— Това, дето имаше предвид, когато каза, че Новата република ще спечели много от освобождаването ти?
— Точно така — потвърди Карде. — Доколкото си спомням, причината Соло да се появи на Миркр бе, че се нуждаете от транспортни кораби. Прав ли съм?
— Напълно — съгласи се Люк. — Да не си скътал няколко?
— Не точно, но няма да е трудно да се вземат. Според теб какво би казала Новата република за около двеста тежки крайцера отпреди Войните на клонингите?
Люк смаяно отвори уста. Беше израснал на Татуин и не беше на „ти“ с историята, но чак толкова…
— Не искаш да кажеш, че… Тъмната сила?
— Слез долу и ще го обсъдим — каза Карде. — А, не бих го споменавал още на Мара.
— Идвам веднага.
Люк прекъсна връзката, закачи шлемофона на куката и слезе. За първи път не обърна внимание на рязката смяна в гравитацията, когато зави рязко по стълбата.
„Хилядолетен сокол“, който превъзхождаше по маневреност и бойна сила преследващите го изтребители, бързо се отдалечаваше от „Химера“ и след секунди изчезна в дълбокия космос. Пелаеон седеше в креслото си и безпомощно наблюдаваше със здраво стиснати юмруци.
Главният компютър още не беше изцяло включен и сложните оръдия на „Химера“ и прехващащите лъчи не можеха да направят нищо срещу малкия, бърз и вече набрал голяма преднина кораб. Мълчеше, защото нито една ругатня от богатия му репертоар не бе подходяща за огромния провал.
„Сокол“ проблесна с лъжливо усещане за движение и изчезна. Капитанът се приготви за най- лошото.
Но то не дойде.
— Заповядайте на изтребителите да се върнат по местата си, капитане — обади се Траун. В гласа му не се долавяше и помен от напрежение или гняв. — Отменете тревогата и предайте на хората от контрола над системите отново да включат главния компютър. А, и разтоварването на доставките може да продължи.
— Слушам, сър — отвърна Пелаеон и погледна крадешком върховния адмирал. Нима не разбираше какво точно се беше случило?
Траун го погледна и червените му очи проблеснаха.
— Загубихме един рунд, капитане — каза той. — Нищо повече.
— С цялото ми уважение, адмирале, мисля, че не сте прав — изръмжа Пелаеон. — Вече няма никакво съмнение, че Карде ще даде флотата „Катана“ на бунтовниците.
— Да. но няма да я даде ей така — отвърна Траун. — Карде никога не е давал нищо даром. Ще се попазари, дори ще постави условия, които бунтовниците ще намерят за неприемливи. Преговорите ще отнемат седмици, особено в сегашната политическа атмосфера на подозрителност на Корускант, която създадохме с толкова труд. А на нас ни трябва съвсем малко време.
Капитанът поклати глава:
— Надявате се, че оня крадец на кораби Фериер ще успее да намери доставчика на корелианската група, преди Карде и бунтовниците да изгладят противоречията си, така ли?
— Тук няма място за предположения отвърна спокойно Траун. В момента Фериер е по следите на Соло и е изчислил накъде се е насочил. И благодарение на чудесната работа на разузнаването при събирането на информация за миналото на Карде знам абсолютно точно кого ще срещне там — върховният адмирал погледна навън към завръщащите се изтребители. — Заповядайте на навигаторите да изчислят курс към системата на Пантоломин. капитане — каза той замислено. — Заминаваме веднага щом разтоварят снабдителските совалки.
— Тъй вярно, сър — отвърна Пелаеон, предаде заповедта на навигатора и набързо пресметна наум за колко време „Хилядолетен сокол“ ще стигне до Корускант и за колко време „Химера“ ще стигне до Пантоломин…
— Да каза Траун като че ли в отговор на мислите му. — Надбягването започна.
