подчините…
— Можете ли да го докажете?
Фейлия изглеждаше изненадан:
— Заповедта е пред мен, командир — каза той. — Можете да я прочетете веднага щом се качите на борда.
— Командир, в момента няма никакво значение, кой е издал заповедта — намеси се Виргилио с доловимо раздразнение в гласа. — Като по-висш офицер ви заповядвам да доведете ескадрона си на моя кораб.
Настана напрегнато мълчание. Лея хвърли поглед към Карде, седнал пред таблото за наблюдение. Но той гледаше с безизразно лице през прозрачните мехурчета на илюминатора. Вероятно си мислеше за последния път, когато е бил тук.
— А какво ще стане, ако откажа? — попита най-накрая Уедж.
— Недей, Уедж — намеси се Хан. — Не си струва да рискуваш военен съд. Подчини се, на нас вече не си ни нужен. Радвам се, че се чухме, Фейлия.
Прозвуча изщракване и връзката прекъсна.
— Соло! — излая Фейлия и се надвеси над предавателя, като че ли това щеше да му помогне нещо. — Соло? — обърна се и изгледа Лея. — Ела тук! — заповяда той и включи предавателя. — Искам да се свържа с него.
Лея поклати глава:
— Съжалявам, съветник. Когато е в такова състояние, Хан не слуша никого.
Козината на ботанеца се раздвижи нервно:
— Ще ви помоля още веднъж, съветник. Ако откажете…
Не успя да довърши заплахата си. В ъгълчето на периферното зрение на Лея нещо проблесна, тя се обърна към илюминатора и в този миг на „Куенфис“ се разнесе сигнал за тревога.
— Какво! — извика Фейлия, подскочи от креслото и се огледа трескаво на всички страни.
— Имперски звезден разрушител — надвика виещите сирени Карде. — И както изглежда, идва право насам.
— Имаме си компания, водач — извика един от пилотите на Червения ескадрон, като надвика шума на сирените на „Куенфис“ по предавателя. — Звезден разрушител, координати едно, седем, осем, точка, осемдесет и шест.
— Прието — отвърна Уедж, прекъсна полета си за пресрещане на излетелите от „Куенфис“ изтребители и се завъртя на сто и осемдесет градуса. Звездният разрушител се движеше право срещу „Куенфис“, между тях лежаха само неподвижните кораби от флотата „Катана“. — Люк? — извика той.
— Видяхме го — отвърна напрегнато приятелят му. — Насочваме се към хангара.
— Добре. Не, задръж за малко! — поправи се Уедж. Край тъмния корпус на звездния разрушител се бяха появили следи от двигатели. — Отвътре излитат някакви кораби. Дванайсет са, ако не се лъжа. Десантни совалки, доколкото мога да съдя по следите от двигателите.
— Значи ще побързаме — каза Хан. — Благодаря за предупреждението, сега се връщай право в „Куенфис“.
Предавателят изщрака и замлъкна.
— Друг път — измърмори под нос Уедж. — Ескадрон, приготви се за бой.
Капитан Виргилио се опита да каже нещо, но Уедж превключи на секретната честота на Червения ескадрон, включи двигателя на изтребителя на пълна мощност и се отправи към „Катана“.
В далечината, няколко километра пред следите на двигателите на изтребителите от „Куенфис“, Червеният ескадрон рязко зави и се стрелна към звездния разрушител.
— Ще го нападнат — въздъхна Фейлия. — Полудели са.
— Не нападат, а се опитват да изградят прикритие — обясни Лея, напрегнато вторачена в развиващите се от другата страна на мехурчетата на илюминатора действия, и се опитваше да прецени къде ще е сблъсъкът. Срещата щеше да е доста близо. — Трябва да им помогнем — каза решително тя. — Капитан Виргилио…
— Капитан Виргилио, веднага приберете изтребителите — прекъсна я Фейлия. — Навигаторът да приготви изчисленията за скок в хиперпространството.
— Съветник? — обади се изненадано Виргилио. — Предлагате да ги изоставим?
— Капитане, наш дълг е да се измъкнем от тук живи и да обявим тревога — отвърна рязко ботанецът. — Ако Червеният ескадрон продължи да пренебрегва заповедите ви, нищо не можем да направим за него.
Лея скочи на крака:
— Капитане…
Фейлия беше по-бърз и изключи интеркома, преди тя да успее да продължи.
— Аз командвам тук, съветник — каза той, когато Лея заплашително тръгна към него. — Упълномощен съм от самата Мон Мотма.
— Върви по дяволите с твоите пълномощия! — извика тя.
За миг я завладя почти неустоимото желание да извади лазерния меч от колана и да удари ботанеца по невъзмутимото лице. После бавно се овладя. Яростната омраза водеше към тъмната страна на Силата.
— Мон Мотма не е очаквала такъв развой на нещата — продължи тя, стараейки се да звучи колкото може по-спокойно. — Фейлия, там са съпругът ми и брат ми! Ако не им помогнем, ще загинат.
— Но и да им помогнем, най-вероятно пак ще загинат — отвърна студено Фейлия. — Заедно с неродените ти деца.
Сякаш леденостуден нож прободе Лея в сърцето.
— Не е честно — прошепна тя.
— Действителността не е длъжна да бъде честна — отвърна ботанецът. — В този случай няма да прахосвам хора и кораби за една обречена кауза.
— Но тя не е обречена! — настоя Лея и гласът й се прекърши от отчаяние.
Погледна навън. Не, не можеше да свърши така, след като двамата с Хан бяха оцелели през толкова много премеждия. Лея пристъпи към Фейлия.
— „Куенфис“ ще се изтегли — каза тихо ботанецът и изведнъж в ръката му се появи бластер, скрит до този момент в кремавата козина. — И никой не може да го предотврати.
— Капитане! — извика към командното табло офицер от радарната станция на „Съдник“. — Всички останали крайцери в района са празни.
— Значи са съсредоточени само на този — кимна капитан Брандей. — В такъв случай ще ударим него. Бунтовниците няма да стрелят по кораб, на който има техни хора. Само един ескадрон изтребители ли се е насочил срещу нас?
— Тъй вярно, сър. Ескортиращата фрегата и другите два ескадрона не помръднаха. Сигурно сме ги сварили неподготвени.
— Може би — Брандей си позволи да се усмихне. Съвсем типично за бунтовниците. Когато са притиснати, се сражават като побеснели животни, но позволиш ли им да почувстват вкуса на победата и възможността да се порадват на военните трофеи, изведнъж стават далеч по- малко нетърпеливи да рискуват живота си. Това бе една от причините, поради които Империята в крайна сметка щеше да ги победи. — Заповядайте на десантните совалки да се преустроят в отбранителна формация — обърна се той към свързочника. — Предайте на командира на изтребителите да изпрати два ескадрона да пресрещнат корабите на бунтовниците — той отново се усмихна. — И изпратете съобщение на „Химера“. Информирайте върховния адмирал, че сме влезли в битка с врага.
Хан наблюдаваше през илюминатора на мостика приближаващия се имперски разрушител и набързо пресмяташе разстоянието и времето, което им оставаше до сблъсъка, като не обръщаше внимание на нервното суетене на техниците до вратата на мостика.
— Да тръгваме ли? — попита Люк.
Приятелят му най-сетне взе решение:
— Оставаме тук — каза той и включи предавателя. — Ще изкараме транспортния кораб от хангара точно когато пристигнат десантните совалки и имперските изтребители. Ландо?
— Чувам те — отвърна напрегнато приятелят му. — Какво става?
