— Имате натрапчивото желание да признаете нещо ли?

— Не зная дали трябва да бъде наречено точно „натрапчиво желание“. Може би да, може би не. Както и да е, обаче някой от онези, които съм наел да ме защитават, трябва да знае всичко открай докрай. Нещо някъде може да се окаже от полза — а ти си идеалният избор да ме изслушаш.

— Приемам — кимнах. — Аз няма да ви издам, така както и вие няма да ме издадете.

— Имаш ли някакви подозрения относно това защо цялата тази работа толкова ме тревожи?

— Да — казах.

— Да чуем.

— Използвали сте Палача и сте извършили нещо — или много неща — незаконни, неморални, каквито и да са. Това очевидно не трябва да се разчуе. Само вие и Палача знаете за какво става дума. Според вас е било много позорно, когато машината е осъзнала в пълна степен събитието и е претърпяла срив, който би могъл да доведе накрая до решение да бъдете наказан, задето сте я използвали по този начин.

Той се втренчи в чашата си.

— Позна.

— Всички ли бяхте замесени?

— Да, но когато това се случи, операторът бях аз. Нали разбираш… ние — аз — убихме човек. Беше… Всъщност всичко започна с едно празненство. Същия следобед ни съобщиха, че проектът е минал. Всичко вървеше добре и накрая го бяха одобрили окончателно. Трябваше да се полее още същия петък. С Лейла, Дейв и Мани вечеряхме заедно. Бяхме в страхотно настроение. След вечерята продължихме купона и най-накрая, кой знае как, се озовахме пак в инсталацията.

Нощта напредваше, все повече и повече абсурдни неща ни се виждаха все по-малко нелепи — знаете как става. Решихме — не помня вече кой точно го предложи — че и Палача трябва да се включи в празненството. В крайна сметка купонът наистина си беше в негова чест. Не мина много време и това вече ни се виждаше съвсем справедливо; започнахме да обсъждаме как да го включим. Нали разбираш, ние бяхме в Тексас, а Палача — в Космическия център в Калифорния. Нямаше начин да се съберем заедно. От друга страна, телеоператорната станция беше точно срещу нас, делеше ни един коридор. Най-накрая решихме да го активираме и да се редуваме като оператори. Той вече имаше рудиментарно съзнание и според нас беше уместно всеки да се свърже с него и да му съобщи добрата новина. Така и направихме.

Той въздъхна, отпи пак и ме погледна.

— Дейв беше пръв. Той го активира. После… Е, нали ти казах, всичките бяхме в настроение и на градус. Отначало нямахме намерение да извеждаме Палача извън лабораторията, но Дейв реши да го изведе за мъничко — да му покажел небето и да му кажел, че в края на краищата наистина ще полети нататък. После Дейв изведнъж го прихвана ентусиазмът да надхитри пазачите и алармената система. Беше игра и всички се включихме. Всъщност, направо се блъскахме кой да поеме управлението. Но Дейв на го пускаше и ние поехме контрола, чак когато той вече беше извел Палача извън сградата, в пустошта около Центъра.

Когато Лейла успя да го убеди да й даде да се пробва и тя, настроението беше поспаднало. Играта беше свършила. И тя измисли нова игра: закара Палача до близкото градче. Беше късно, а сетивното оборудване работеше идеално. Бе предизвикателство — да преминеш през града, без да те забележат. Тогава всички вече имаха предложения какво да правим по-нататък и тези предложения ставаха все по-смахнати. После Мани пое контрола и не искаше да ни каже какво прави — не ни позволи да го следим. Каза, че щяло да бъде по-забавно да изненада следващия. Виж сега, той беше по-важна клечка от всички нас, взети заедно, и остана подключен толкова време, че започнахме да се изнервяме. Известно напрежение винаги действа отрезвяващо и според мен всички май започнахме да усещаме с каква кретения сме се захванали. Не само че можеше да прецака кариерата и на четиримата — това едно на ръка — но щяхме да издъним целия проект, ако ни хванеха, че си играем игрички със скъпата апаратура. Или поне на мен ми се въртяха такива мисли в главата, а освен това бях сигурен, че Мани действа под напора на безкрайно човешкото желание да натрие носа на другите.

Започнах да се потя. Изведнъж ми се прииска просто да върнем Палача там, където му е мястото, да го изключим — това все още беше възможно, преди да му монтират последните вериги — да заключим станцията и да забравим напълно за станалото. Започнах да натискам Мани да спре да си играе и да ми предаде управлението. Най-накрая се нави.

Сенаторът допи бърбъна си и ми протегна чашата.

— Би ли я поосвежил, ако обичаш?

— Няма проблем.

Налях му пак, сипах и на себе си, седнах на стола и зачаках.

— И така, аз го поех — продължи той. — Поех го и къде мислиш, че ме беше натресъл тоя идиот? Намирах се в някаква сграда и още мигнал-немигнал, вече разбрах, че е банка. В Палача са монтирани какви ли не уреди и Мани очевидно бе успял да го прекара през входа, без алармата да се задейства. Стоях точно пред главния трезор. Очевидно той е смятал, че това трябва да е моето предизвикателство. Потиснах желанието си да изляза навън през най-близката стена и да побягна. Вместо това се върнах при входната врата и погледнах навън — не видях никого. Започнах да се измъквам. Щом излязох навън, лъчът ме освети. Беше джобно фенерче. В другата ръка държеше пистолет. Паникьосах се. Ударих го… Рефлекс. Когато удрям, удрям с всичка сила. Само че него го фраснах със силата на Палача. Трябва да е починал на мига. Побягнах и не спрях, чак докато не се озовах в малкия парк край Центъра. Наложи се другите да ме измъкват от апаратурата.

— Те наблюдаваха ли какво стана? — попитах.

— Да, някой включи картината на страничния екран няколко секунди след като поех управлението. Май беше Дейв.

— Опитаха ли се да ви спрат, докато бягахте?

— Не. Ами всъщност аз не забелязвах нищо освен онова, което сам правех. Но после ми казаха, че били толкова шокирани, че можели само да гледат, докато съм рухнал.

— Разбирам.

— После Дейв пое управлението и премина обратно по първоначалното си трасе, върна Палача в лабораторията, изчисти го и го изключи. Заключихме станцията. Внезапно бяхме съвсем изтрезнели.

Той въздъхна, облегна се назад и дълго мълча.

После каза:

— Ти си единственият, на когото някога съм го разказвал.

Отпих от чашата си.

— После отидохме у Лейла — продължи той, — а за останалото можеш да се досетиш. Каквото и да направим, не можем да съживим човека, решихме ние, но ако кажем на някого какво се е случило, това щеше да провали много скъпа и важна програма. Не че бяхме престъпници, които си търсят оправдание. Беше лудория, каквато се случва веднъж в живота и която случайно беше завършила трагично. Ти какво би направил на наше място?

— Не знам. Сигурно същото. И аз съм се плашил.

Той кимна.

— Именно. Ами това е.

— Има и още, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами Палача? Казахте, че той вече е притежавал съзнание. Вие сте го усещали и той е усещал вас. Трябва да е реагирал някак на всичко това. Как?

— Мамка ти — тросна ми се той.

— Извинявайте.

— Семеен ли си?

— Не.

— Водил ли си някога детенце на зоопарк?

— Да.

— Тогава може би преживяването ти е познато. Когато синът ми беше на около четири години, един следобед го заведох във Вашингтонския зоопарк. Сигурно обиколихме всичките клетки до последната. От

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату