— Аз съм върховният адмирал Траун, пълководецът, слуга на Императора. Търся Пазителя на планината.
Възрастният мъж кимна едва доловимо:
— Ще ви заведа при него — и се обърна към палата.
— Движете се близо един до друг — прошепна Траун на останалите и тръгна след него. — Бъдете нащрек.
Прекосиха площада и преминаха през изящно украсената арка, увенчаваща двойните врати на палата. Никой не стреля по тях.
— Мислех, че Пазителят живее в планината — отбеляза Траун, след като водачът им бутна вратите, които се отвориха твърде леко за размерите си. Пелаеон реши, че мъжът е по-силен, отколкото изглеждаше.
— Едно време наистина живееше в планината — отговори той през рамо. — Когато аз застанах начело, хората на Затънтената земя построиха този палат за него — и той застана в средата на богато украсеното преддверие, на половин разстояние до следващия вход, затворен с двойни врати, и извика: — Оставете ни сами!
За част от секундата Пелаеон си помисли, че старецът говори на него. Отвори уста, за да протестира, но стените от двете му страни се отвориха и от скритите ниши излязоха двама кокалести мъже. Изгледаха заплашително поданиците на Империята, преметнаха лъковете си през рамо и излязоха. Възрастният мъж изчака да се изгубят от погледа и се приближи към следващия вход, затворен с две врати.
— Елате — махна той навътре със странен блясък в погледа. — Имперският Пазител ви очаква.
Вратите тихо се отвориха и от залата долетя светлина, която идваше от стотиците кандила, изпълнили огромното помещение. Пелаеон погледна изправилия се на прага старец, обзе го внезапно предчувствие за надвиснала заплаха, при което кожата му настръхна. Пое си дълбоко въздух и последва Траун и Рък.
Гробница.
Нямаше никакво съмнение, за какво служеше огромната зала. С изключение на хвърлящите бледа светлина кандила, вътре нямаше нищо друго освен голям каменен саркофаг, разположен в центъра.
— Сега разбирам — тихо каза Траун. — Значи е покойник.
— Покойник е — потвърди старецът зад тях. — Виждате ли всичките тези кандила, адмирале?
— Да — кимна Траун. — Хората сигурно са го почитали много.
— Почитали? — изсумтя възрастният мъж. — Не бих казал. Кандилата бележат гробовете на натрапниците, дошли тук след смъртта му.
Пелаеон се извъртя към него и инстинктивно извади бластера. Траун демонстративно изчака няколко секунди преди да се обърне и да попита:
— И как са умрели? Старецът се усмихна леко:
— Убих ги, разбира се. Така както убих и Пазителя — протегна ръце към тях с обърнати нагоре длани. — Точно както ще убия и вас сега.
От върховете на пръстите му изскочиха синкави мълнии, които изчезнаха безследно на няколко метра пред тях.
Всичко стана толкова бързо, че Пелаеон нямаше време дори да се изплаши. С твърде голямо закъснение вдигна бластера и сгорещеният от мълниите въздух опари ръката му.
— Почакай — тихо заповяда Траун и се обърна към възрастния мъж. — Както вече сам се убеди, Пазителю, ние не сме обикновени натрапници.
— Пазителят умря! — извика старецът, последната дума бе почти погълната от гърма на светкавиците, които отново изчезнаха в нищото, преди да стигнат до тях.
— Да, старият Пазител умря — съгласи се адмиралът, надвиквайки оглушителния тътен. — Но сега ти си заел неговото място. Ти защитаваш планината на императора.
— Аз не служа на никого — дръзко отговори възрастният мъж и запрати към тях нов залп светкавици, който изчезна като първите два. — Силата се подчинява единствено на мен.
Атаката спря също толкова внезапно, колкото бе започнала. Старецът се вгледа в Траун с все още протегнати напред ръце и раздразнено изражение на лицето:
— Вие не сте джедаи. Как успявате да ме спрете?
— Бъди с нас и ще разбереш — предложи Траун. Възрастният мъж изпъна величавата си снага и извика:
— Аз съм майстор джедай. Не ми е нужно да бъда с никого.
