триста и петдесет светлинни години между Миркр и Затънтената земя. Но това беше добре дошло, защото инженерите се нуждаеха от време, за да направят преносима рамка, която да поддържа и да подхранва йосаламирите.
— Все още не съм убеден, че те наистина ще ни трябват — измърмори Пелаеон и погледна с отвращение здравата огъната тръба и покритите с козина, приличащи на саламандри същества върху нея. Тръбата и прикрепената към нея рамка тежаха страшно много, а самите създания миришеха лошо. — Ако Пазителят е бил оставен на Затънтената земя от императора, не виждам причини да имаме някакви проблеми с него.
— Приемете го като обичайна предпазна мярка, капитане — отговори Траун. Адмиралът седеше на мястото на втория пилот на совалката и внимателно оправяше ремъците, които прикрепяха рамката с йосаламирите към тялото му. — Възможно е да срещнем трудности, докато го убедим кои сме или дори че все още служим на императора — хвърли по един поглед на екраните и кимна на пилота: — Тръгваме.
Чу се приглушено изщракване, с лек тласък совалката се отдели от „Химера“ и се насочи към повърхността на планетата.
— Може би би ни било по-лесно да го убедим, ако бяхме взели със себе си един взвод щурмоваци — промърмори Пелаеон, забил поглед в екрана отпред.
— Това би го ядосало — изтъкна Траун. — Не подценявай гордостта и чувствителността на майсторите джедаи. Но пък затова — погледна назад през рамо — водим и Рък. Всеки близък служител на императора трябва да е добре запознат с величавата роля на ногрите в историята на Империята.
Пелаеон обърна глава към тихата, вдъхваща страх фигура, която седеше от другата страна на пътеката.
— Изглеждате сигурен, че Пазителят е майстор джедай.
— На кого другиго императорът би поверил защитата на личната си съкровищница? — отговори Траун. — На легион щурмоваци, снабдени с ядрени заряди, модерно тежко въоръжение и технологии, които можеш да засечеш още от орбита със затворени очи?
Пелаеон се намръщи. Поне за това нямаше да се тревожат. На повърхността на планетата скенерите на „Химера“ не бяха открили нищо, което да доказва наличието на по-развита от равнището на копието и лъка цивилизация. Но това не го успокояваше особено.
— Просто се чудех дали императорът не го е повикал от Затънтената земя да помогне в борбата срещу бунтовниците.
— Съвсем скоро ще разберем — сви рамене Траун. Лекият шум от триенето по корпуса при навлизането на совалката в атмосферата се усили. Картината на екрана пред Пелаеон стана по-ясна. По-голямата част от повърхността под тях бе заета от гора, разделена тук-там от обширни, избуяли поля. Едва видима през пелената облаци, се издигаше планина.
— Това ли е планината Тантис? — обърна се той към пилота.
— Тъй вярно, сър. Скоро ще се види и градът.
— Добре — Пелаеон скришом посегна към дясното си бедро и нагласи бластера да му е подръка. Траун можеше да бъде колкото си иска уверен в йосаламирите и логиката, мислеше си той, но ако зависеше от него, би взел още подкрепления.
Градът, разположен в югозападното подножие на планината Тантис, беше по-голям, отколкото изглеждаше от орбита. Част от схлупените колиби се гушеха под прикритието на дърветата. Траун заповяда на пилота да обиколи селището два пъти, преди да кацнат на главния площад срещу внушителния палат.
— Интересно — промърмори той, надничайки през илюминатора, докато нагласяваше върху раменете си самара с йосаламирите. — Тук виждам най-малко три архитектурни стила — човешки и на още две различни чужди раси. Такова разнообразие не се среща често на една планета, да не говорим за един град. Всъщност палатът срещу нас съчетава елементи и от трите стила.
— Аха — разсеяно се съгласи Пелаеон и на свой ред надникна през илюминатора. В този момент сградите го интересуваха далеч по-малко от хората, които според сензорите се криеха в тях. — Някаква идея, дали тези чужди раси са враждебно настроени към непознати?
