изблъсках напред.
Палача изскърца и се строполи. Разперих ръце и скочих напред, като отново замахнах за удар с лявата ръка. Той се стовари на пода с такава сила, че дъските се пропукаха. Едва успях да измъкна левия си крак, но десният остана затиснат под тялото му, болезнено извит настрани.
С лявата си ръка блокира удара, а с дясната сграбчи юмрука ми още по-здраво. Черната ръкавица падна върху рамото му.
Пуснах заряда, а той стисна ръката ми по-високо и ме блъсна напред. Зарядът избухна, лявата му ръка се откачи и се изтъркули на пода. Страничната пластина под нея се беше поизкорубила и това беше всичко…
Дясната му ръка пусна бицепса ми и ме сграбчи за гърлото. Когато стисна с два пръста сънната ми артерия, успях само да изхъхря „Правиш ужасна грешка“, прощални думи и той ме изключи.
Светът се върна пред очите ми пулсиращ. Седях в голямото кресло, където по-рано седеше сенаторът, погледът ми не беше фокусиран върху нещо. Настоятелно бръмчене изпълваше ушите ми. Скалпът ме смъдеше. Над веждите ми мигаше някаква светлинка.
— Да, жив си и шлемът е на главата ти. Ако се опиташ да го използваш срещу мен, ще го махна. Точно зад тебе съм. Ръката ми е на ръба на шлема.
— Разбрах. Какво искаш?
— Всъщност много малко. Но разбирам, че трябва да ти кажа някои неща, за да ми повярваш.
— Много правилно си разбрал.
— Тогава ще започна с това, че на четиримата мъже отвън общо взето им няма нищо. Искам да кажа, няма счупени кости и разкъсани органи. Но съм ги вързал по очевидни причини.
— Много мило от твоя страна.
— Не искам да наранявам никого. Дойдох тук, само за да се видя с Джеси Брокдън.
— Така както се видя и с Дейвид Фентрис ли?
— Пристигнах в Мемфис твърде късно, за да се видя с него. Когато отидох там, той беше мъртъв.
— Кой го уби?
— Онзи човек, когото Лейла бе изпратила да й занесе шлема. Един от пациентите й.
Инцидентът веднага нахлу в главата ми и застана на мястото си с гладко, бързо, единствено „щрак“. Стреснатото познато лице на летището, когато напусках Мемфис. Осъзнах откъде беше минал преди незабележим: беше един от тримата мъже, които онази сутрин имаха терапевтичен сеанс при Лейла и които видях на тръгване във фоайето. Мъжът, когото бях подминал в Мемфис, беше онзи, който стоеше откъм моята страна, докато третият ми каза, че мога да се кача.
— Защо? Защо го е направила?
— Знам само, че е говорила с Дейвид по-рано и че е изтълкувала думите му за идващото възмездие и споменаването му за контролния шлем като намек, че той ще го осъществи, а аз ще бъда негово оръдие. Не зная какво точно са си казали. Познавам само чувствата, породени от думите, тъй като ги видях в ума й. Отдавна се уча, че често има голяма разлика между мисли, думи и дела и между предполагаеми намерения, твърдения и действително случило се. Тя изпрати пациента си за шлема и той й го занесе. Върна се при нея превъзбуден — беше го страх, че ще го арестуват и ще го тикнат в затвора. Скараха се. После приближаването ми активира шлема, той го хвърли и я нападна. Знам, че още първият му удар я уби, защото когато това се случи, бях във връзка със съзнанието й. Продължих към сградата с намерение да отида при нея. Но по улиците имаше движение и се забавих в старанието си да не ме забележат. Междувременно ти влезе и сложи шлема. Моментално избягах.
— Толкова бях близо! Ако не се бях спрял на петия етаж да правя фалшивата анкета…
— Разбирам те. Но е нямало как. Ти не би нахлул просто с взлом, когато е имало и по-лесен начин. Не можеш да се обвиняваш за това. Ако беше дошъл час по-късно или ден, без съмнение щеше да се чувстваш по-различно, а тя пак щеше да е все така мъртва.
Но вече ме мъчеше и нова мисъл. Възможно ли беше фактът, че онзи мъж ме видя в Мемфис, да е причината за нервната му възбуда? Дали не се е разтревожил, че тайнственият посетител на Лейла очевидно го е разпознал? Можеше ли това, че е мернал лицето ми сред човекороя, да е довело до финалната сцена?
— Спри! И аз мога да се чувствам също толкова виновен за това, че съм активирал шлема в присъствието на опасен човек на прага на самообладанието. Никой от нас не отговаря за онова, което предизвиква в другите нашето присъствие или отсъствие, особено когато изобщо не подозираме ефекта. Цели години ми трябваха, за да оценя този факт и нямам намерение да го зарязвам. Колко назад ще се разровиш в това търсене на причини? Като е изпратила този мъж за шлема, тя сама е задействала веригата от събития, довели до смъртта й. Но тя е действала от страх и е използвала оръдието, което й е било под ръка — както е смятала, за самозащита. Ала откъде идва този страх? Той се корени във вината, вина за нещо, което се е случило много отдавна. А и онзи акт… Стига! Вината е движеща сила и проклятие на човешката раса от първите дни на нейния разум. Убеден съм, че си я носим до гроб — всички ние. Аз съм продукт на чувството за вина; негов субект; някога — негов роб… Но съм се примирил с него; най-накрая разбрах, че то е необходим елемент на собствената ми мяра за човечност. Аз виждам как ти преценяваш смъртта — на пазача, на Дейв, на Лейла; виждам също и заключенията ти за много други неща: колко глупава, извратена, късогледа и егоистична раса сме ние. Но макар и това в много отношения да е истина, вината е съвсем друго нещо. Без вина човекът нямаше да е по-добър от останалите обитатели на тази планета, без да броим един определен вид китоподобни, за които току-що ми напомни. Погледни към инстинкта, за да можеш да оцениш вярно свирепостта на живота, да си представиш дивия свят, преди в него да нахлуе човекът. За да видиш инстинкта в най-чистата му форма, вгледай се в насекомите. Там ще откриеш война, която продължава вече милион години без нито едно примирие. Въпреки огромните си недостатъци човекът все пак притежава много повече импулсивна доброта от всички други същества, при които инстинктът ръководи по-голямата част от живота им. Импулсът да правиш добро според мен се дължи пряко на способността да изпитваш чувство за вина. Това чувство е свързано и с най-лошото, и с най- доброто у човека.
— И според тебе то ни помага понякога да изберем по-благородната постъпка?
— Да.
— Тогава да разбирам ли, че според тебе ти притежаваш свободна воля?
— Да.
Разсмях се.
— Марвин Мински е казал веднъж, че когато построим разумни машини, що се отнася до тези въпроси, те ще са също толкова твърдоглави и склонни да грешат, колкото и хората.
— Не казвам, че не е бил прав. Но по тези въпроси аз просто ти казах собственото си мнение. Аз самият съм избрал да действам така. Кой може да твърди, че знае това със сигурност?
— Моите извинения. Ами сега? Защо се върна тук?
— Дойдох да се сбогувам с родителите си. Надявах се да ги освободя от всякаква вина, свързана с детството ми, която те все още биха могли да чувстват пред мен. Исках да им покажа, че съм оздравял. Исках да ги видя пак.
— Къде отиваш?
— Към звездите. Макар да нося в себе си образа на човечеството, знам че съм уникален. Може би онова, което искам, е сродно на чувството, което един органичен човек изпитва, когато казва, че е „намерил себе си“. Сега, когато съм пълноправен господар на собственото си същество, искам да го
