— Разбира се — подигравателно отвърна Мара. — Великият и благороден Хан Соло никога не би направил нето толкова подло, нали? Но ти не отговори на въпроса ми.
— За Скайуокър ли? Мисля, че дадох ясно да се разбере, Мара, че той ще остане тук, докато не разбера защо върховният адмирал Траун се интересува толкова от него. Най-малкото трябва да узнаем колко струва, кой колко е готов да плати, и чак след това ще можем да определим точната му пазарна цена. Мобилизирах всичките ни агенти и се надявам, че с известен късмет ще получим търсените отговори през следващите няколко дни.
— Но приятелите му ще пристигнат тук след няколко минути.
— Така е — съгласи се Карде и леко сви устни. — Ще трябва да преместим Скайуокър малко по-надалеч, не можем да рискуваме Соло и Калризиан да попаднат на него. Искам да го прехвърлиш в четвъртата барака.
— Но там държим дроида му — напомни Мара.
— В бараката има две стаи, сложи го във втората — Карде вдигна ръка и посочи кръста й: — И не забравяй да махнеш това, преди да пристигнат гостите. Съмнявам се, че те няма да го разпознаят.
Мара сведе поглед към лазерния меч на Скайуокър, който висеше от колана й.
— Не се притеснявай. Ако ти нямаш нищо против, аз не изгарям от желание да се срещна с тях.
— Не съм го и помислял — успокои я Карде. — Бих искал да си тук при посрещането и може би да се присъединиш към нас за вечеря. Освен тези формалности няма да имаш никакви други поводи да се виждаш с тях.
— Значи ще останат тук цял ден?
— Сигурно и през нощта — той я погледна внимателно: — Като махнем изискванията на гостоприемството, можеш ли да измислиш по-добър начин да убедим Новата република, ако някога изникне такава необходимост, че Скайуокър никога не е бил тук?
В думите му имаше смисъл. Но това не означаваше, че цялата история й харесва.
— Предупреди ли останалите от екипажа на „Волният Карде“ да си мълчат?
— Направих нещо по-добро — кимна към командното табло Карде. — Изпратих всички, които знаят за Скайуокър, да подготвят „Звездният лед“. Което ми напомня, че искам, след като преместиш Скайуокър, да вкараш изтребителя му по-навътре в гората. Не повече от половин километър, не бих желал да оставаш сама там повече от необходимото. Ще се справиш ли с управлението на изтребителя?
— Мога да пилотирам всичко.
— Добре — леко се усмихна той. — Тогава най-добре е да се заемеш със задачите си. „Хилядолетен сокол“ ще се приземи след по-малко от двайсет минути.
Мара си пое дълбоко въздух:
— Добре — обърна се и излезе от залата.
Пресече празния двор към спалните помещения, където държаха Скайуокър. В липсата на хора наоколо без съмнение се усещаше ръката на Карде, той сигурно им бе възложил различни задачи вътре в сградите, за да може тя спокойно да премести пленника в бараката. Изправи се пред вратата на стаята, отключи и я отвори.
Той стоеше до прозореца, облечен в същата черна туника, панталони и високи ботуши, които бе носил и онзи ден в двореца на Джаба.
В деня, когато тя скришом го наблюдаваше и му позволи да разруши живота й.
— Вземи си нещата и да тръгваме — изръмжа Мара и размаха бластера. — Време е да те преместим.
Той пристъпи към леглото, без да я изпуска от очи, но погледът му бе прикован не в бластера, а в лицето й.
— Нима Карде вече е взел решение? — спокойно попита той и вдигна куфара.
За момент тя се изкуши да му отговори, че преместването е нейна инициатива, само за да види дали скритото значение на думите й ще наруши вбесяващото я джедайско спокойствие. Но дори и един джедай ще се опита да се бие, ако е убеден, че отива на явна смърт, а те и без това нямаха достатъчно време за разправии.
— Отиваш в една от бараките, които използваме за склад. Пристигат посетители, а не разполагаме е официален костюм с твоя размер, така че ще трябва да те скрием. Хайде, тръгвай!
