Люк се намръщи. Според него причината беше очевидна.
— За да бъде унищожена тиранията на Империята. Да се установят свобода и справедливост за всички същества в галактиката.
— Справедливост… — сви устни Кбаот. — Не се обръщай към по-низшите същества за справедливост, джедай Скайуокър — и той се удари два пъти в гърдите: — Ние, джедаите, сме истинската справедливост в галактиката. Ние двамата и новите джедай, които ще ни последват. Остави дребните битки за другите и се приготви за бъдещето.
— Аз… — Люк се запъна, без да успее да намери подходящ отговор.
— От какво се нуждаят неродените близнаци на сестра ти? — попита настойчиво старецът.
— Те имат нужда… е, някой ден ще имат нужда от учител — отвърна Люк. Думите излязоха от устата му неочаквано трудно. Знаеше, че е опасно да се доверява на първото впечатление, но точно в този момент изобщо не беше сигурен, че Кбаот е човекът, на когото с радост би поверил обучението на племенниците си. Старият джедай изглеждаше твърде непостоянен, почти на границата с лудостта. — Вероятно когато пораснат, аз ще ги обучавам, както сега уча Лея. Но пък не всеки джедай е добър учител — поколеба се и продължи: — Оби Уан Кеноби обвиняваше себе си, че Вейдър е преминал към тъмната страна на Силата. Не искам и с децата на Лея да стане така. Мислех, че от вас бих могъл да науча правилните методи на…
— Губене на време — отсече Кбаот и безцеремонно сви рамене. — Доведи ги тук и самият аз ще се заема с обучението им.
— Добре, учителю — отвърна Люк. Внимателно подбра следващите си думи: — Оценявам предложението ви, но както вече казахте, вие си имате мисия. Аз се нуждая само от известно напътване…
— А какво ще кажеш за себе си, джедай Скайуокър? — прекъсна го за пореден път възрастният джедай. — Ти самият не се ли нуждаеш от още обучение? Например как да решаваш спорове и да отсъждаш кой е прав?
Люк стисна зъби. Май бе далеч по-прозрачен, отколкото му се искаше.
— Да, бих приел с удоволствие няколко такива урока — призна той. — Понякога си мисля, че майсторът джедай, който ме обучаваше, очакваше сам да си изградя принципи в тази насока.
— Тук въпросът опира единствено до вслушване в Силата — рязко каза Кбаот. За момент погледът му се замъти, но после бързо се проясни. — Но стига приказки. Ще слезем в селото и ще ти покажа.
Люк изненадано вдигна вежди:
— Сега ли?
— Защо не? — сви рамене старецът. — Вече повиках кола, ще ни посрещне на пътя — погледът му се спря някъде над рамото над Люк и той извика: — Не, ти оставаш тук!
Джедаят се обърна. Арту се беше измъкнал от гнездото си в изтребителя и се показваше от корпуса.
— Но това е дроидът ми — обясни Люк.
— Ще остане тук — излая Кбаот. — Дроидите са истинска мерзост — създания, които могат да мислят, но въпреки това не са същинска част от Силата.
Люк се намръщи. Дроидите бяха уникални в това отношение, но това едва ли беше достатъчна причина, за да бъдат определени като „мерзост“. Ала сега не беше времето, нито пък мястото да спори.
— Ще му помогна да се върне в гнездото — успокои той Кбаот и забърза към кораба. С помощта на Силата с един скок се озова на корпуса до дроида. — Съжалявам, Арту, но трябва да останеш тук — каза той. — Ела да те сложа на мястото ти.
Арту възмутено изпиука.
— Знам и повярвай ми, наистина съжалявам — каза Люк и закрепи тантурестия метален дроид в гнездото му. — Но майстор Кбаот не разрешава да дойдеш с мен. Можеш да ме чакаш и отвън, ако искаш, но тук поне ще си общуваш с компютъра на изтребителя.
Дроидът избибика жалостиво и доста нервно.
