ГЛАВА 27
Помещението бе извънредно дълго и тясно, може би петдесет на не повече от пет метра. Почти в дъното се виждаше масивен стол, обърнат с гръб към Мара. Пет метра зад него, досами стената, стояха шестима от синьокожите чуждоземци, облечени в прилепналите виненочервени униформи, същите както на придружителите й от ескалатора до тук. И също както ескортът й всеки от чуждоземните носеше имперски отличителни военни знаци на гърдите под високата якичка на униформата.
И макар Мара да забеляза всички тези подробности, вниманието й бе погълнато от мъжа в средата, който седеше в копие на празния стол, поставен на няколко метра срещу него. Косата му бе сива, кожата — прорязана от възрастта, но очите му бяха будни и проницателни, а гърбът — изправен и гордо изпънат. Носеше униформата и отличителните знаци на имперски флотски адмирал.
— Най-сетне пристигнахте, Мара Джейд — каза той и махна към празния стол със съсухрената си ръка. — Не може да се каже, че бързахте особено.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате — отвърна Мара със саркастична нотка в гласа и тръгна към него. Усещаше нервността и загрижеността на Люк в подсъзнанието си и се опита да го успокои, макар самата тя съвсем да не бе спокойна. Тези хора знаеха коя е и вероятно каква е. И все пак я допускаха да се приближи свободно до тях. Във всичко се Долавяше някаква небрежност и това изобщо не й харесваше. — Ако хората ви не бяха избързали толкова с употребата на оръжия, щях да съм тук преди доста време.
Адмиралът сведе глава.
— Приемете извиненията ми. Това беше злощастен инцидент. Моля, седнете.
Мара продължи напред с изострени сетива, като се опитваше да гледа всички присъстващи едновременно. Ако бяха заложили капан, той трябваше да щракне, преди да се приближи много… Без предупреждение, по средата на поредната крачка връзката й с Люк изведнъж изчезна. Мозъкът й се скова от ужас. Тя продължи механично да крачи напред. „Люк? Люк? Къде си?“
Отговор нямаше. Нямаше чувства, нямаше усещане за съзнание или мисли, нямаше никакво присъствие. Колкото и невероятно и невъзможно да беше, той бе изчезнал.
— Заповядайте, седнете — отново я подкани адмиралът. — Сигурно сте доста уморена след преживяното.
— Много сте любезен — отвърна тя. Думите прозвучаха далечни и странни в ушите й на фона на блъскащото се в гърдите й сърце. Тя се насили да продължи да се движи. „Какво се случи с Люк?“
Можеше да има само един отговор. По някакъв начин бяха преминали през джедайските му сетива, бяха проникнали през джедайските му сили и бяха извършили бърза, внезапна и неусетна атака. И Люк Скайуокър, майсторът джедай, бе в безсъзнание. Или мъртъв. Мисълта прободе сърцето й като нож. „Не… не може да бъде!“
Сивокосият мъж продължаваше да я гледа замислен. С болезнено усилие Мара отхвърли страха и болката от съзнанието си. Ако Люк бе само в безсъзнание, надежда имаше. Ако бе загинал, най-вероятно съвсем скоро и с нея щеше да се случи същото. И в двата случая моментът не бе подходящ да позволява на чувствата да замъглят разсъдъка й. Тя измина останалото разстояние до стола и се отпусна.
— Не се притеснявайте — успокои я адмиралът. — Не възнамеряваме да ви навредим.
— Разбира се — отвърна Джейд и долови горчивината в гласа си. — Също както нямахте миналия път, когато влязох в крепостта ви ли?
— Както вече отбелязах, това бе злощастен инцидент, за който съжаляваме — повтори той. — Стреляха по паразитите, които летяха около вас… Имаме си проблеми с тях. Влизат тук… Приемете най-искрените ми извинения.
— Извинението ви наистина ме успокоява — промълви Мара. — А сега какво ще правим?
Адмиралът сякаш се изненада.
— Ще говорим. Защо, мислите, ви дадохме местоположението си? Искахме да дойдете при нас.
