— Несъмнено заради подтик от Силата — каза Джейд. Това беше добър отговор. — Оказа се, че този повиквач е принадлежал на някого, който Карде е познавал, но е изчезнал преди няколко години. Човек на име Джори Кардас. Чувал ли си за него?
— Не — поклати глава Люк.
— Очевидно малцина са чували за него — каза Мара. — Това направи нещата още по-предизвикателни. Повиквачът бе отправната ни точка и Карде ме помоли да издирим притежателя му. И както казах, Ландо, който несъмнено надуши печалба, настоя да дойде.
— Трябва да е било дълго дирене — тихо промърмори Скайуокър. — Историите за теб и Ландо…
— Отне ни няколко години — каза Джейд. — Започвахме и спирахме — тя вдигна вежди. — Ако щеш вярвай, но романтичната част от прикритието ни ме подлудяваше. Само че намирането на Кардас бе важно за Карде и търпях. Както сам каза, лоялност — Мара тихо издиша между зъбите. — Въпреки че на моменти прикритието ни се оказа изключително смущаващо. Прекарахме една седмица на Мхаели. Ландо се опитваше да омагьоса вицебарона Сукариан, за да ни даде някаква нужна информация. Трябваше да се превърна в лекомислена, празноглава, привлекателна госпожичка, защото Сукариан автоматично определя този тип жени като недостойни дори за презрение, и така щях да имам свободата да се движа необезпокоявана. Най-лошото бе, че Соло ме хвана на местопрестъплението с комуникационен ретранслатор, докато си мислех, че се обажда Сукариан. Така и не събрах смелост да го попитам какво си е помислил.
— Едва ли си е развалил мнението за теб — каза Люк. В гласа му се усети странна смесица от подкрепа, галантност и смущението, което още не го бе напуснало. — Но смятам, че мнението на Сукариан за теб е непоправимо лошо.
— О, не мисля така — възрази Джейд. — Обикновено носех някоя от ризите на Ландо по време на късните посещения и обаждания на Сукариан и се погрижих да оставя една от тях да виси на отворената врата на касата в кабинета му. След като го обрах.
Люк се усмихна. Колеблива, в известна степен срамежлива, но въпреки това истинска усмивка. За момента достатъчна.
— Реакцията му трябва да е била интересна.
Мара кимна.
— Иска ми се да мисля, че е била такава.
— Да — майсторът джедай си пое дълбоко дъх. Мара усети как Люк отблъсна стари спомени и неприсъщи за него мисли. — Но както каза, имаме да вършим работа — бързо добави той. — Предстои ни дълго изкачване. Да си събираме нещата и да тръгваме.
Изкачването, както Люк бе заключил от данните на комджайците, наистина бе дълго. Почти толкова, колкото началото на тайното стълбище до първата врата. Като към това се прибавеха и мускулите на Мара, които още се възстановяваха от петдневното си бездействие, и Люк, който трябваше да крепи Арту и останалата им екипировка, би трябвало да бъде и доста изтощително.
За негова изненада обаче не беше. И нямаше нужда от дълбоко джедайско проницание, за да разбере защо. Преградата между него и Мара бе изчезнала. Странното бе, че изобщо не си бе давал сметка за нея. Общуването им… способността им да усещат чувствата и мислите си… бяха толкова ограничени, че той ги бе приел за предела. Но това бе грешка.
Усещането бе ведро и в същото време някак плашещо. От време на време му се бе случвало да има подобна връзка с други хора, но никога на такова равнище. Чувствата и мислите на Мара течаха през него. Интензивността им се определяше единствено от ограничението, което тя сама налагаше. Неговите чувства и мисли също течаха през нея. Между тях имаше нова връзка, задълбочаване на старите им отношения, за които майсторът джедай едва сега осъзнаваше колко много са му липсвали. Признание, извинение и прошка. Леля Беру обичаше да му напомня, че това са инструментите, които приятелите използват, за да съборят стените и да ги превърнат в мостове. Такъв ярък пример за тази проста истина в живота си бе имал много рядко, ако не и никога.
