите ми мернаха полупознато лице на ескалатора отсреща. Рефлексът, запазен за такива случаи, като че се задейства и у двамата, защото и той се огледа подире ми и веждата му трепна по същия начин — изненадано и изпитателно. И после изчезна. Ала не можех да се сетя кой е. Полупознатото лице се превръща в познато явление в едно пренаселено, мобилно общество. Понякога си мисля, че най-накрая това ще е единственото, което ще остане от нас: черти на лица, някои — малко по- настоятелни от други, отпечатани върху течението на телата. Момче от провинцията в големия град, толкова отдавна Томас Уулф сигурно се е чувствал по същия начин, когато е измислил думата „човекорой“. Може би беше някой, с когото се бях срещал за кратко, или просто някой — или пък някой, който прилича на някого, когото съм подминавал достатъчно пъти също като днес.
Докато летях в негостоприемното небе над Мемфис, размишлявах над едновремешните разсъждения за изкуствения интелект, или ИИ, както му викаха учените глави. Когато се заговореше за компютри, винаги ми се струваше, че на идеята за ИИ се обръща много повече внимание от необходимото според мен. Отчасти това беше въпрос на семантика. Думата „интелект“ влачи след себе си какви ли не асоциации с нематериален характер. Предполагам, че се дължи на факта, че по време на първите дискусии и догадки за ИИ тя започна да звучи така, сякаш потенциалът за интелект открай време го е имало в тези играчки и за да бъде създаден, се иска само да се открият необходимите процедури и програми. Погледнато по този начин — а така гледаха мнозина — това поражда едно тревожно чувство за deja vu, а именно витализма. Философските битки на деветнайсти век не бяха чак толкова назад във времето, за да бъдат забравени, а доктрината, която твърдеше, че животът се поражда и поддържа от някакъв жизнен принцип отделно от физичните и химичните сили и че животът е самоподдържащ се и самоеволюиращ, се бе борила яростно, преди Дарвин и последователите му да започнат да жънат триумф след триумф за материалистичния възглед. Но после витализмът един вид успя да се промъкне отново на сцената, когато в средата на миналия век се разпалиха дискусиите за ИИ. На пръв поглед Дейв беше станал негова жертва и бе започнал да вярва, че е помогнал да бъде създаден несанкциониран съсъд и той да бъде изпълнен с нещо, предназначено само за онези неща, които се появяваха на сцената в глава първа на книга „Битие“.
С компютрите не беше толкова зле, колкото с Палача обаче, защото човек винаги можеше да изтъкне като аргумент това, че без значение колко сложна е програмата, в основата си тя е продължение на волята на програмиста и че операциите, извършвани от машините, представят само функциите на интелекта, а не самия пълноправен интелект, подкрепен от собствена воля. Пък и Гьодел винаги беше под ръка за теоретичен
Ала Палача беше нещо съвсем друго. Той бе разработен по модела на мозъка и поне отчасти обучен като човек; и за да бъде затлачена още повече темата, що се отнася до витализма и подобните му, той е бил поставен в пряк контакт с няколко човешки съзнания, от които е могъл да се сдобие кажи-речи с всичко — включително и с искрата, извела го на пътя към новооткритото му „аз“, каквото и да е то. В какво го е превърнало това? В самостоятелно същество? В пукнато огледало, отразяващо пропуканата човечност? И двете? Или нито едно от двете? Не бих могъл да кажа, разбира се, но се зачудих до каква ли степен неговото „аз“ е наистина негово собствено. Очевидно се беше сдобил с голям брой функции, но беше ли способен да изпитва истински чувства? Можеше ли например да изпитва нещо като любов? Ако не, значи то все пак беше само сбор от комплексни способности, а не нещо, което влачи подире си всичките асоциации с нематериален характер, които превръщаха думата „интелект“ в толкова щекотлив термин в дискусиите за ИИ. А ако беше способен на, да речем, нещо като любов, и ако аз бях на мястото на Дейв, нямаше да се чувствам виновен, задето съм помогнал за създаването му. Щях да се гордея — а не да се възгордея, за което той се тревожеше — но и да се чувствам смирен. А бе, всъщност не знам доколко интелигентен щях да се чувствам, защото все още не знам точно какво е това интелект, по дяволите!
Когато се приземихме, залезното небе беше чисто. Бях успял да пристигна, преди слънцето окончателно да залезе и само след малко цъфнах на прага на Фил Бърнс.
Позвъних и ми отвори момиче на седем-осем годинки. Тя впери в мен големите си кафяви очи, без да каже и дума.
— Бих искал да поговоря с господин Бърнс — рекох.
Тя се обърна и се скри зад ъгъла.
Един набит мъж по анцунг и потник, с олисяло чело и много розов, пристъпи след малко в коридора и се втренчи в мен. В лявата си ръка държеше вестник.
— Какво искате? — попита той.
— Отнася се за брат ви — отвърнах.
— И?
— Ами чудя се дали не бих могъл да вляза? Малко е сложно…
Той отвори вратата. Но вместо да ме пусне вътре, той излезе навън.
— Нека разговаряме тук.
— Добре, няма да ви бавя. Просто исках да разбера дали брат ви някога е говорил с вас за устройство, с което преди време е работил и което се нарича Палача.
— Ченге ли си?
— Не.
— Тогава какво те бърка това?
— Работя за частно детективско бюро, което се опитва да издири устройство, някога свързано с проекта. Очевидно то се е появило в тази област и има вероятност да бъде много опасно.
— Я ми покажи някакъв документ за самоличност.
— Не нося.
— Как се казваш?
— Джон Дън.
— И според тебе, когато брат ми умря, е бил откраднал устройството? Виж сега какво ще ти кажа…
— Не. Не става въпрос за кражба — отвърнах. — Освен това не смятам, че е било у него.
— Ами какво тогава?
— Това устройство е било… един вид робот. Тъй като Мани е бил специално обучаван за това, той вероятно е разполагал с начин да разпознае присъствието му. Има вероятност дори да го е привлякъл. Искам просто да разбера дали някога е споменавал нещо за него. Опитваме се да го издирим.
— Брат ми беше уважаван бизнесмен, а на мене ми е много неприятно да слушам обвинения. Пък да не говорим колко ми е неприятно да ги слушам точно след погребението му. Смятам да извикам ченгетата — нека те ти зададат някой и друг въпрос.
— Чакайте малко! Ако ви кажа, че имаме причини да вярваме, че вероятно точно това устройство е убило брат ви?
Розовият му цвят се превърна в алено, а мускулите на челюстта му изведнъж изпъкнаха. Не бях подготвен за пороя от псувни, който последва. Стори ми се даже, че се готви да ми фрасне един.
— Чакай малко — обадих се аз, когато той спря да си поеме дъх. — Какво толкова съм казал?
— Ти или си правиш гавра с мъртвеца, или си по-тъп, отколкото изглеждаш!
— Да кажем, че съм тъп. А сега ми обясни защо.
Той откъсна страница от вестника, сгъна я, намери някаква статия и ми я тикна под носа.
— Защото са го хванали оня, дето го е убил, затова — изръмжа той.