да се обзаложиш, че из цялата територия има имперски гарнизони плюс разузнавателни центрове, ретранслационни постове и вероятно няколко корабостроителници. И ако добре съм опознала Траун, вероятно е изградена цяла мрежа от съюзници на Империята.
— Но ако това е имперска територия, защо Империята не се възползва от нея? — попита Люк. — Виждал съм данните, Мара… от там не идва практически нищо.
— Не е ли очевидно? — тихо попита тя. — Не я използват, защото не знаят, че съществува.
Дълго време никой от двамата не проговори. Люк гледаше холограмата, заслушан в тихото далечно бръмчене на спираловидния ескалатор. Територията, която нежно бляскащите светлинки очертаваха, бе равностойна на двеста и петдесет сектора — почти трийсет пъти повече от настоящата площ на Империята. А дали имаше на нея трийсет пъти повече бойни кораби, войници и корабостроителници от тези, с които разполагаше Империята в момента? Нищо чудно! Ако всичко това попаднеше в ръцете на Бастион…
— Трябва да научим повече — каза Люк и тръгна към конзолите. — Да видим дали има компютърен вход, в който Арту може да се включи.
— Много е рисковано — предупреди Мара. — Това е команден център, а командните центрове винаги имат алармени системи срещу нежелан пробив.
Люк спря. Имаше право за съжаление.
— Какво предлагаш? — обърна се той към нея.
— Да отидем право при източника — Мара си пое дълбоко дъх. — Ще сляза долу и ще говоря с тях.
Люк отвори широко очи.
— А казваш, че моите предложения са рисковани…
— Имаш ли по-добри?
— Не подлежи на обсъждане — тихо отвърна той. — Ако някой ще слиза долу, това ще бъда аз.
— Не — твърдо каза Мара. — Първо, стреляха по теб, когато идваше. Второ, сам каза, че имаш чувството, че искат да видят мен. Трето, ако се стигне до необходимост от помощ, джедайските ти умения са далеч по-добри от моите и ще се справиш по-добре. И, четвърто… — с лека усмивка тя откачи лазерния си меч и приближи към Люк. — Може изобщо да не знаят за възможностите ми в Силата — довърши тя и му подаде оръжието. — Ако стане напечено, това може да ми бъде от полза.
Люк пое меча и усети познатата хладина. Това бе неговият собствен меч, който бе получил от Оби Уан и бе дал на Джейд на покрива на двореца в Корускант. Майсторът джедай бе по-млад от нея, когато за първи път влезе в битка с него. По-млад, по-неопитен и по-прибързан. И все пак…
— И последното, от което имам нужда сега, е да започнеш да ме покровителстваш — добави Мара. В очите й блесна лек предупредителен намек. — Години наред се оправям прекрасно без теб, ще се оправя и сега.
Люк я погледна право в очите. Как можах да забравя — помисли си той — колко искрящо зелени са. Може би беше от светлината.
— Невъзможно ли е те убедя да не ходиш? — за последен път попита той.
— Освен ако не измислиш по-добър план — отвърна тя и извади предавателя и скрития в ръкава си бластер. — Ето… няма защо да ги нося. Тъй или иначе ще ми ги вземат. Ще задържа само бластера. Ще събудя подозрения, ако се появя съвсем невъоръжена.
Люк пое предавателя и малкия бластер. Ръката му се задържа на нейната, преди тя да я отдръпне. Пусна я с особена неохота.
— Защо оставихме другия предавател на Арту! — възкликна той. — Можеше ти да вземеш този, а аз по другия да слушам какво става.
— Ако нещо стане, може да се наложи бързо да повикаш комджайците — напомни му Джейд. — Можеш ли да ме следиш със Силата?
— Мога да следя присъствието ти — отвърна джедаят. — Мога да следя чувствата ти и вероятно да видя някои неща. Но няма да мога да чуя много.
— Много жалко, че не си Палпатин — каза Мара, докато сваляше кобура от китката си. — С него можех да говоря без проблеми.
Люк усети прилив на вина и срам заради обвинението, което му бе отправила в началото на подземното им пътешествие, за залитането му към Тъмната страна на Силата. Тя усети чувствата му или по-точно, улови изражението на лицето му, и се усмихна леко.