На преден план в съзнанието му стоеше грижата за физическото състояние на Мара. Затова настояваше групата им да почива често, което влудяваше Мара и още повече — комджайците. Но Люк настояваше и изкачването до следващата врата продължи почти час. Когато стигнаха най-сетне, Мара напълно бе възстановила формата си.
— Добре, ето какъв е планът — каза й Люк и се присегна със Силата. Доколкото можеше да съди, районът от другата страна на вратата бе чист. — Ще оставим Арту и комджайците тук, а ние ще направим едно малко разузнаване.
— Звучи добре — отвърна тя, извади бластера си и го провери. Люк се бореше с неохотата от повторното завръщане. — Дали да не им оставим един от предавателите си?
— Чудесно — съгласи се той, откачи уреда от колана си и го сложи в механичната ръка на Арту. — Не забравяй да го изключиш — предупреди той дроида.
Арту изпиука възмутено. Преводът се изписа на екрана на електронния бележник.
— Знам, знам — отвърна Скайуокър. — Шегувах се.
— Какво? — попита Мара.
— Каза, че изключването на предавателите в критични моменти е специалитет на Трипио — обясни Люк. — Имаме си такава шега. Готова ли си?
Усети как Мара се присегна за спокойствие към Силата.
— Готова съм — отговори тя. — Да тръгваме.
Тайната врата, също като предишната, се отвори леко.
Люк мина пръв и после двамата я затвориха плътно след себе си.
— Това — прошепна Мара в ухото му — е като крепостта на Хиджарна.
Люк кимна и се огледа. Намираха се в просторна зала. Стените, които свързваха пода с относително ниския таван, бяха построени сякаш без никакъв план или симетрия. Блестящото покритие на стените, сложната схема на плочките на пода и стенните свещници на по-долния етаж тук липсваха. Вместо тях имаше обикновен гладък черен камък. Въпреки това залата изглеждаше някак особено просторна.
— Май нашите приятели от долния етаж не използват това място — каза Скайуокър. — Защо ли?
Мара направи няколко крачки към една от стените и посочи зад ъгъла й.
— Там е отговорът… — каза тя. — Да видим.
Мара изчезна зад стената. Майсторът джедай я последва и едва сега усети свежия полъх, който идваше от там. Зад стената другият край на залата от черен камък бе отворен към небето.
— Обзалагам се, че това е вторично поражение от битката, която е отнесла кулата — каза Мара, която вече бе отишла до срутената стена.
— Внимавай — предупреди я Люк и забърза да я настигне.
— Да, да — отвърна Джейд, стигна до руините и внимателно погледна надолу. — Права съм — каза тя и посочи. — Ето я. Останките от нея.
Люк стигна до ръба и наведе очи. Пред него се разкри обширен кръгъл покрив, който се спускаше надолу под доста остър ъгъл. Основите на срутената кула лежаха вляво, на осемдесетина метра пред тях. Разстоянието и мъждивата слънчева светлина затрудняваха преценката, но на Люк му се струваше, че краищата на порутената кула са леко разтопени.
— И твърдиш, че този камък поглъща турболазерните изстрели? — попита той.
— Като гъба — мрачно потвърди Мара. — Които и да са били строителите, явно са имали много силен враг.
— Да се надяваме, че той се е задоволил с разрушаването на тази кула и си е отишъл — каза джедаят и набързо, но внимателно огледа останалата част от наклонения покрив.
Симетрично разположена, в дясната му част се намираше друга кула. За разлика от първата тя не бе повредена и извисяваше деветдесетметровата си снага към небето, увенчана с кръг настръхнали издатини, несъмнено някакво защитно съоръжение. В другия край на покрива, на около двеста метра от тях, Люк видя две кулички, вероятно караулки. Нататък през неравното планинско било забеляза тясна гладка ивица, която можеше да бъде единствено път. В средата на крепостта се намираше трийсетметрова постройка, чийто покрив завършваше със стряха. Тя приличаше на клин със заоблени ръбове, посаден от строителите в последния миг.