— Не, едва ли има опасност — увери го Люк. — Ако се тревожиш чак толкова, можеш да ме следиш с радара на изтребителя — той сниши глас: — А докато си тук, искам да изучиш подробно околността. Виж дали няма да откриеш някое уродливо растение като онова криво дърво, дето расте над обладаната от тъмната Сила пещера в Дагоба. Ще се справиш ли?
Арту избибика объркано.
— Хайде, довиждане — каза Люк, скочи на земята и се обърна към Кбаот: — Готов съм.
Старецът кимна.
— Насам — каза той и забърза надолу по пътеката. Люк ускори крачка, за да го настигне. Знаеше, че претърсването на околността е изстрел наслуки. Дори наистина да съществуваше някакво разкривено растение в обсега на радарите на Арту, нямаше никаква гаранция, че дроидът ще различи здраво непознато растение от болно. Той отдавна подозираше, че Йода е успял да остане скрит от императора и Вейдър само защото обладаната от тъмната страна на Силата пещера близо до дома му по някакъв начин е прикривала собственото му влияние върху Силата. И тъй като Кбаот също бе останал незабелязан, и на Джомарк може би имаше подобно място, обладано от тъмната страна на Силата.
Освен ако, разбира се, старият джедай всъщност е бил забелязан. Може би през цялото време Империята е знаела за него, но съзнателно го е оставила.
А това подсказваше… Какво?
Люк не знаеше, но най-добре бе да разбере колкото може по-бързо.
Двеста метра по-надолу се появи шофьорът, който Кбаот бе повикал — висок слаб мъж на стар спортен соросубски мотопед, на който беше закачена платформа на колела.
— Май е преустроена каруца, каквато използват селяните — каза Кбаот, пусна Люк да се качи пръв и се настани след него. по-голямата част от превозното средство беше направено от дърво, но седалките бяха тапицирани с меки възглавнички. — Хората в Чиноо ми я направиха.
Шофьорът обърна каруцата, което не беше много лесно на тясната пътека, и потегли надолу.
— Колко дълго бяхте сам преди това? — попита Люк. Кбаот поклати глава:
— Не знам. Времето не ме интересуваше особено. Живях, мислих, медитирах. Това беше всичко.
— Спомняте ли си кога дойдохте на Джомарк? — настоя Люк. — След полета извън пределите на галактиката ли?
Старецът се обърна към него бавно, погледът му беше леденостуден:
— Мислите ти те издават, джедай Скайуокър — рязко каза той. — Търсиш доказателства, че не съм служил на императора.
Люк съумя да издържи погледа му, без да трепне.
— Учителят, при когото се обучавах, веднъж ми каза, че съм бил последният джедай. Той не включваше Вейдър и императора.
— И се страхуваш, че аз съм обладан от тъмната страна на Силата като тях?
— А така ли е?
За изненада на Люк Кбаот се ухили широко и дори се разкикоти. Смехът, който излизаше от тънките устни на напрегнатото лице, беше доста смущаващ.
— О, хайде, джедай Скайуокър — каза старецът. — Нима наистина вярваш, че Хорус Кбаот, тъкмо Хорус Кбаот би могъл да се обърне към тъмната страна? — усмивката изчезна. — Императорът не успя да ме унищожи, джедай Скайуокър, по простата причина, че през повечето време на управлението му бях далеч и той не можеше да ме достигне. Но след като се върнах… — поклати рязко глава: — Знаеш ли че има още някой. И не е сестра ти. Не е джедай, поне още не е станал. Но аз усещам вълните в Силата. Надигат се и спадат.
— Знам за кого говорите — каза Люк. — Срещал съм се с нея.
Кбаот рязко се обърна към него, погледът му блестеше:
— Срещал си се?! — възкликна той.
— Поне така си мисля — поправи се Люк. — Може да има и още някой…
— Как се казва?
Люк се намръщи, опитвайки се да разгадае странното излъчване на стареца. В него се долавяше нещо, което никак не му харесваше.
