противопоставяне на вождовете е най-разумното, което можеше да направи в този момент. Вождовете управляваха с помощта или най-малкото с мълчаливото съгласие на Империята и обвинението в сътрудничество с лъжци нямаше да бъде прието добре от толкова горди и честолюбиви хора.
В североизточния край на небето най-голямата от трите луни на Онор проби плътната облачна пелена и Лея изненадано откри, че не са сами. Навред около тях имаше истински прилив океан от тъмни фигури.
Зад нея Чубака също изръмжа изненадано. С ловните си инстинкти уукито бе доловило, че групата им нараства във всяко село, но и той не бе осъзнал огромния брой на присъединилите се, а и съвсем не беше сигурен, че това му харесва.
Но с нарастването на множеството част от тревогите на Лея изчезнаха и тя се отпусна върху възглавниците. Каквото и да се случеше в Нистао, това множество щеше да осуети възможността вождовете просто да я арестуват и да скрият думите й.
Майката на рода й беше осигурила възможност да говори. Останалото зависеше от Лея.
Стигнаха до покрайнините на Нистао малко преди изгрев и завариха още ногри.
— Съобщението е пристигнало преди нас — каза майката на рода, докато колата и шествието се придвижваха бавно напред. — Дошли са да видят дъщерята на лорд Вейдър и да чуят думите й.
Лея погледна тълпата:
— И какво очакват да чуят?
— Че дългът на честта към Империята вече е изплатен — отвърна майката. — Че вие сте дошли да предложите нов живот за народа на ногрите.
Тъмните й очи се впиха в Лея. В тях блестеше незададен въпрос. На свой ред Лея се обърна към Чубака и вдигна вежди. Уукито изръмжа утвърдително и обърна анализатора така, че тя да види данните на екрана.
По време на нощното им пътуване уредът беше приключил със задачата си и когато прочете анализа, Лея усети как в нея се надига нова вълна от предишния гняв срещу Империята заради това, което бе причинила на тези хора.
— Да — прошепна тя. — Наистина мога да докажа, че дългът е платен.
Вече се бяха приближили по-плътно до очакващата ги тълпа и в мъгливата утринна светлина Лея видя, че повечето от събралите се са жени. Десетината мъже, които зърна, бяха или със светлосивата кожа на деца и младежи, или с много по-тъмносивата на старците. Но успоредно на пътя на колата стояха група от около десетина мъже със стоманеносивата кожа на млади и силни мъже.
— Както виждам, и вождовете са чули новината — каза тя.
— Това е официален ескорт — отвърна майката. — Те ще ни придружат до голямата дукха, където ви очакват вождовете.
Официалният ескорт — пазачи или войници, Лея не беше сигурна какво да мисли за тях — мълчаливо се престрои клиновидно пред колата. В тълпата се водеха приглушени разговори, повечето между жителите на града и на селата. Лея не знаеше какво си казват, но накъдето и да погледнеше, ногрите млъкваха и отвръщаха на погледа й с очевидна почуда.
Градът беше по-малък, отколкото Лея си беше представяла, особено при ограничената земя, с която разполагаха ногрите. Само след няколко минути пристигнаха пред голямата дукха.
Лея очакваше да е по-голяма от дукхата в селото. Постройката наистина беше доста по-голяма, но въпреки някои прилики външният й вид беше доста по-различен. Стените и покривът бяха от сребристосин метал, а не от дърво и отвън нямаше никакви изображения. Широки черно-червени мраморни стъпала водеха до веранда с настилка от сив камък, откъдето през двойни врати се влизаше вътре. Голямата дукха изглеждаше студена и далечна, много по-различна от представата за привичките на ногрите, която си бе изградила през последните дни. За миг Лея се запита дали не е построена от Империята, а не от самите ногри.
На най-горното стъпало стояха наредени тринайсет ногри на средна възраст, облечени в странни одежди, нещо средно между роба и мантия. Зад тях се виждаше Кабарак. Ръцете и краката му бяха приковани към два стълба в средата на верандата.
