— Простете ми — отвърна сухо майката. — Не исках да ви стресна — тя посочи таблицата: — Виждате ли края ни, лейди Вейдър?
Лея поклати глава:
— Не мога да видя бъдещето, майко. Нито вашето, нито моето. Просто си мислех за децата. Опитвах се да си представя какво изпитва човек, докато раснат пред очите му. Чудех се каква част от характера на детето се оформя от семейството и каква то носи вътре в себе си — поколеба се за миг и продължи: — Питах се дали злото в семейната история може да бъде отстранено, или винаги намира начин да се предаде на всяко ново поколение.
Майката на рода наклони леко глава, огромните й изпъкнали очи изучаваха лицето на Лея.
— Говорите като човек, който скоро ще се изправи пред предизвикателството да бъде родител.
— Така е — призна Лея и поглади с ръка корема си. — Не знам дали Кабарак ви е казал, но аз нося първите си две деца.
— И се страхувате за тях.
Лея усети как на бузата й трепна мускулче.
— И има защо. Империята иска да ми ги отнеме. Майката бавно изсъска:
— Защо?
Нямам представа. Но със сигурност не от добронамереност.
Ногрито сведе поглед.
— Съжалявам, лейди Вейдър. Бих ви помогнала, ако можех.
Лея вдигна ръка и я докосна по рамото.
— Знам.
Майката погледна нагоре към родословното дърво.
— Аз изпратих и четиримата си синове в битките на Империята, лейди Вейдър. Не е лесно да ги пуснеш да заминат и повече да не се завърнат.
Лея се замисли за всичките приятели и сподвижници, загинали в дългата война.
— Изпращала съм добри приятели на явна смърт — прошепна тя. — Беше непоносимо. Не мога да си представя да изпратя децата си.
— Трима загинаха — продължи майката, сякаш говореше сама на себе си. — Далеч от дома, без да има кой да ги оплаче освен другарите им. Четвъртият се завърна тук като инвалид и ще страда в тихо отчаяние, докато смъртта го избави от мъките му.
Лея се смръщи. Сега Кабарак беше изправен едновременно пред безчестието и смъртта заради това, че й бе помогнал … Тя се сепна:
— Почакайте малко. Нали казахте, че и четиримата ви синови са отишли на война. И четиримата са загинали?
Майката на рода кимна:
— Точно така.
— Но тогава какъв е Кабарак? Не ви ли е син?
— Той е моят трети син — отвърна майката със странно изражение. — Той е син на сина на първородния ми син.
Лея смаяно я изгледа. В съзнанието й блесна ужасната истина. След като Кабарак не беше син на майката на рода, а правнук и щом тя бе наблюдавала лично космическата битка, която бе опустошила Онор…
— Майко, от колко време нещата на планетата са такива? — попита трескаво тя. — От колко години?
Майката я зяпна. Явно беше усетила внезапната промяна в настроението й.
— Лейди Вейдър, какво казах, че…
— От колко години?
Майката на рода се дръпна назад.
— Четирийсет и осем години на ногрите. За летоброенето на Империята — четирийсет и четири.
Лея се подпря с ръка на гладкото дърво, на което беше издълбано родословието на племето. Коленете й внезапно се подгънаха. Четирийсет и четири години. Не бяха пет, осем или дори десет, както беше предполагала. Четирийсет и четири.
— Не се е случило по време на бунта — прошепна тя. — Било е по време на Войните на клонингите.
Шокът внезапно беше заменен от нажежен до бяло гняв:
— Четирийсет и четири години — извика Лея. — Те са ви държали така цели четирийсет и четири години?! — тя се обърна рязко към вратата. — Чуй! — извика, като в момента изобщо не я интересуваше кой може да я чуе. — Чуй, ела!
Нечия ръка я стисна за рамото и тя се обърна. Майката я гледаше втренчено, на лицето й беше застинало неразгадаемо изражение.
— Лейди Вейдър, ще ми кажете ли какво ви стана?
— Четирийсет и четири години, майко! — отвърна Лея. Изгарящият пламък на гнева й отслабваше, заменен от ледена решителност. — Те са ви държали в робство почти половин век. Лъгали са ви, мамили са ви, убивали са синовете ви — тя посочи пода под краката им: — Земята ви не изисква четирийсет и четири години обеззаразяване. И ако те не просто чистят отровите…
Откъм вратата прокънтяха тежки стъпки и вътре връхлетя Чубака, стиснал готов за стрелба лък. Видя Лея и изръмжа въпросително, като насочи оръжието си към майката на рода.
— Нищо не ме заплашва, Чуй — успокои го Лея. — Просто съм страшно ядосана. Искам да донесеш още проби от заразените места. Този път не почва, а малко от тревата холм.
Видя изненадата върху лицето на уукито, но Чубака само изръмжа, че е разбрал, и изчезна.
— Защо искате да изследвате тревата холм? — попита майката.
— Нали казахте, че сега мирише по-различно, отколкото преди да завалят дъждовете — напомни й Лея. — Мисля, че пропускаме нещо.
— Каква връзка би могло да има между тези неща? Лея поклати глава.
— Засега не ми се говори повече, майко. Искам да се уверя преди това.
— Все още ли искате да отидете в Нистао?
— Сега още повече — мрачно отвърна Лея. — Но не за да нападна и да избягам. Ако пробите на Чуй потвърдят предположенията ми, ще отида при вождовете.
— А какво ще стане, ако те откажат да ви изслушат? Лея си пое дълбоко дъх:
— Няма да откажат — отсече тя. — Вече сте загубили три поколения от синовете си. Не можете да си позволите да жертвате повече.
Майката я погледна мълчаливо.
— Говорите истината — кимна тя. Изсъска леко през острите като игли зъби и с характерната си гъвкавост тръгна към вратата. — Ще се върна до един час — извика тя през рамо. — Дотогава ще сте готови ли да тръгнете?
— Да — кимна Лея. — Къде отивате?
Майката на рода спря до вратата, черните й очи се впиха в Лея:
— Вие говорите истината, лейди Вейдър. Те трябва да ви изслушат.
Майката се върна след двайсет минути, пет минути преди Чубака. Уукито беше събрало две шепи трева от ширналите се поля и извади анализатора от скривалището му в бараката на обеззаразяващите дроиди. Лея пъхна стиска от грозните кафяви стръкове, включи го и потеглиха за Нистао.
Но не бяха сами. За изненада на Лея една млада жена вече седеше на шофьорското място в откритата кола, която майката им беше осигурила. Докато се движеха бавно из селото, отстрани като почетна стража тичаха десетина ногри. Лицето на майката на рода бе неразгадаемо в отразената от таблото за управление светлина. Чубака седеше на задната седалка до анализатора, държеше лъка си готов за стрелба и ръмжеше недоверчиво. Зад него в товарното отделение Трипио непривично се бе умълчал.
Излязоха в полето. Движеха се без светлини, групичката ногри около тях бяха невидими заради скритите от облаците звезди. Стигнаха до друго село, почти неразличимо от околните поля, тъй като светлините бяха изгасени за през нощта. Излязоха пак на поле, още едно село, отново поле. От време на време Лея зърваше светлините на Нистао далеч напред и тревожно се питаше дали прякото
