спра сам Палача — тук, на място, — преди да пострада още някой.
— Как? — попитах.
Той кимна към блещукащия шлем.
— С това.
— Как? — повторих.
— Телефакторните вериги на Палача са си цели и недокоснати. Трябва да е така: те са интегрална част от него. Не би могъл да ги прекъсне, без сам да се повреди. Ако се приближи на половин километър оттук, телефакторното устройство ще се активира. Шлемът ще издаде силен жужащ звук и зад онази мрежа в предната част ще започне да примигва лампичка. Тогава ще си сложа шлема и ще поема контрола над Палача. Ще го доведа тук и ще демонтирам мозъка му.
— Как ще го демонтирате?
Той посегна към чертежите, които разглеждаше, когато влязох.
— Ето, вижте — първо се сваля гръдната пластина. Има четири подустройства, които трябва да се разединят. Ето тук, тук, тук и тук.
Той ме погледна.
— Това обаче трябва да се извърши в определена последователност, иначе може да стане горещо. Първо това, после тези двете. И накрая това.
Когато отново вдигнах поглед, сивите очи се впериха в моите.
— Мислех, че разбирате най-вече от петрохимия и морска биология.
— От нищо не разбирам „най-вече“. Пиша си статиите на теми всякакви, а и поразгледах тези чертежи, когато приех задачата.
— Разбирам.
— Защо не се обадите в космическата агенция? — опитах се да напипам почвата. — Оригиналното телефакторно оборудване разполага с мощ и обхват…
— Разглобено е отдавна… Мислех, че работите за правителството?
Поклатих глава.
— Извинявайте. Не съм искал да ви заблуждавам. Свързан съм с частно детективско бюро.
— Мдааа… Значи, Джеси. Не че има значение. Можете да му кажете, че тъй или иначе за всичко са се погрижили.
— Ами ако не сте прав за свръхестественото — рекох, — но пък сте прав за другото? Да предположим, че той се появи при обстоятелства, когато според вас би трябвало да се съпротивлявате? Нека предположим, че не сте следващият в неговия списък? Да предположим, че преди вас се насочи към някой друг? Щом сте толкова чувствителен на тема вина и грях, не мислите ли, че вие ще сте отговорен за тази смърт — а можете да я предотвратите просто като ми кажете още няколко неща? Ако се безпокоите за поверителността…
— Не — прекъсна ме той. — Не можете да ме подмамите да приложа принципите си в хипотетична ситуация — така само ще стане по вашему, нищо повече. Не и когато съм сигурен, че няма да стане така. Каквито и мотиви да движат Палача,
— Откъде знаете, че сте следващият?
— Погледнете картата — посочи ми Дейвид. — Приземил се е в залива. Мани е бил най-близо, в Ню Орлийнс. Естествено, бил е пръв. Палача може да се движи под вода като управляемо торпедо, ето защо е логично да тръгне по Мисисипи, за да не се набива на очи. И като продължи по нея, следвам аз — в Мемфис. После очевидно идва ред на Лейла — по-нагоре, в Сейнт Луис. Едва най-накрая ще се чуди как да стигне до Вашингтон.
Сетих се за сенатор Брокдън в Уискънсин и реших, че няма да има време да се сблъска с този проблем. Достъпът и до четиримата беше сравнително лесен, имайки предвид, че ще пътува по реката.
— Но как ще разбере къде се намирате?
— Добър въпрос. В ограничен обхват той някога можеше да улавя мозъчните ни вълни — изучил ги е из основи и е способен да ги различава. Не зная в какъв обхват би могъл да ги улови днес. Може би е в състояние да конструира усилвател и да го разшири. Но да не се увличаме толкова; според мен той просто се е консултирал с Централния национален указател. Телефонни кабини колкото щеш, дори и по реката. Може да е влязъл в някоя нощем и да се е поразровил из указателя. Със сигурност разполага с достатъчно информация за идентифициране, както и с инженерни умения.
— Тогава според мен най-доброто за всички вас би било да се преместите по-далече от реката, докато този въпрос не се уреди. Това нещо не би могло да крачи през полята достатъчно дълго, без някой да го забележи.
Той поклати глава.
— Ще си намери начин. Той е изключително изобретателен. Нощем с палто и шапка направо ще мине за човек. А не му трябва нищо от нещата, нужни на човека. Може да изкопае дупка, да се зарови вътре и да остане под земята до мръкнало. Може цяла нощ да тича без почивка. Няма такова място, докъдето да не стигне изненадващо бързо. Не, трябва да го чакам тук.
— Нека го кажа съвсем директно — рекох. — Ако сте прав за това, че той е Божественият отмъстител, бих казал, че ако се опитате да му видите сметката, това понамирисва на богохулство. От друга страна, ако не е, то според мен сте виновен за това, че поставяте другите под заплаха като премълчавате информация, която би ни позволила да им осигурим много по-ефикасна защита от онази, която бихте им дали вие.
Той се разсмя.
— Ще трябва да свикна да живея и с тази вина, както те живеят със своята. След като съм направил, каквото съм могъл, те заслужават онова, което ще получат.
— Аз пък си мислех — рекох, — че дори и Господ не съди хората, преди да са умрели — ако ви трябва още една проява на самонадеяност за вашата колекция.
Той спря да се смее и се вгледа в лицето ми.
— Начинът ви на говорене и мислене ми е познат отнякъде. Срещали ли сме се и преди?
— Съмнявам се. Щях да ви запомня.
Той поклати глава.
— Успявате да притесните мисълта на човека по начин, който смътно ми напомня нещо. Тревожите ме, сър.
— Това и възнамерявах.
— В града ли сте отседнали?
— Не.
— Ще ми дадете ли телефонен номер, по който да се свържа с вас? Ако ми дойде още нещо наум, ще ви се обадя.
— Ще ми се това да стане още сега, щом ще ви идва.
— Не, трябва да си помисля. Къде бих могъл да ви намеря по-късно?
Дадох му името на мотела в Сейнт Луис, където все още фигурирах като гост. Можех да се обаждам там и да питам дали са оставили някакви съобщения за мен.
— Добре — кимна той и мина зад преградата.
Станах и го последвах. На вратата спрях.
— Още нещо… — казах.
— Да?
— Ако той наистина се появи и вие наистина го спрете, бихте ли се обадили да ми кажете?
— Да, непременно.
— Благодаря тогава… И късмет.
Протегнах импулсивно ръка. Той я стисна и се усмихна леко.
— Благодаря ви, господин Дън.
А сега? Сега, сега, сега…
Дейв не можех да го разубедя, а Лейла Такъри ми бе казала всичко, което възнамеряваше да ми каже. Все още нямаше смисъл да се обаждам на Дон — нямаше какво толкова да му кажа.
На връщане към летището премислих всичко. Часовете преди вечерята винаги ми се бяха стрували