През тялото й премина вълна на болка и съчувствие. Майката на рода й беше обяснила смисъла на публичното поругаване за ногрите, но едва сега започна да разбира истинската дълбочина на срамния ритуал. Лицето на Кабарак беше бледо и изпито, той висеше уморено на веригите, които го придържаха за китките и раменете. Но главата му беше гордо изправена, тъмните му очи блестяха и наблюдаваха всичко.
Тълпата се раздели на две, за да направи място на колата да стигне до дукхата. Официалният ескорт се изкачи по стълбите и се подреди между вождовете и тълпата.
— Не забравяй, че не сме дошли тук да се бием — прошепна Лея на Чубака, събра цялата си царственост, слезе от колата и тръгна нагоре по стълбите. Когато стигна до верандата, и последното шумолене на разговорите в тълпата изчезна.
— Приветствам ви, вождове на народа на ногрите — извика тя. — Аз съм Лея Органа Соло, дъщеря на вашия господар лорд Дарт Вейдър, на онзи, който дойде при вас в момент на страдание и ви донесе помощ — тя протегна ръка с дланта нагоре към ногрито в средата.
Той я изгледа за момент, без да помръдне. След това с очевидно нежелание пристъпи и неохотно помириса ръката й. Повтори проверката и се изправи.
— Дарт Вейдър е покойник — каза той. — Нашият нов господар върховният адмирал ни заповяда да те отведем при него, Лея Органа Соло. Ела с нас, докато ти бъде приготвен кораб.
От края на стъпалата Чубака изръмжа. Лея му махна с ръка да замълчи и поклати глава:
— На кого служите вие: на Империята или на народа на Онор?
— Всеки честен ногри служи и на двете — отвърна вождът.
— Така ли? Да не би службата в името на Онор сега да означава да се изпращат поколение след поколение от вашите младежи да умират във войните на Империята?
— Ти си пришълка — отвърна презрително той. — Не знаеш нищо за честта на ногрите — кимна към пазачите, застанали от двете страни на Лея: — Отведете я в дукхата.
— Нима се страхуваш толкова много от думите на една непозната жена? — попита тя. Ногрите я стиснаха здраво за ръцете. — Или се боиш, че властта ти ще изчезне с моето идване?
— Няма да ти позволя да говориш думи на омраза и отрова — извика вождът.
Чубака отново изръмжа. Лея усещаше, че е готов да скочи.
— Моите думи не носят раздор — повиши тя глас, за да я чуе цялата тълпа. — Аз говоря за предателство.
Тълпата изненадано се размърда.
— Замълчи! — настоя вождът. — Или аз ще ти затворя устата.
— Искам да чуя какво има да ни каже — извика отдолу майката.
— Ти също мълчи — изкрещя вождът, но тълпата одобрително се разшумя при думите на майката. — Не ти е тук мястото и не можеш да говориш пред вождовете, майко на племето кимбар. Не съм свикал сбор на народа на ногрите.
— Но сборът е тук — възрази тя. Дошла е лейди Вейдър. Трябва да чуем какво има да ни каже.
— Тогава ще го чуеш в затвора — вождът махна и още двамина от официалния ескорт напуснаха строя и решително тръгнаха по стълбите.
Лея прецени, че сега е подходящият момент. Тя погледна надолу към колана си и се присегна със Силата с всичката мощ и контрол, които притежаваше.
Лазерният меч изскочи от колана, освободи се от ножницата и подскочи пред нея. Погледът й намери копчето, блестящото зелено-бяло острие се яви с рязко съскане и прокара линия между нея и редицата на вождовете.
От тълпата се чу изсвистяване. Както вървяха към майката, двамата стражи замръзнаха с вдигнат крак. Въздишката се стопи в пълна тишина и Лея разбра, че вече напълно е привлякла вниманието им.
— Аз съм не само дъщерята на лорд Вейдър — извика тя с овладян гняв в гласа. — Аз съм и малараши, наследник на неговата власт и мощ. Преминах през страшни опасности, за да разкрия извършеното спрямо народа на ногрите предателство.
Отдели от съсредоточаването колкото можеше, без да застрашава поддържането на лазерния меч във
