мотора й, след като програмата беше въведена официално. Тогава нямаше да бъда беглец от една форма на съществуване, която намирах за противна, и нямаше да се кося дали мой бивш колега е разкрил самоличността ми.
И тогава, докато гледах светлините под себе си, се зачудих… Гайкаджия ли съм аз, защото искам да променя установения ред и да го направя по-приемлив за анархистичната ми природа? Или бях растение, което си мечтае да е гайкаджия? Не можех да реша. Градината на живота като че ли никога не се ограничава с лехите, изкопани от философите за нейно удобство. Може би трябваше още някой и друг трактор, за да стане номерът.
Натиснах копчето.
Лентата започна да се върти. Екранът остана празен; чух гласа на Дейв — попита за Джон Дън, стая 106, и му отговориха, че не отговаря. После го чух да казва, че иска да остави съобщение за някого чрез Дън, че Дън знаел за какво става въпрос. Момичето го попита иска ли и картина. Той я помоли да я включи. Последва пауза. После тя му каза да остави съобщението. Картина не се появи. Нито пък говор. Чуваше се само дишането му и леко драскане. Десет секунди. Петнайсет…
— Пипна ме — изхриптя той най-накрая и отново повтори името ми. — … Трябваше да ти кажа все пак, че се сетих кой си… Не беше нещо определено — нещо конкретно, което си казал… Просто общият ти стил — на мислене, на говорене — електрониката — всичко — чувството, че те познавам отнякъде, все повече и повече ме притесняваше… Проверих те в петрохимията… и в морската биология… щеше ми се да разбера с какво всъщност си се занимавал през всички тези години… Сега вече никога няма да разбера. Но исках… да знаеш… че не си успял… да ме преметнеш.
Последва отново четвърт минута тежко дишане, а след това — продрана кашлица. После сподавен глас:
— Казах твърде много… твърде бързо… твърде скоро… всичко е свършено…
Тогава се появи и картината. Седеше прегърбен пред екрана, отпуснал глава на ръце, оплескан с кръв. Очилата му ги нямаше, той присвиваше очи и мигаше. Дясната половина на главата му беше същинска каша, а на лявата му буза и на челото му имаше дълбоки рани.
— … Промъкна се при мен… докато те проверявах — успя да каже той. — Трябваше да ти съобщя какво съм научил… Все още не знам… кой от нас е прав… Моли се за мен!
Ръцете му се отпуснаха и дясната се плъзна напред. Главата му се килна надясно и картината угасна. Когато пуснах записа още веднъж, забелязах, че удря копчето за прекъсване на връзката с юмрук.
После го изтрих. Записът беше направен малко повече от час, след като си бях тръгнал. Ако се беше обадил и за помощ, ако някой бе отишъл при него веднага, шансовете му пак не ми се струваха добри. Ала дори и да бяха отишли…
Обадих се на номера, който ми беше дал Дон, от обществена кабина, свързах се с него след известно забавяне, казах му, че Дейв е много зле, ако не и по-лошо, че при него трябва да се изпрати лекарски екип от Мемфис, ако вече не са изпратили, и че се надявам да му се обадя пак и да му кажа, накратко, сбогом.
После се опитах да се свържа с Лейла Такъри. Чаках дълго, но никой не вдигна. Зачудих се колко ли време трябва на управляемо торпедо да се придвижи от Мемфис до Сейнт Луис, ако плува срещу течението на Мисисипи. Според мен не беше моментът да прелиствам точно тази част от техническите данни на Палача. Вместо това тръгнах да търся транспорт.
На входа на блока позвъних на звънеца й. Пак никакъв отговор. Ето защо звъннах на госпожа Глънц. Тя като че ли беше най-простодушната от тримата, които бях разпитал наужким за анкетата.
— Да?
— Пак съм аз, госпожо Глънц — Стивън Фостър. Имам два-три допълнителни въпроса, които искам да ви задам във връзка с днешната анкета, ако можете да ми отделите мъничко време.
— Ами че мога — отвърна тя. — Добре. Качвайте се.
