Не успя да довърши изречението. Изстрел от бластер откъм арката близна рамката на прозореца и прониза рамото му. От шока от болката залитна назад, втори изстрел попадна в рамката, разпилените трески и отломки от зидарията се забиха като шрапнели в гърдите и ръката му. Падна на пода и се удари жестоко. Премига, стисна зъби, за да не изкрещи от болка, и погледна нагоре. Над него се бе надвесил Авис.
Ландо се вгледа в лицето му. „Няма да забравя“, беше казал Авис преди по-малко от пет минути. И от изражението му ставаше ясно, че няма никакво намерение да отлага отмъщението си.
— Той ще успее — прошепна Ландо. — Ще успее.
Не беше сигурен дали Авис изобщо го слуша… и дълбоко в себе си Ландо не го упрекваше. Ландо Калризиан, професионалният комарджия, беше заложил за последен път. И беше загубил. Дошло бе време да изплати дълга си от тази последна игра.
Колесницата кацна гладко на земята точно пред арката, Люк се надигна леко и прошепна тихо:
— Хайде, Хан. Сега!
Хан кимна, скочи и се изправи над четиримата щурмоваци. Завъртя веригата, към която бяха прикрепени белезниците му, и я стовари с всичка сила във визьора на най-близкия войник. Завъртя се, преметна я като примка през шията на съседния щурмовак и го дръпна надолу. Другите двама реагираха мигновено, скочиха след него и се включиха в битката. За следващите няколко секунди Люк бе свободен.
Изправи се, облегна се на колоната и погледна навън. Арту все още беше по средата на ничието поле, бързайки да се добере към прикритието, преди да го е улучил някой изстрел. Видя Люк и изпиука жалостиво.
— Арту, сега! — извика той, протегна ръка и погледна към южната страна на арката.
Щурмоваците бяха здраво хванати между каменните колони и колесницата. Хан беше прав, ако сега не успееше да направи това, което бе замислил, Ландо и останалите щяха да загазят. Стисна зъби, надяваше се, че не е закъснял много, и се обърна отново към Арту.
С лек проблясък на сребрист метал лазерният меч падна в протегнатата му ръка с изключителна точност.
Пазачите се бяха справили с безумната атака на Хан и сега се изправяха. Той лежеше на земята в краката им. Люк ги повали с един замах, блестящото острие на меча проникна без никакво съпротивление през броните им.
— Дръпнете се! — извика той на Соло и Мара, качи се отново в нишата между двете северни колони и насочи вниманието си към имперските войници под арката.
Те бяха изненадани от неочакваното флангово нападение, но неколцина вече се обръщаха с насочени към него бластери. Ако Силата направляваше ръката му, той с лекота щеше да се справи с всички, отклонявайки изстрелите от бластерите с лазерния меч. Но Мара беше права, влиянието на йосаламирите наистина се простираше далеч извън гората и той не усещаше Силата. Люк обаче и не възнамеряваше да се бие с щурмоваците. Той се обърна с гръб към тях, вдигна меча и замахна. Ударът преряза едната колона наполовина.
Чу се зловещо скърцане, арката се разтресе, огромната каменна маса бе загубила една от четирите носещи колони. Следващият удар преряза и втората.
Шумът от битката внезапно бе погълнат от ужасяващия трясък на срутващи се камъни, двете прерязани колони с грохот се стовариха на земята.
Люк се отдръпна назад, с периферното си зрение долови как Мара и Хан се дърпат назад, за да се предпазят от падащите камъни. Лицата на щурмоваците бяха скрити зад визьорите, но внезапният ужас на майора говореше за всички тях. Огромната маса над главите им изскърца предупредително, Люк стисна зъби, включи отново лазерния меч и със сила го насочи към останалите две колони. Блестящото острие преряза едната и леко засегна втората.
Арката се срути с ужасяващ трясък.
Люк едва успя да отскочи навреме. Скупчените под нея щурмоваци нямаха никаква възможност за спасение.
ГЛАВА 30
Карде се приближи към огромната купчина срутени камъни, от която се подаваше носът на нападателната колесница. Не можеше да повярва на очите си.
— И всичко това е дело на един-единствен човек — промърмори той.
— Е, и ние му помогнахме малко — обади се кисело Авис. Но сарказмът бледнееше пред очевидния респект, който се криеше в думите му.
— И то без Силата — продължи Карде. Авис сковано вдигна рамене:
— Така каза Мара. Но Скайуокър може и да я е излъгал.
— Не ми се вярва — леко движение в другия край на площада привлече погледа му, Карде вдигна глава и видя Соло и Скайуокър да помагат на зле изглеждащия Ландо Калризиан да се качи на един от спрелите отстрани плъзгачи. — Ранен е, така ли?
Помощникът му изръмжа:
— Малко оставаше и аз да го гръмна. По едно време изглеждаше, сякаш ни е предал, и исках да съм сигурен, че няма да се измъкне безнаказано.
— Добре, че не си го направил — Карде погледна небето над тях.
Питаше се какъв ще бъде отговорът на имперската флота. Помощникът му също вдигна глава:
— Все още имаме достатъчно време да открием и да унищожим другите две десантни колесници, преди да са изпратили сигнал за помощ — предложи той. — Офицерите от базата едва ли са имали възможност да се свържат с адмирала, преди да ги изведем навън.
Карде поклати глава. Чувстваше как през неотложната повеля да вземе бързо решение се надига огромна тъга. До този момент не бе осъзнал колко много бе заобичал това място — базата, гората, самата планета Миркр. Разбра го едва сега, когато нямаше друг избор, освен да я напусне.
— Не, няма никакъв начин да прикрием участието си в освобождаването на Скайуокър. На Траун не му минават такива.
— Сигурно си прав — отвърна Авис с напрегнат глас. Той поне разбираше възникналите усложнения и последиците от действията им. — Да се върна ли в базата да подготвя евакуацията?
— Да. Вземи Мара с теб и й намери някакво занимание далеч от „Хилядолетен сокол“ и изтребителя на Скайуокър.
Усети изненадания поглед на Авис. Но и да го бяха озадачили думите му, помощникът запази въпросите за себе си.
— Добре. Ще се видим после.
Авис бързо се отдалечи. Плъзгачът с Калризиан на борда се издигна леко над площада и се насочи към подготвящия се за полет „Хилядолетен сокол“. Соло и Скайуокър тръгнаха към втория плъзгач и след кратко колебание Карде се размърда, за да ги спре. Стигнаха до машината едновременно и за момент се изгледаха мълчаливо над корпуса й. Накрая Соло каза:
— Длъжник съм ти, Карде. Контрабандистът кимна:
— Още ли си готов да освободиш „Небесният път“?
— Обещал съм го — отвърна Соло. — Къде искаш да ти го доставя?
— Остави го на Абрегадо, ще пратя някой да го вземе — и се обърна към Скайуокър: — Интересен номер — кимна към камарата камъни, останала от арката. — Най-малкото, което може да се каже, е, че е необичаен.
Скайуокър вдигна рамене и каза:
— Свърши работа.
— Вярно — съгласи се Карде. — И спаси живота на неколцина от моите хора.
Люк го погледна право в очите:
— Това означава ли, че най-накрая си взел решение? Карде се позасмя:
— Не виждам голяма възможност за избор — обърна се обратно към Соло: — Предполагам, че
