време на време той казваше по нещо, питаше за това и онова, смя се на маймуните, мечките много му харесаха — сигурно защото са му приличали на големи, много големи играчки. Но знаеш ли кое беше най- хубавото? Онова, което го накара да скача, да сочи с пръстче и да вика: „Виж, татко! Виж!“

Поклатих глава.

— Една катеричка, която се беше надвесила от клон — каза той и се засмя тихичко. — Незнанието кое е важно, кое не е. Неадекватни реакции. Невинност. Палача беше дете и до момента, в който аз поех управлението, единственото, което бе разбрал от нас, беше, че това е игра; той се забавляваше заедно с нас и толкова. А после се случи нещо страшно… Надявам се никога да не узнаеш какво е да причиниш ужасна гадост на дете, което те държи за ръката и се смее… Той почувства всичко, което почувствах и аз и което е чувствал и Дейв, докато го водеше обратно.

Дълго мълчахме.

— Ние… му нанесохме травма — поклати глава той най-накрая. — Или както там е префърцунената дума. Това е, което се случи онази нощ. Трябваше да мине известно време, за да окаже въздействие, но не изпитвам и капка съмнение, че тази е причината за кризата, която той по-късно изживя.

Кимнах.

— Разбирам. И според вас той иска да ви убие заради това?

— А ти не би ли искал същото? — отвърна ми той. — Ако си започнал живота си като предмет и ние сме те превърнали в личност, а после пак те използваме като предмет, не би ли искал и ти да ни убиеш?

— Лейла май беше поставила доста непълна диагноза.

— Не, беше се сетила за всичко. Но го бе изтълкувала погрешно. Не я беше страх. Наистина, това за него е било само игра, която е играел — заедно с другите. Спомените му вероятно не са чак толкова лоши. Всъщност аз бях истинският виновник. Лейла е била убедена, че той ще иска да отмъсти само на мен. Очевидно не е била права.

— Но тогава не разбирам защо убийството на Бърнс не я е притеснило. Не се е знаело дали е бил паникьосан хулиган или Палача.

— Единственото, което мога да кажа е, че като много горда жена — а тя си беше точно такава — се е придържала упорито към своята диагноза, въпреки очевидните доказателства.

— Това не ми харесва. Но сте я познавали вие, не аз, а както се оказва, по отношение на това тя е била права в оценката си. Ала нещо друго ме притеснява също толкова много — шлемът. След като Палача е убил Дейв, той си е направил труда да отнесе шлема във водонепроницаемата си камера чак до Сейнт Луис, само за да го зареже на следващото местопрестъпление. В това няма капка смисъл.

— Всъщност има — възрази сенаторът. — Тъкмо до това щях да стигна след малко, но и сега мога да ти го кажа. Разбираш ли, Палача не притежава гласово устройство. Ние общувахме с него чрез апаратурата. Дон спомена, че разбираш от електроника…

— Разбирам.

— Е, накратко казано, искам да поогледаш тоя шлем и да ми кажеш дали някой е бърникал в него.

— Трудничко ще е — отвърнах. — Не знам какво е било първоначалното му устройство и не съм чак такъв гений на теорията, че просто като погледна нещо, да знам дали може да функционира като телеоператор.

Той прехапа устна.

— Все пак ще ти се наложи да се пробваш. Може да има някакви физически признаци — драскотини, прекъсвания, нови свръзки, знам ли. Ти си по тези работи. Огледай за такива неща.

Само кимнах и го изчаках да продължи.

— Според мен Палача е искал да говори с Лейла — каза той. — Или защото тя е психиатър и той е знаел, че функционира зле на равнище, което надхвърля механичното, или може би защото в известен смисъл я смята за своя майка. В края на краищата друга жена в екипа нямаше, а от нашите умове той имаше представа какво е майка наред с всичките асоциации за грижа и утеха. Или може би е искал да говори с нея и по двете причини. Според мен е взел шлема тъкмо с тази цел. Трябва да е разбрал за какво служи от директната връзка с мозъка на Дейв, докато е бил при него. Искам да огледаш шлема, защото е възможно Палача да е разрушил веригите за контрол и да е оставил само комуникационните. Според мен той е отнесъл шлема в това състояние при Лейла, за да я убеди да си го сложи. Тя се е уплашила — опитала се е да избяга, да се съпротивлява, да извика помощ — и той я е убил. Шлемът вече не му е бил нужен, затова го е зарязал и се е махнал. Очевидно на мен няма какво да ми каже.

Замислих се и кимнах.

— Добре де, прекъснатите вериги мога да ги позная — рекох. — Ако ми кажете къде е сандъчето с инструментите, по-добре веднага да се захващам.

Той ми махна, сякаш искаше да каже: „Стой си на мястото.“

— По-късно установих кой е убитият пазач — продължи сенаторът. — Всички направихме анонимни дарения на вдовицата. След това съм помагал на семейството, грижил съм се за тях — по същия начин — и досега…

Не го поглеждах.

— … Нямаше какво друго да направя — завърши той.

Продължавах да мълча.

Сенаторът допи питието си и ми се усмихна едва-едва.

— Кухнята е там — посочи с палец. — Отзад има килер с инструменти. И сандъчето е там.

— Добре.

Станах. Оставих шлема и тръгнах към вратата като минах пак покрай мястото, където бях застанал по- рано.

— Чакай! — повика ме той.

Спрях.

— Защо преди малко застана там? Какво му е толкова специалното на това място?

— Какво искате да кажете?

— Много добре знаеш.

Свих рамене.

— Все някъде трябваше да застана.

— Изглеждаш ми от онези хора, които си имат по-основателни причини за нещата, които правят.

Погледнах стената.

— В случая не е така.

— Настоявам.

— Всъщност не ви трябва да знаете.

— Но аз настоявам да знам.

— Добре де. Исках да разбера какви цветя обичате. Така де, клиент сте ми все пак. — Минах през кухнята, влязох в килерчето и затърсих сандъчето.

Седях на стол, обърнат настрани, така че да съм с лице към вратата. В главната стая на хижата единствените звуци, които се чуваха, бяха съскането и цвърченето на пъновете в камината, които се превръщаха в пепел.

Само студена, равномерна белота, която се стеле зад прозореца, и тишина, потвърдена от изстрели, още по-дълбока в мига, когато стихнат… Но нито стон, нито въздишка. Никога не го броя за буря, ако няма вятър.

Големи, тлъсти снежинки се спускат в нощта — тихата нощ, безветрена нощ…

Доста време мина, откакто пристигнах тук. Сенаторът дълго разговаря с мен. Беше разочарован от това, че не можах да му кажа кой знае какво за субкултурата на не-личностите, която той вярваше, че съществува. Всъщност самият аз не бях сигурен дали съществува, макар че от време на време ми се струваше, че съм навлизал в периферията й. Ала на мен вече не ми се ще да се приобщавам към нищо и не смятах да споделям с него догадките си в това отношение. Казах му какво мисля за Централната база данни, когато ме попита, и някои от нещата, които изрекох, не му харесаха. Тогава ме обвини, че съм искал да разруша всичко, без да предлагам по-добра алтернатива.

Умът ми се върна назад през умората, времето, лицата, снега и пространството — много, много

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату