заминавате веднага?
— Веднага щом приберем изтребителя на Люк — кимна Соло. — Засега Ландо се държи, но му трябва по-добра медицинска апаратура от тази, с която разполагаме на кораба.
— Можеше да е и по-зле — отвърна Карде. Соло го погледна многозначително и потвърди:
— Доста по-зле.
— Както и всичко останало — напомни контрабандистът. Най-малкото можеше да предаде и тримата на имперската флота. Хан го знаеше и призна:
— Да. Е, до скоро.
Карде ги наблюдаваше, докато се качиха в плъзгача.
— Една последна молба — каза той, докато закопчаваха предпазните колани. — Както е тръгнало, ще трябва да изчезнем от тук, преди Империята да научи за случилото се. За да го направим достатъчно бързо, ще ни трябват още кораби. Дали случайно не разполагате с някой излишен товарен или свободен боен кораб наоколо?
Соло го погледна изненадано:
— Корабите ни не стигат дори за най-належащата работа в Новата република. Нали вече говорихме за това?
— Е, тогава може би някой под наем — настоя Карде. — Някой празен калмариански междузвезден кръстосвач ще ни свърши добра работа.
— Не се съмнявам — леко подигравателно отвърна Соло. — Ще видя какво мога да направя.
Люкът се затвори леко над тях и прилепна плътно. Карде се дръпна, двигателите забоботиха, плъзгачът се издигна във въздуха, зави и изчезна към гората.
Карде го проследи с поглед, питайки се дали последната му молба не бе поднесена твърде късно. Едва ли, Соло беше човек, за когото изплащането на дълговете беше въпрос на чест. Навярно уукито Чубака бе успяло по някакъв начин да му предаде разбирането си за благородство. Ако имаше начин да намери някой кръстосвач, със сигурност щеше да му го изпрати. А след това щеше да е доста лесно да го открадне от екипажа, с който ще го изпрати Соло. Вероятно този подарък щеше да му помогне да смекчи неизбежния гняв на адмирал Траун.
Но пък можеше и да не го направи.
Погледна назад към останките от арката, по гърба му полазиха тръпки. Не, дори и бойният кораб нямаше да му помогне. Тук Траун бе изгубил твърде много и едва ли щеше да приеме поражението с лека ръка като част от капризите на войната. Щеше да се върне, за да търси мъст, жаден за кръв. За първи път в живота си Карде изпита неприятното чувство на страх, истински, неподправен страх.
В далечината пльзгачът изчезна над гората. Карде се обърна и за последен път обходи с поглед Хилард сити. Знаеше, че никога няма да го види отново.
Люк положи Ландо на едно от леглата в „Хилядолетен сокол“. Отвън Хан и двама от хората на Карде се занимаваха с привързването на изтребителя към кораба. Медицинската апаратура на „Сокол“ бе доста примитивна, но щеше да се справи с почистването и превързването на раната от бластера. Цялостното лечение трябваше да изчака, докато го закарат в анабиотична камера, но за момента и това щеше да е достатъчно. Люк остави Арту и Трипио да наблюдават Ландо въпреки протестите му, че нямал нужда от болногледачки и че му било писнало от Трипио. Когато Люк се върна в пилотската кабина, корабът вече се издигаше.
— Някакви проблеми с привързването на изтребителя ми? — попита той и се настани в креслото на втория пилот.
— Засега никакви — отвърна Хан, наклони се напред и се огледа. Корабът летеше над гората. — Допълнителният товар не може да представлява проблем. Ще се справим.
— Добре. Да не би да очакваш някакви неприятности?
— Човек никога не знае — отговори приятелят му, огледа отново небето, отпусна се в креслото и увеличи скоростта. — Карде каза, че не са успели да свалят няколко нападателни колесници и десетина шейни. Нищо чудно да решат, че е по-добре да опитат самоубийствено нападение, отколкото да се изправят и да докладват пред върховния адмирал за бягството ти.
Люк го погледна изненадано и попита:
— Върховен адмирал? Хан сви устни:
— Да. Този, който в последно време командва флотата. По гърба на Люк полазиха студени тръпки:
— Смятах, че по време на войната сме видели сметката на всички върховни адмирали.
— Аз също, но този явно сме го пропуснали.
Изведнъж, по средата на думите на Хан, Люк почувства как го изпълва усещане за увереност и мощ. Сякаш се бе събудил от дълъг сън, бе преминал от тъмно подземие в осветена стая или по-скоро — отново бе започнал да разбира вселената.
Силата отново беше с него.
Пое си дълбоко дъх и погледна към висотомера на командното табло. Малко над дванайсет километра. Карде беше прав, йосаламирите наистина се подсилваха един друг.
— Едва ли му знаеш името — измърмори той.
— Карде не би го казал даром — отвърна Хан и погледна озадачено към него. — Може да се опитаме да го спазарим срещу междузвездния кръстосвач, който иска. Добре ли си?
— Нищо ми няма — увери го Люк. — Просто… сякаш вече отново мога да виждам, все едно досега бях сляп.
Хан изсумтя под нос:
— Да, знам какво искаш да кажеш.
— Предполагам — Люк го погледна: — Нямах възможност да ти го кажа преди, но искам да ти благодаря, че ми се притече на помощ.
Приятелят му махна с ръка:
— За нищо. Аз пък не успях да ти кажа по-рано — той отново го погледна, — че изглеждаш отвратително.
— Чудесната ми маскировка — отвърна Люк и внимателно докосна лицето си. — Мара ме увери, че ще изчезне след няколко часа.
— Изглежда, двамата с нея си паснахте — подхвърли Хан. Люк се намръщи:
— Нищо подобно. Просто имахме общ враг, това е всичко. Първо гората, после имперските войници.
Усещаше, че Хан се чуди как да му зададе следващия въпрос, и реши да му спести мисленето.
— Тя искаше да ме убие.
— Имаш ли представа защо?
Люк отвори уста, но за своя огромна изненада я затвори, без да каже нищо. Нямаше никаква ясна причина да не разкаже на Хан какво бе научил за миналото на Мара, поне не можеше да се сети за такава причина. И въпреки това изпитваше огромна неохота да отговори.
— Нещо лично — най-накрая каза той. Хан изненадано повтори:
— Лично ли? Колко лична може да е една смъртна присъда?
— Не е смъртна присъда — отвърна Люк. — То е нещо… лично.
Приятелят му го изгледа озадачен и се върна към управлението на кораба, като измърмори дълбокомислено:
— Аха!
„Сокол“ вече бе преминал през атмосферата и навлизаше в космоса. Люк реши, че от такава височина гората изглежда доста приятна.
— Така и не разбрах коя е тази планета — подметна той.
— Казва се Миркр — отвърна Хан. — И аз го научих едва тази сутрин, Карде ми каза. Мисля, че беше решил да напусне това място още преди битката. Когато пристигнахме с Ландо, го пазеше в най-строга тайна.
След няколко минути на командното табло светна малка лампичка — вече бяха достатъчно далеч от гравитационния кладенец на планетата и можеха да включат хипердвигателите.
— Отлично — промърмори Хан. — Всичко вече е въведено в компютъра, готови сме.
