държал малко троснато. Оттогава не си говорим много-много.
Бърт ни посрещна на площадката за приземяване. Том и Клей бяха пред сградата и наблюдаваха пътя и гората. Всички те бяха на средна възраст, много тренирани на вид, много сериозни и тежко въоръжени. Лари ме заведе вътре и ме запозна с възрастния господин.
Сенатор Брокдън седеше в тежко кресло в далечния ъгъл на стаята. Ако се съди по разположението на мебелите, най-вероятно доскоро креслото се е намирало до прозореца на отсрещната стена, на която самотно висеше акварел с жълти цветя. Краката на Сенатора бяха отпуснати върху възглавничка и завити с червено одеяло на карета. Беше облечен с тъмнозелена риза, косата му бе много бяла и носеше очила за четене без рамки, които махна, щом влязохме.
Той отметна глава назад, присви очи и бавно задъвка долната си устна, докато ме разглеждаше. Когато се приближихме, лицето му остана все така безизразно. Мъж с едър кокал, вероятно през по-голямата част от живота си е бил доста якичък. Сега имаше отпуснатия вид на наскоро отслабнал човек и нездрав цвят на кожата. Очите му бяха бледосиви.
Не стана.
— Значи вие сте човекът — той ми протегна ръка. — Радвам се да се запознаем. Как искате да ви наричам?
— Може и Джон.
Сенаторът направи незабележим знак на Лари и той излезе.
— Навън е студено. Сипи си едно, Джон. Бутилката е на полицата — и посочи вляво. — И вземи донеси и на мене едно. Два пръста бърбън във водна чаша. Това е.
Кимнах, отидох и налях питиетата.
— Седни — махна към стола до него, щом му подадох чашата. — Но първо дай да я видим тая играчка, дето си я донесъл.
Разопаковах шлема и му го подадох. Той сръбна глътка и остави чашата си. Взе шлема с две ръце, заразглежда го, смръщил вежди, и го завъртя на всички страни. Вдигна го и го сложи на главата си.
— Размерът ми пасва — усмихна се той за първи път и за миг лицето му се превърна в познатото ми от новините. Усмихнат или намръщен — почти винаги беше или едното, или другото. Не бях го виждал така грохнал по никоя от медиите.
Той свали шлема и го пусна на пода.
— Добра изработка — рече той. — Едно време не бяха такива завързани. Но щом го е правил Дейвид Фентрис… Да, той ни каза за него — вдигна чаша и отпи. — Ти очевидно си единственият, който се е вредил да го използва. Какво ще кажеш? Ще свърши ли работа?
— Бях в контакт само за две-три секунди, така че просто имам някакво чувство, не по-надеждно от предчувствие. Но да, имам чувството, че ако разполагах с повече време… ще мога да работя с него.
— Кажи ми тогава защо Дейв не се е спасил.
— В съобщението, което ми беше оставил, посочваше, че вниманието му е било отвлечено от компютърния терминал. Шумът от него вероятно е заглушил жуженето.
— Защо не си запазил съобщението?
— Изтрих го поради причини, които нямат връзка със случая.
— Какви причини?
— Мои лични.
Лицето му от бледо стана червендалесто.
— Човек може да си навлече доста неприятности, ако укрива доказателства и пречи на правосъдието.
— Значи двамата с вас имаме нещо общо, нали, сър?
Погледът му срещна моя — досега така ме бяха гледали само онези, които не ми мислят нищо добро. Задържа го върху мен цели четири удара на сърцето, после въздъхна и като че ли се отпусна.
— Дон каза, че имало ред теми, свързани с тебе, които не трябва да засягам — рече той най- накрая.
— Точно така.
— Не изпадна в предателски откровения, но все пак трябваше да ми каже нещичко за тебе, нали разбираш.
— Ясно.
— Той май много те цени. И все пак се опитах сам да разбера за тебе това-онова.
— И…?
— Не можах — а източниците, които обикновено използвам за такива работи, ги бива много.
— Е…?
— Ами позамислих се, позачудих се… Фактът, че моите източници не можаха да изровят нищо, сам по себе си е интересен. Може би дори показателен. Аз съм в по-добра позиция от повечето хора и зная, че преди години далеч не всички приеха въвеждането на закона за регистрацията. Ала не беше нужно много време за голяма част от тези индивиди — вероятно би трябвало да кажа „повечето“ — да се издадат, че съществуват и да бъдат надлежно въведени в системата. Имаше три големи категории: онези, които не бяха разбрали, онези, които не одобряваха и възпрепятстваните от незаконния си начин на живот. Не се опитвам да те поставя в някоя от категориите или да те съдя. Но знам, че съществуват известен брой несъществуващи личности, които вървят през обществото, без да хвърлят сянка, та ми хрумна, че и ти може да си от тях.
Близнах питието си.
— Ами ако съм? — попитах.
Той ми се усмихна за втори път, този път по-гадничко и не каза нищо.
Станах, прекосих стаята и застанах там, където смятах, че се е намирало креслото му преди. Загледах се в акварела.
— Според мен не би издържал на разпит — обади се той.
Не му отговорих.
— Нищо ли няма да кажеш?
— Вие какво искате да кажа?
— Можеш да попиташ какво смятам да направя във връзка с тебе.
— Какво смятате да правите във връзка с мене?
— Нищо — отвърна той. — Ела тук и седни.
Кимнах и се върнах.
Той се вгледа в лицето ми.
— Възможно ли е преди малко едва-едва да си се сдържал да не прибегнеш към насилие?
— С четирима телохранители отвън?
— С четирима телохранители отвън.
— Не — казах.
— Добър лъжец си.
— Тук съм, за да ви помогна, сър. Без въпроси. Такава беше уговорката, доколкото разбрах. Ако има някаква промяна, бих искал да ми кажете.
Той забарабани с пръсти по одеялото.
— Нямам желание да те затруднявам — каза той. — Въпросът е, че имам нужда от човек точно като тебе, и бях сигурен, че Дон може да ми го намери. Заради необикновената ти маневреност и славата ти на компютърен спец заедно с докачливостта ти по определени въпроси си струваше да те чакам. Има сума ти неща, за които бих искал да те разпитам.
— Карайте.
— Още не. По-късно, ако ни остане време. Всичко това ще е допълнителен материал за доклад, над който работя. Много по-важно — лично за мен — е онова, което искам да ти
Намръщих се.
— С годините — продължи той — научих, че най-подходящият човек, който ще си държи устата затворена за твоите работи, е човекът, на когото правиш същата услуга.