— О! — възкликна Мара. Значи предположението й се бе оказало правилно. Корабите нарочно бяха позволили да проследят курсовете им.
Освен ако, разбира се, адмиралът не се опитваше да прикрие грешките на пилотите си.
— Можехте просто да ми изпратите покана — каза тя и леко сбърчи чело, когато се присегна със Силата към него. Странно. Дори не можа да го докосне. Нито него, нито чуждоземците, застанали от двете му страни. — Или това щеше да бъде твърде лесно?
— Съмнявам се, че щяхте да отговорите на открита покана — усмихна се адмиралът. — По-усложненият вариант ми се стори по-добър. Извинявам се, че не изпратих ескорт, който да ви посрещне. Между другото… приземяването ви малко ни изненада.
— Както и идването ви в крепостта предния път — намеси се чуждоземецът вдясно от адмирала. Гласът му бе плавен и обработен, а блестящите му червени очи не изпускаха Мара.
— Ако знаехме, че идвате, хората ни щяха да са много по-внимателни. Мога ли да попитам как успяхте да проникнете в крепостта, без да ви забележим?
— Превърнахме се в паразити и долетяхме. Как иначе! — отвърна тя. — Доста по-бързо, отколкото ако бяхме тръгнали пеша.
— Разбира се — каза адмиралът с усмивка. — А може би сте разбили някоя стена и сте се вмъкнали през дупката?
Джейд поклати глава.
— Съжалявам. Професионална тайна.
— А! — възкликна адмиралът с усмивка. — Няма значение Просто любопитствах. По-важното е, че сте тук, Мара.
Между другото мога ли да ви наричам Мара? Или предпочитате капитан Джейд или някое друго обръщение?
— Наричайте ме, както желаете. А аз как да се обръщам към вас? Или тук никой няма име.
— Всички мислещи същества имат имена, Мара — каза мъжът. — Аз съм адмирал Вос Парк. За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас.
— За мен също — отвърна Мара.
Тя леко трепна от изненада. Вос Парк бе капитанът на звездния разрушител „Победа“, който бе намерил Траун в някакъв изоставен свят и го бе върнал в имперския двор. Пак той го бе последвал в срама на предполагаемото му изгнание извън Империята. Но мъжът срещу нея…
— Предполагам, че съм доста по-възрастен, отколкото сте си представяли — откровено каза Парк. — Ако изобщо сте си представяли нещо. Може би се надценявам, допускайки, че Ръката на императора ще си спомня за името, да не говорим за лицето ми.
— Помня и двете — отвърна Мара. — Вас всяка фракция в двора ви използваше като пример, какво не бива да се прави в една политическа борба — тя хвърли поглед към чуждоземните. — Но това бяха същите хора, които смятаха, че Палпатин е изпратил Траун тук за наказание. Какво знаеха те?
— А вие смятате, че задачата на Миттраунуруодо е била друга? — попита чуждоземецът вдясно от Парк.
— Знам, че е била друга — каза Мара и го изгледа от глава до пети. — Кажете ми, адмирале, цялата раса ли говори като Траун? Или това е специално обучение, на което подлагате служещите си, за да бъдат на висота, ако ги поканят на празничен коктейл?
Чуждоземецът присви очи…
— Успокойте се, Стент — сухо каза Парк и вдигна ръка. — Едно от най-изкусните оръжия на Мара Джейд винаги е бил талантът й да дразни хората. Раздразнените хора не мислят ясно.
— А може би просто не ви харесвам особено — каза Мара и сама усети леко раздразнение от бързото и небрежно прозрение на Парк. Обикновено противниците й не успяваха да схванат толкова бързо. Немалко изобщо не схващаха. — Но стига сме говорили за мен. Да чуем за вашия пробив в Непознатите райони. Отказахте се от много, от Корускант, от статута си в имперската флота и помощта й… — тя нарочно погледна към Стент. — От цивилизацията.
Чуждоземецът отново присви очи, а Парк се усмихна.
— Срещали сте се с Траун — каза той и гласът му омекна до благоговение. — Всеки истински воин би дал мило и драго за възможността да служи под командването му.