— Ей! Шегувах се — каза Мара и му подаде кобура. — Проследи каквото можеш. Ще ти дам пълен доклад с подробностите, като се върна.
— Добре — каза Люк. — Внимавай!
За негова изненада тя се пресегна и хвана ръката му.
— Ще се оправя — повтори и стисна ръката му за малко. След това я пусна и каза: — Хайде до скоро.
С тези думи Джейд се обърна и се насочи към ескалатора. Люк отиде до най-близката къса стена и притисна гръб към гладкия черен камък. След това затвори очи за по-добра концентрация и се присегна със Силата.
Преди, на Дагоба, Тиерфон и други места, успя да използва Силата, за да зърне бъдещи места и събития. Сега, докато Мара вървеше към ескалатора, Люк се опита да обхване събитията от настоящето. Образът на Мара и на средата, в която се движеше, бе мъгляв и неясен, оцветен от чувствата й и променящото се душевно състояние. Замъглявай бе от изменчивостта, която, изглежда, бе характерна за джедайските видения. Но уловен за съзнанието на Мара като за котва, Скайуокър бързо успя да превърне образите в нещо поне смътно различимо.
Ескалаторът имаше горе-долу същия размер както онзи, по който слязоха от последния етаж. Мара се качи на вътрешната част и пое надолу, без да прави опит да се прикрива. Липсата на всякакви внезапни реакции в съзнанието й, когато стигна долния етаж, показа, че не е видяла никого. Въпреки това Люк имаше чувството, че Мара чува далечен шум.
Тя не направи опит да слезе на този етаж и продължи с ескалатора надолу. На следващия също не се случи нищо. Никой не се приближи към ескалатора. Джедаят усети недвусмисленото раздразнение, което започна да се прокрадва през бдителността на Мара, породено както от липсата на интерес от страна на чуждоземните към нея, така и от пълната им некомпетентност по въпросите на вътрешната охрана. Тя отмина този етаж и долния, и по-долния. Пое към поредния… Изведнъж през чувствата й като земетресение премина зашеметяващ удар, придружен от кратка болка.
Люк се вцепени, отвори очи и се хвърли напред. В същия момент улови краткото уверение на Мара, че е добре, и обяснението за случилото се. Без предупреждение ескалаторът бе променил посоката си и помитайки краката под тялото й, я бе съборил ничком. И докато моментът на зашеметяване отминаваше, бойните й рефлекси преминаха към пълна готовност. Тя не беше сама.
Люк безсилно сви ръце в юмруци, докато се опитваше да премине през мъглата на видението с помощта на чувствата й. Около нея стояха няколко души от същата раса, с която вече се бяха срещнали. И доколкото Люк можеше да разбере от трептящото видение, един от тях викаше Мара по име.
Той продължи да й говори още няколко секунди и въпреки че не можеше да разбере думите му, Люк остана с усещането, че чуждоземецът я канеше да ги придружи навътре в крепостта. Тя се съгласи. През чувствата й мина усещане за неизбежност, когато взеха бластера й. След това цялата група се отправи по коридора, който според Мара бе украсен както коридорът от жилищния отсек по-долу.
Скоро групата стигна до отворена врата. Проведе се още една размяна на думи, придружена от потиснатата вълна на безпокойство от страна на Мара, и тя премина сама през вратата. От мислите й Люк заключи, че в стаята я чакаха други представители на неизвестната раса. Когато тя пристъпи в стаята, един от тях я повика, а може би и повече от един. Джейд му отвърна, приливи и проблясъци на чувства означиха информация, която майсторът джедай да разчете. Мара продължи навътре в стаята…
И без предупреждение по средата на поредната крачка връзката със съзнанието й внезапно прекъсна и остави Люк безмълвно да съзерцава светлините на командния център. Сърцето му заби по-силно. Той се присегна със Силата и се опита да възстанови връзката. „Мара! Мара!“
Не получи отговор, обратна връзка нямаше, нямаше усещане за присъствието й. Абсолютно нищо.
Мара беше изчезнала.