Вратата избръмча и влязох. Качих се надлежно до петия етаж, като пътьом измислих въпросите. Бях планирал тази маневра предния път, докато чаках, само за да си подсигуря прост начин за проникване в сградата, ако изведнъж възникне непредвидена нужда от това. Повечето пъти подобни ходове така и си остават неизползвани, но понякога много опростяват нещата.
След пет минути и половин дузина въпроси слязох на втория етаж и бръкнах в ключалката на Лейла с чифт метални късчета, с които понякога е много неудобно да те хванат.
След половин минута превъртях ключалката. Надянах чифт супертънки ръкавици, които си нося сгънати в единия джоб, отворих вратата и влязох. Веднага затворих след себе си.
Тя лежеше на пода и шията й бе извита под гаден ъгъл. Една от нощните лампи още светеше, макар и прекатурена. Няколко дреболии бяха съборени от масата, рафт със списания — изсипан, една възглавница на канапето беше изместена. Кабелът на телефона бе изтръгнат.
Жужене изпълваше въздуха. Потърсих откъде идва.
Забелязах на стената отражение на мигаща лампичка: светва — угасва, светва — угасва…
Бързо се приближих.
Беше изкорубена кошница от желязо, кварц, порцелан и стъкло, търкулната в креслото, на което по- рано същия ден бях седял аз. Същата апаратура, каквато бях видял в работилницата на Дейв не чак толкова отдавна, макар сега да ми се струваше, че е било преди много-много време. Уред, който усещаше присъствието на Палача. И, надяваме се, можеше да го контролира.
Аналогии и впечатления: лице, гледано през мокро стъкло; шепот в шумен терминал; масаж на скалпа с електрически вибратор; „Викът“ на Едвард Мунк; гласът на Има Сумак, който се издига, издига, издига; стопяването на снега; пуста улица, осветена сякаш през мерника на снайпер, който някога използвах, бързо движение покрай угасналите витрини на тротоара, напиращо чувство за физическа сръчност, смесено с усещането за огромна сила, странен набор от сетивни канали, централно неугасващо слънце, което ме захранва с постоянен поток от енергия, спомен за тъмни води, преминаване, проблясък, ехолокация, нуждата да се върна там, на това място, да се ориентирам отново, да вървя на север; Мунк и Сумак, Мунк и Сумак, Мунк и Сумак… Нищо.
Тишина.
Жуженето бе престанало, лампата — угаснала. Цялото преживяване бе продължило само няколко мига. Нямаше време да се опитвам да упражня какъвто и да било контрол, макар че някакво смътно впечатление, сродно на биологична обратна връзка, ми намекваше накъде трябва да вървя, как трябва да мисля, за да постигна целта си. Чувствах, че при по-добър шанс бих могъл да управлявам това нещо.
Свалих шлема и се приближих до Лейла.
Коленичих до нея и направих няколко прости проби, но вече знаех какво ще покажат. Освен счупения врат, тя бе получила и няколко лоши удара по главата и раменете. Сега вече никой не можеше да направи нищо за нея.
После набързо претърсих апартамента й. Нямаше някакви явни признаци за влизане с взлом — макар че щом аз можех да се справя с тая ключалка, какво да кажем за някого, дето оръдията на труда са му вградени.
В кухнята намерих амбалажна хартия и канап и превърнах шлема в колет. Беше време да се обадя пак на Дон и да му кажа, че в ракетата наистина е имало пътник и че речният трафик по платното в посока север вероятно е опасен.
Дон ми беше казал да занеса шлема в Уискънсин — на летището щял да ме чака мъж на име Лари, който да ме откара с частен самолет до хижата. Така и стана.
Освен това разбрах — всъщност това никак не ме изненада — че Дейвид Фентрис е мъртъв.
Температурите бяха ниски и по пътя нататък започна да вали сняг. Бях твърде леко облечен. Лари ме зарадва, че в хижата ще мога да се преоблека с по-топли дрехи, макар че вероятно нямаше да се разхождам много-много навън. Дон им бе казал, че трябва да се навъртам колкото се може по-близо до сенатора и че само те четиримата ще патрулират.
Лари беше любопитен какво точно се е случило досега и дали съм виждал Палача с очите си. Според мен не ми беше работа да го информирам за неща, за които Дон не го бе направил, та може да съм се