— Вероятно — отговори Траун и пристъпи към стълбичката, където вече ги чакаше Рък. — Повечето не са много дружелюбни. Да тръгваме.
Стълбичката се спусна към земята със съскането на изпуснат под налягане газ. Пелаеон стисна зъби и се присъедини към останалите. Стъпиха на земята, Рък беше пръв. Направиха първите крачки встрани от совалката. Никой не стреля по тях, не извика, не се показа да ги посрещне.
— Май са малко срамежливи — промърмори Пелаеон, стисна здраво бластера и се огледа.
— Разбираемо е — отговори адмиралът и извади сгънат мегафон от колана си. — Да видим дали ще успеем да ги убедим да станат малко по-гостоприемни — разгъна мегафона и го приближи до устните си: — Търся Пазителя на планината — гласът изгърмя по площада, последните срички отекнаха в околните сгради. — Кой ще ме заведе при него?
И последният звук се стопи в тишината. Траун свали мегафона и зачака. Секундите отминаваха, а отговор не идваше.
— Може би не разбират основния език — усъмни се Пелаеон.
— Не — студено възрази адмиралът, — поне хората със сигурност го знаят. Може би им трябва някакъв подтик — той пак вдигна мегафона и повтори: — Търся Пазителя на планината. Ако някой не ме отведе при него, ще пострада целият град.
Думите му още не бяха заглъхнали, когато без всякакво предупреждение отдясно долетя стрела. Пропусна на косъм самара с йосаламирите, който прикриваше раменете и гърба на Траун и се удари в защитното облекло под бялата адмиралска униформа.
— Почакай — заповяда Траун на Рък, който бе вдигнал бластера, готов за стрелба. — Засече ли откъде се стреля?
— Да — потвърди ногрито, бластерът бе насочен към двуетажна схлупена сграда на половината разстояние до палата.
— Добре — адмиралът отново вдигна мегафона. — Един от вас току-що стреля по нас. Вижте последствията — свали ръката си и кимна към Рък. — Сега!
Острите зъби на Рък се оголиха в някакво подобие на усмивка и той се зае със задачата си да унищожи сградата бързо, старателно и безостатъчно.
Първо стреля по вратите и прозорците, като изпрати може би десетина изстрела по тях, за да предотврати евентуална стрелба в отговор. След това се прехвърли на стените на първия етаж. При двайсетия изстрел сградата се заклати. Още няколко по стените на втория етаж, обратно на първия — и къщата рухна с грохот.
Траун почака да стихне шумът от разпадащата се зидария и отново вдигна мегафона към устните си:
— Това ще сполети всеки, който дръзне да ми се противопостави. Питам за последен път: кой ще ме отведе при Пазителя на планината?
— Аз — долетя някъде отляво уверен глас.
Пелаеон рязко се обърна. Пред палата стоеше висок и слаб мъж с рошава сива коса, брадата почти покриваше гърдите му. Носеше кафява роба и леки сандали, завързани здраво за глезените. Под брадата му проблясваше медальон. Лицето бе тъмно, с остри черти, царствената му осанка граничеше с арогантност. Изгледа ги изучаващо, погледът му излъчваше любопитство, примесено с отвращение.
— Вие сте странници — същите чувства се долавяха и в гласа му. Вдигна глава и погледна совалката. — Странници от друг свят.
— Точно така — кимна Траун. — А ти кой си? Възрастният мъж спря погледа си на димящите руини, останали от сградата след обстрела на Рък.
— Разрушихте една от моите къщи — каза той. — Не беше необходимо.
— Бяхме нападнати — студено отговори адмиралът. — Ти ли беше неговият господар?
Очите на непознатия сякаш проблеснаха, Пелаеон не можеше да бъде сигурен от това разстояние.
— Аз управлявам — гласът му беше тих, но със стаена заплаха. — Всичко, което виждате, е мое.
Двамата с Траун се вторачиха един в друг. Адмиралът пръв наруши тишината:
