пространство — към предната вечер в Балтимор. Кога ли беше това? Накара ме да се сетя за „Култът на надеждата“ на Менкен. Не можех да му дам верния отговор, исканата от него алтернатива, по която би могло да се работи, защото такава може би няма. Функцията на критиката не трябва да се бърка с функцията на реформата. Но ако в дъното назряваше съпротива с нелегално движение, което търсеше да намери начин да бъдат надхитрени архиварите, може би това начинание щеше да се окаже също толкова ефективно и благоприятно в крайна сметка, колкото и, да речем, Сухия режим. Опитах се да го накарам да прозре това, но не мога да кажа колко от онова, което му наприказвах, успя да му влезе в главата. Най- накрая той окапа и се качи горе, за да си вземе хапчето и да се заключи за през нощта. Дори да се беше разтревожил от това, че не намерих нищо нередно като прегледах шлема, не го показа.
Така че седях там, шлемът, уоки-токито и пистолетът бяха на масата, сандъчето с инструментите — до стола, черната ръкавица — на лявата ми ръка.
Палача идваше — не се съмнявах.
Бърт, Лари, Том, Клей, шлемът можеха да го спрат, а можеха и да не го спрат. Нещо в целия случай ме притесняваше, но бях твърде уморен, за да мисля за друго освен за непосредствената ситуация и да се опитвам да остана нащрек, докато чакам. Страхувах се да взема стимулант, да пийна нещо или да запаля цигара, тъй като централната ми нервна система трябваше да бъде част от оръжието. Гледах как снегът прелита на парцали.
Когато чух изщракването, извиках на Бърт и Лари, грабнах шлема и се изправих. Лампата започна да примигва.
Но вече беше твърде късно.
Щом вдигнах шлема, чух изстрел отвън и след като той отекна, ме обхвана злокобно предчувствие. Тези мъже не ми се струваха от ония, които биха започнали да стрелят, без да се появи мишена.
Дейв ми беше казал, че обхватът на шлема е приблизително половин километър. Значи, като се има предвид забавянето между активирането на шлема и момента, когато по-близката двойка телохранители беше забелязала Палача, той явно се движеше много бързо. Прибавете към това и възможността обхватът на мозъчните му вълни да е много по-голям от този на шлема. А после допуснете и възможността Палача да е използвал този фактор, докато сенатор Брокдън е лежал, все още буден, и се е тревожел. Заключение: Палача можеше да знае къде седя с шлема на глава, да е разбрал, че там го чака най-опасното оръжие, и да ме удари като гръм, преди да успея да се справя с механизма.
Нагласих го на главата си и се опитах да се докарам до напълно неутрално положение.
И пак онова чувство, че гледам света през мерника на снайпер с всички странични усещания. Само дето светът се състоеше от фасадата на хижата; Бърт пред вратата с пушка на рамо; Лари отляво — ръката му току-що се е отпуснала, след като е хвърлил граната. Мигом разбираме, че не е улучила. Огнеметът, към който сега посяга, щеше да се окаже безполезен още преди да натисне спусъка.
Следващият откос на Бърт рикошира отляво в гръдната пластина. Ударът ни накара да се олюлеем. Третият куршум не уцели. Четвърти нямаше, защото изтръгнахме пушката от ръцете му, метнахме я настрани, изфучахме покрай него и се врязахме във входа.
Вратата се разцепи на трески, разхвърча се и Палача влезе.
Съзнанието ми беше изпълнено дотам, че щеше да се пръсне с двойното видение на гладкото метално тяло на прииждащия телефактор и изправения ми собствен образ с настръхнали коси — протегнал напред лява ръка, стиснал лазерния пистолет в дясната, притисната плътно към мен. Спомних си лицето, писъка, бодежите, отново усетих присъствието на силата и екзотичното чувство и се опитах да го овладея докрай, все едно той беше мой, да го направя мой, да го спра, а образът ми замръзна като на снимка отсреща…
Палача забави ход, залитна. Такава инерция не може да секне за миг, но усетих, че тялото реагира правилно. Бях го закачил на въдицата. Сега трябваше просто да го изтегля.
И тогава се разнесе взривът — гръмовно избухване отвън, което разтресе земята, последвано от вихър от камъчета и отломки. Гранатата, разбира се. Но това, че се досетих какво е, не елиминира способността й да отвлича вниманието.
В този миг Палача се окопити и се метна върху ми. Натиснах спусъка на лазерния пистолет — сега това си беше чиста самозащита, надали имаше шанс да овладея отново електрическите му вериги. С лявата си ръка се опитвах да го ударя в средната част, където се намираше мозъкът.
Той блокира ръката ми с ръка и бутна шлема от главата ми. После ми изтръгна пистолета, който беше нажежил до червено половината му лява страна, смачка го и го пусна на земята. В този миг го разтресе ударната вълна на два тежкокалибрени изстрела. Бърт бе успял да се съвземе и стоеше на прага.
Палача се завъртя и се понесе, преди да успея да му лепна глухия заряд.
Бърт пусна още един откос, преди той да сграбчи пушката и да й огъне дулото. Две крачки — и вече беше сграбчил Бърт. Едно бързо движение и той падна на земята. После се обърна отново, направи няколко крачки надясно и се изгуби от погледа ми.
Тръгнах към вратата и стигнах тъкмо навреме, за да го видя, потънал в пламъци, които струяха към него от някаква точка близо до ъгъла на хижата. Вървеше през огъня. Чух хрущене на метал — беше унищожил оръжието. Изскочих навън точно за да видя как Хари се просва на снега.
Палача отново се обърна към мен.
Този път не се втурна. Вдигна шлема, който беше пуснал на снега. После запристъпва с премерена крачка и под такъв ъгъл, че да може да отреже всеки мой опит за бягство към гората. Снежинките падаха помежду ни. Снегът скърцаше под краката му.
Отстъпих назад, вмъкнах се вътре, наведох се и вдигнах здрава тояга от останките на вратата. Той ме последва и почти небрежно сложи шлема на стола до вратата. Придвижих се до средата на стаята и зачаках.
Наведох се леко напред, протегнал и двете си ръце — бях насочил върха на тоягата към фоторецепторите на главата му. Той продължи да се приближава бавно, а аз се загледах в стъпалата му. Както при човека линията им беше перпендикулярна на тази, която свързва горните извивки на ходилата в различни позиции и сочи вектора на най-малкото съпротивление. Търсех начин да го извадя от равновесие чрез бутане или дърпане. За лош късмет въпреки антропоморфния дизайн стъпалата на Палача се разполагаха много надалеч едно от друго, липсваха му човешки мускули, да не споменавам за горна извивка на ходилото, а притежаваше и много по-голяма маса от всички, с които някога съм се бил. Докато обмислях четирите хвърляния от джудо, които владеех най-добре, и няколко второкласни, имах силното чувство, че никое от тях няма да ми помогне особено.
После той пристъпи още по-близо и аз направих лъжливо движение с тоягата към фоторецепторите. Палача забави ход, бутна настрани тоягата и продължи да настъпва; дръпнах се надясно в опит да го заобиколя. Щом се обърна, го огледах — опитвах се да определя вектора му на най-малко съпротивление.
Билатерална симетрия, очевидно високо разположен център на тежестта… Един чист замах с черната ръкавица към мозъчното отделение — само това ми трябваше. После, дори и рефлексите му да ме смажеха мигом, нямаше да му остане нищо друго, освен да ляга и да чака второто пришествие. Той също го знаеше. Личеше по това как засланя с десницата си мястото, където бе разположен мозъкът, по това как отбягва черната ръкавица, когато финтирах с нея.
Идеята в един миг бе проблясък, а в следващия — цяла серия…
Като продължих да се движа в дъга, но по-бързо, аз отново посегнах с тоягата към фоторецепторите. Замахът му я изби от ръката ми и я запрати надалече, но това влизаше в плана. Метнах нагоре лявата си ръка и се приготвих да връхлетя върху му. Той се дръпна назад и наистина връхлетях. Това ще ми струва живота, реших, но без значение как точно ще ме убие, трябва да рискувам.
Навремето не ме биваше много-много като питчър, като кетчър пък бях пълен провал. За батър криво- ляво ставах, но хванех ли веднъж някой удар, после печелех бази като едното нищо…
Палача беше разтворил крака за по-голяма устойчивост. Използвах момента и се плъзнах между тях с краката напред, извит надясно, защото не можех да разчитам да се спра с лявата ръка.
Когато се озовах от другата му страна, скочих на крака, забравяйки болката от сблъсъка на рамото ми с пода. Моментално направих задно салто.
Краката ми попаднаха някъде около кръста му и аз го изритах с всичка сила. Той посегна към мен, но вече бе закъснял. От удара тялото му залитна в обратната посока. Стиснах коленете му с лактите си и го