— Разбирам — кимна Траун. — В такъв случай позволи на нас да сме с теб — искрящите му червени очи се впиха в лицето на джедая. — Позволи ни да ти покажем как можеш да станеш толкова могъщ, колкото не си си и представял, да получиш властта, за която дори и един майстор джедай не би могъл да мечтае.
Възрастният мъж остана известно време загледан в адмирала, на лицето му бързо се смениха десетина различни изражения.
— Добре — накрая каза той. — Елате с мен, ше поговорим.
— Благодаря — кимна Траун. — Може ли да попитам с кого имаме честта да говорим?
— Разбира се — лицето на възрастния мъж внезапно си бе възвърнало царственото излъчване и когато проговори, гласът му закънтя из огромната гробница: — Аз съм Хорус Кбаот, майстор джедай.
Пелаеон рязко си пое дъх, по гърба му полазиха тръпки:
— Хоръс Кбаот?! Но… — не успя да продължи. Траун го погледна така, както самият Пелаеон би погледнал младши офицер, обадил се не навреме.
— Елате — повтори старецът и отново се обърна към адмирала. — Ще поговорим.
Джедаят ги изведе от гробницата навън на слънчева светлина. На пътеката, няколко метра пред вратата, ги чакаше един от двамата пазачи, на които Кбаот бе заповядал да напуснат. По лицето му личеше едва сдържан гняв, в ръцете си държеше изпънат лък с положена на тетивата стрела.
— Вие разрушихте дома му — безгрижно каза Кбаот. — Няма как да не търси отмъщение.
Още не бе довършил думите си, когато мъжът вдигна лъка и стреля. Пелаеон инстинктивно се приведе и вдигна бластера. Стрелата спря полета си на няколко метра пред тях. Капитанът зяпна увисналото във въздуха парче дърво с метален наконечник, мозъкът му бавно проумяваше какво се бе случило.
— Те са наши гости — обърна се Кбаот към мъжа, като гласът му достигна до всеки от хората на площада. — И към тях трябва да се отнасяме по подобаващ начин.
С лек пукот стрелата се строши на парчета, които паднаха на земята. Пазачът бавно и неохотно смъкна лъка си, очите му блестяха със сдържан гняв. Траун го изгледа и даде знак на Рък. Ногрито вдигна бластера и стреля.
От земята мигновено се вдигна каменна плочка и прегради пътя на изстрела, като се разпръсна на парчета, когато той я удари. Траун се обърна към Кбаот, на лицето му бяха изписани гняв и изненада:
— Кбаот!
— Това са моите хора, адмирале — прекъсна го той, гласът му като че ли бе изкован от стомана. — Не вашите, моите. Ако някой трябва да понесе наказание, аз ще определя какво да е.
Двамата се вторачиха един в друг. С очевидно усилие Траун успя да си върне спокойствието.
— Разбира се, майстор Кбаот. Извинете ме. Кбаот кимна:
— Така е по-добре. Много по-добре — освободи пазача кимвайки и се обърна към адмирала. — Елате. Ще поговорим.
— Обяснете — подкани ги Кбаот и кимна към удобните възглавнички по пода — как успяхте да се предпазите от нападението ми.
— Нека първо да ви разкажа за нашето предложение — отговори Траун, огледа внимателно стаята и се отпусна на една от възглавниците. Пелаеон предполагаше, че върховният адмирал разглежда пръснатите наоколо произведения на изкуството. — Вярвам, че ще го намерите…
— Сега ще ми обясните как успяхте да се предпазите от нападението — повтори Кбаот.
Траун стисна устни, но бързо овладя раздразнението си.
— Всъщност е доста просто — погледна към разположилия се на раменете му йосаламир и го погали нежно по дългия врат. — Тези същества, които виждате по нас, се наричат йосаламири. Те се прикрепят неподвижно по дърветата на една отдалечена малка планета и имат интересната и може би уникална способност да отблъскват Силата.