ГЛАВА 24
Слънцето се беше скрило зад кафявите хълмове на Онор, оставяйки в облаците над хоризонта леки отблясъци от червено и виолетово. Лея наблюдаваше избледняващите цветове от вратата на дукхата. Изпълваше я познатото чувство на надвиснала опасност, което я обхващаше винаги преди рискована акция или битка. След няколко минути тя, Чубака и Трипио щяха да потеглят към Нистао, за да освободят Кабарак и да избягат. Или да загинат.
Тя въздъхна и влезе обратно в дукхата. Питаше се къде сбърка. Изглеждаше й съвсем разумно да дойде на Онор, да направи този жест на добра воля към ногрите. Дори преди да тръгнат от Кашиуук, беше убедена, че предложението й не е изцяло нейна собствена идея, а е подсказано от Силата. И вероятно беше така. Но не от тази страна на Силата, за която предполагаше.
През вратата полъхна студен ветрец и Лея потрепери. Силата е силна в моето семейство. Люк й го беше казал вечерта преди битката при Ендор. В самото начало тя не му повярва, убеди се дълго след това, когато търпеливото му обучение започна да изважда наяве доказателства за способности и у нея. Но баща й бе получил същото обучение, разполагаше със същите способности и въпреки това се бе подчинил на тъмната страна.
Един от близнаците ритна в нея. Тя замря, пресегна се и нежно докосна двете малки създания в себе си. Късчета спомени нахлуха в съзнанието й. Напрегнатото и тъжно лице на майка й… тя я изважда от мрака на пътническия сандък, където Лея лежи скрита от очите на шпионите. Непознати лица се надвесват над нея, докато майка й говори с тон, който я плаши, и Лея се разплаква. Колко горчиво плака, прегърнала здраво мъжа, когото се бе научила да нарича татко, когато майка й умря.
Болка, скръб и страх… И всичко това заради истинския й баща, мъжа, отхвърлил името Анакин Скайуокър и нарекъл се Дарт Вейдър.
От вратата долетя приглушено шумолене.
— Какво има, Трипио?
— Ваше височество, Чубака ми каза, че скоро ще тръгвате — с разтревожен глас започна Трипио. — Мога ли да се надявам, че ще ви придружа?
— Разбира се — отвърна тя. — Каквото и да стане в Нистао, ти не бива да оставаш тук.
— Напълно съм съгласен — дроидът се поколеба. Лея виждаше, че го гризе още нещо. Той продължи неуверено:
— Май трябва да ви кажа нещо. Един от обеззаразяващите дроиди се държи много странно.
— Така ли? И в какво се изразява тази странност?
— Прекалено много се интересува от всичко — отвърна Трипио. — Задава страшно много въпроси не само за вас и Чубака, но и за мен. Виждал съм го да обикаля из селото дори когато трябва да е изключен за през нощта.
— Вероятно е заради неправилно изтриване на паметта, преди да го докарат тук — каза Лея, която не беше настроена да обсъжда чудатостите на дроидите. — Веднага мога да ти намеря още един-два дроида, които проявяват повече любопитство, отколкото е заложено в първоначалната им програма.
— Ваше височество! — възкликна засегнато Трипио. — Арту е съвсем различен случай.
— Не говорех само за Арту — вдигна ръка Лея. — Разбирам загрижеността ти. И чуй какво ще ти кажа: наблюдавай този дроид вместо мен. Съгласен ли си?
— Разбира се, ваше височество — отвърна Трипио. поклони се и излезе навън в падащия здрач.
Лея въздъхна. Беше се изправила пред таблицата с родословното дърво. В издълбаното дърво се усещаха ясно разбиране за историята и сдържана, но дълбока гордост. Погледът й проследи връзките между имената. Питаше се какво си мислят и усещат ногрите, докато изучават родословието си. Дали виждат както победите, така и провалите си, или имат очи само за победите? Може би и двете, реши тя. Ногрите бяха народ, който не се страхуваше да погледне реалността очи в очи.
— Виждате ли в дървото края на рода ни, лейди Вейдър? Лея подскочи изплашено.
— Понякога ми се иска да не бяхте толкова безшумни — изръмжа тя и се опита да се успокои.
