изглеждаше доста хълмиста, но съвсем не толкова пуста, колкото му се беше сторила в началото. Долините бяха обрасли, по каменистите склонове на планините тук-там се виждаха зелени петна. В повечето клисури, над които прелетяха, имаше поне по десетина къщички, понякога дори цяло селище, твърде малко, за да бъде засечено от радарите на изтребителя.
Приближаваха се към езерото от югозапад и Арту пръв забеляза голямата сграда на брега му.
— Не съм виждал такава архитектура — подхвърли Люк. — Някакви следи от живот вътре?
Арту изпиука, данните от радара не бяха пълни.
— Е, да опитаме — реши Люк и започна подготовката за приземяване. — Ако нещо не е точно, лесно ще продължим надолу по склона.
Постройката беше в малък двор с ограда, която изглеждаше само декоративна. Люк обра инерцията на изтребителя, завъртя го така, че да застане успоредно на оградата, и кацна на няколко метра пред единствената порта. Започна да изключва уредите, но развълнуваното предупреждение на Арту го накара да вдигне поглед от командното табло и да погледне навън.
Пред портата стоеше мъж и ги наблюдаваше.
Сърцето на Люк заби учестено. Личеше си, че е стар — посребрената коса и дългата брада, която планинският вятър повдигаше към набръчканото му лице, ясно говореха за напредналата му възраст. Но очите му бяха бдителни, позата — изправена и горда, и той не помръдваше дори при най-силните пориви на вятъра, а леко отворената роба разкриваше силни мускулести гърди.
— Доизключи системите, Арту — заповяда Люк, усещайки, че гласът му трепери.
Свали шлема и отвори горния люк на изтребителя. Изправи се и скочи леко долу на земята. Старецът не беше помръднал. Люк си пое дълбоко дъх и се приближи към него.
— Майстор Кбаот — кимна леко той. — Аз съм Люк Скайуокър.
Старецът се усмихна:
— Знам кой си. Добре дошъл на Джомарк.
— Благодаря — отвърна Люк и изпусна затаения си дъх с лека въздишка.
най-сетне. Пътуването беше дълго и заобиколно, с непредвидени спирки на Миркр и Слуис Ван, но ето че пристигна. Кбаот сякаш прочете мислите му или наистина ги разгада.
— Очаквам те от доста време — каза укорително той.
— Съжалявам, сър — отговори Люк. — Напоследък обстоятелствата бяха извън контрол.
— Защо? — попита Кбаот.
Въпросът изненада Люк.
— Не ви разбрах, сър.
Старецът присви очи:
— Не разбираш, така ли?! — настоя той. — Ти джедай ли си или не?
— Е, да…
— В такъв случай трябва да контролираш всичко — отсече Кбаот. — Себе си, хората и събитията около теб. Винаги.
— Да, учителю — отвърна предпазливо Люк, опитвайки се да прикрие смущението си.
Единственият майстор джедай, когото познаваше досега, Учителят Йода, никога не му бе говорил така. Кбаот го изгледа изучаващо и изведнъж лицето му се отпусна:
— Е, все пак успя да стигнеш дотук — усмихна се той и бръчките по лицето му изчезнаха. — Единствено това има значение. Не са успели да те спрат.
— Да — кимна Люк. — Макар че се опитаха. По пътя се наложи да преодолея четири имперски нападения.
Майсторът джедай го изгледа остро:
— Така ли? И всички са били насочени точно срещу теб?
— Поне едното — отвърна Люк. — При другите просто попаднах на грешното място в грешното време. Или може би на правилното място в правилното време — поправи се той.
Острият поглед на стареца омекна, сега изражението му бе разсеяно.
— Да — измърмори той, зареял очи към скалите и Пръстеновидното езеро далеч надолу. — На грешното място в грешното време. Подходящ епитаф за толкова много джедаи — отново погледна към Люк. — Империята ги унищожи, нали знаеш?
— Знам. Императорът и Дарт Вейдър ги преследваха докрай.
— Заедно с няколко джедаи, обърнати в тъмната страна на Силата — добави мрачно Кбаот. — Като Вейдър. Аз победих последния на… — замълча и бавно поклати глава. — Беше толкова отдавна.
Люк кимна сковано. Усещаше се стъпил върху подвижни пясъци. Беше му трудно да следи рязката смяна на темите и внезапните промени в настроението на стария джедаи. Вероятно беше от дългата изолация. Или това беше поредната проверка, този път изпитание на търпението му?
— Да, отдавна е било — съгласи се той. — Но джедаите могат да се възродят. Днес имаме възможност наново да съградим разрушеното.
Кбаот възвърна съсредоточеността си.
— Да — каза той. — Сестра ти скоро ще даде живот на близнаци джедаи.
Люк беше изненадан, че старецът е чул за бременността на Лея. Хората в Новата република отдавна говореха за това, но Джомарк му се струваше твърде далеч от основните пътища на корабите, за да стигне новината дотук.
— Всъщност дойдох при вас именно заради близнаците — каза той.
— Не — възрази Кбаот. — Дойде, защото аз те извиках.
— Е… да. Но…
— Няма никакво „но“, джедаи Скайуокър — прекъсна го рязко Кбаот. — Да бъдеш джедаи, означава да служиш на Силата. Аз те извиках тук чрез Силата, а когато Силата те повика, ти трябва да се подчиниш.
— Разбирам — кимна отново Люк. Искаше му се точно да разбере думите на стареца. С метафори ли си служеше Кбаот? Или това също беше тема, която Люк бе пропуснал в обучението си? Той познаваше доста добре общите правила за контролиране на Силата, тъкмо те му помагаха да запази живота си всеки път, когато отклоняваше изстрелите от бластер с лазерния меч. Но един буквален „повик на Силата“ беше нещо различно. — Когато казвате, че Силата ви заповядва, учителю Кбаот, имате предвид…
— По две причини те повиках тук — прекъсна го отново старецът. — Първо, за да довършиш обучението си. И, второ… имам нужда от помощта ти.
Люк премига изненадано:
— От помощта ми?
Кбаот се усмихна изнурено, изведнъж очите му добиха изморен вид.
— Аз съм почти в края на живота си, джедаи Скайуокър. Съвсем скоро ще поема пътя от този свят към отвъдното.
На гърлото на Люк заседна горчива буца и той искрено каза:
— Съжалявам.
— Такъв е животът — сви рамене Кбаот. — И за джедая, както и за по-низшите същества.
В главата на Люк проблесна споменът за Йода на смъртния одър в дома му в Дагоба. Тогава се беше чувствал така безпомощен, че не е в състояние да направи нещо друго, освен да гледа как учителят му умира. Не му се искаше още веднъж да преживее подобно нещо.
— Как мога да ви помогна? — прошепна той.
— Като се учиш от мен — отвърна Кбаот. — Отвори се за знанието ми, вземи мъдростта, опита и силата, които притежавам. Така ти ще продължиш мисията на живота ми.
— Разбирам — кимна Люк, макар да нямаше представа, каква е мисията, за която говореше старецът. — Но аз имам известни задължения…
— А готов ли си да ги изпълняваш? — вдигна вежди Кбаот. — Напълно подготвен? Нима си дошъл, без да искаш нищо от мен?
— Е, всъщност не е точно така — призна Люк. — Тук съм, за да ви помоля от името на Новата република да ни помогнете в борбата срещу Империята.
— Защо?