Поведе го покрай централната сграда към четвърта барака, удобно скътана зад главните пътеки на двора. Имаше две стаи. Само помещението вляво, което обикновено използваха за съхраняване на свръхчувствителна или опасна апаратура, беше с ключалка и вероятно това беше основната причина Карде да го избере за затворническа килия. Тя отвори вратата, без да изпуска от поглед Скайуокър. Чудеше се дали Карде е имал време да махне вътрешния заключващ механизъм. Един бърз поглед вътре й бе достатъчен, за да разбере, че Карде не е идвал. Е, това лесно можеше да се оправи.
— Влизай! — заповяда тя, запали осветлението и махна с ръка.
Той се подчини.
— Изглежда доста уютно — измърмори той и плъзна поглед към струпаните кутии, заели половината от помещението. — Сигурно е и доста спокойно.
— Идеално е за джедайска медитация — отвърна тя, пристъпи напред и надникна в една кутия с надпис „Пълнители за бластер“. Всичко беше наред, в момента кутията беше пълна с нови работнически костюми. Провери и надписите на останалите, за да се увери, че няма нищо, което затворникът би могъл да използва, за да избяга. — По-късно ще ти донесем походно легло — тръгна към вратата. — А също и храна.
— Засега ми е добре.
— Изобщо не ме интересува дали ти е удобно. Механизмът за заключване отвътре бе зад тънка метална пластинка. С два изстрела на малкия бластер тя я разби и я изкриви на една страна, а с третия унищожи кабелите вътре. Наслаждавай се на спокойствието си.
Вратата се затвори зад нея, чу се щракването на ключалката и Люк отново остана сам. Огледа се. Затрупано с кутии помещение без прозорци, заключена врата.
— Бил съм и на по-лоши места — измърмори той под нос. — Тук поне няма ренкъри.
Старият спомен го накара да се намръщи, почуди се защо изведнъж се сети за ямата на ренкъра в двореца на Джаба. Липсата на предварителна подготовка и удобства в новата му килия предполагаше, че преместването му тук е внезапно решение, взето под натиска на непредвидени обстоятелства, вероятно продиктувано от неочакваното пристигане на споменатите от Мара посетители. А ако наистина беше така, имаше възможност някъде в бързината противниците му най-сетне да са допуснали грешка.
Приближи се до вратата, изкриви още малко металната пластина и коленичи, за да надникне в заключващия механизъм. Веднъж Хан бе изгубил няколко часа, за да се опита да му покаже слабите места на електрическите ключалки, и ако изстрелът на Мара не я бе повредил твърде много, имаше някакъв шанс да отвори вратата. Положението изобщо не бе обнадеждаващо. Дали по случайност или целенасочено изстрелът на Мара бе превърнал в пара проводниците към вътрешното реле чак до изолационната тръба в стената, където той не можеше да ги достигне. Но ако успееше да намери друг източник на електричество…
Изправи се, изтупа праха от коленете си и тръгна към струпаните кутии. Мара бе прегледала надписите им, но всъщност бе надникнала само в една. Току-виж при по-внимателно претърсване изскочило нещо полезно.
За съжаление тази операция му отне по-малко време и от изучаването на разрушената електрическа ключалка. Повечето кутии бяха така запечатани, че не можеше да ги отвори без съответни инструменти, а останалите съдържаха абсолютно безполезни за него неща, като облекла и резервни части.
Добре, помисли си той, седна на една кутия и се огледа за вдъхновение. Не мога да изляза през вратата, а в стаята няма прозорци. Но в бараката имаше оше една стая, той бе зърнал другата врата, докато Мара отключваше тази. Между двете стаи може би имаше междинна врата или някаква връзка, скрита зад струпаните кутии.
Разбира се, нямаше голяма вероятност Мара да бе пропуснала нещо толкова очевидно, но той разполагаше със свободно време и нямаше с какво друго да го запълни. Изправи се и се залови да премества кутиите до стената.
Откри го почти веднага. Не врата, а нещо също толкова подходящо: електрическо табло с няколко
