през последните четири дни. Бизнесоборотът в Ботауи би трябвало да е астрономичен. — Но може да се каже и че просто ударихме на поредния камък.
— Аз не бих се изказал толкова категорично — бавно каза Коран, докато въртеше чашата си. — Имаше няколко места, на които явно настръхнаха повече. Онзи мешакийски бижутер например.
— Защото търгува с крадено — каза Моранда и пропъди образа на бижутера с вяло движение на китката. — При това веднага забеляза, че не сме обикновени клиенти. Трябва да се научиш да криеш стойката си на човек от охраната, Коран. Този изправен гръб непрекъснато те издава.
— И онова кафене на Хо Дин — продължи Коран, като пренебрегна забележката й и прокара пръст през списъка им. — Точно под него минава един от електропроводите за сградата на генератора.
— Е да, но то си е там от десет години — напомни му старицата.
— Управителят спомена, че съвсем скоро са наели двама човеци за късната смяна на чистачите, забрави ли? — контрира я командирът от Червената ескадрила. — Нещо ме притеснява…
Уедж го погледна. Той знаеше, че Коран никога не се бе справял толкова добре, колкото Люк и Лея, с онзи аспект на Силата, който засягаше разчитането на съзнания. Но дори и да не можеше да се добира до мислите на другите, все пак можеше да извлича впечатления и представи от тях. В съчетание с предишното му детективско обучение, получено в охраната на Корелиан, това означаваше, че всяко нещо, което го притесняваше, си струваше да бъде взето под внимание.
— И, разбира се — добави Коран, — приятелите ни в търговския център за екзотични животни.
Антилис погледна Моранда в очакване на опровержение. Но тя не каза нищо.
— Да, наистина — след известна пауза се обади тя и се намръщи. — Те изобщо не ми харесаха.
— Не каза ли, че никой от тях не е скочил? — попита Уедж.
— Не, не подскочиха — съгласи се старата жена. — Точно там е работата. Държаха се идеално. Но колко собственици на магазини за домашни любимци познаваш, които са и специалисти по унищожаването на паразити? Екзотични паразити. Като металмитите например.
— Трябва да проверим за подобна специализация в досиетата им — каза Коран, който в никакъв случай не изглеждаше по-радостен от Моранда. — Къде ли точно са се появили тези металмити?
— Трябва да е в участък с много висока степен на сигурност — предположи Уедж. — Първоначално дори не искаха да ги пуснат да влязат.
— Но пък това решение бе отхвърлено много бързо — кимна Моранда. — Трябва да е място със свръхвисока степен на сигурност и в същото време изключително чувствително и важно.
За момент тримата се спогледаха. Коран пръв наруши мълчанието.
— Сградата на генератора — каза той. — Нищо друго не съвпада.
— Съгласна съм — каза Моранда и отпи от питието си. — Въпросът е дали нахлуването на металмитите е нападението или примамката? Ако е нападението…
Скрит дълбоко в джоба на Уедж, предавателят му тихо избипка и тя не довърши изречението си.
— Кой знае, че си тук? — попита старицата.
— Совалката ни — той извади малкия комуникационен уред. — Поставихме ретранслатор за всички входящи съобщения — Уедж включи предавателя, намали звука и каза паролата: — Давай, Червен две.
Съобщението беше много късо.
— Татко е — чу той познатия глас на Бел Иблис от другата страна. — Прощавам ви всичко. Прибирайте се у дома.
Уедж силно стисна предавателя.
— Разбрано — каза той. — Тръгваме.
След това изключи уреда и вдигна поглед. Коран го гледаше втренчено.
— Татко ли беше?
— Да — кимна Антилис. — Време е да се прибираме.
— Тоест? — попита Моранда.
— Тоест трябва да тръгваме — отвърна й Уедж. — Веднага.
— Чудесно! — възкликна старата жена и го погледна ядно.
— Ами генераторът?
— Оттук насетне ботанците трябва да се оправят сами — отвърна Уедж, пресуши чашата си и остави няколко монети на масата. — Съжалявам, бяхме тук за малко.
Моранда се намръщи.
— Разбирам — каза тя. — Е, беше приятно.
— Може би трябва да се обадиш на ботанската отбрана — предложи Антилис и стана. — Насочи ги към приятелите ни от магазина за домашни любимци.
— Добре — каза старицата и махна с ръка. — Лек полет.
— Благодаря — отвърна Уедж. — Хайде, Коран.
— Момент — каза Коран, без да помръдне от стола си. В очите му имаше странен блясък, когато погледна към старата жена. — Искам да знам какво ще прави Моранда сега.
— О! — махна тя с ръка. — Ще се оправя.
— С други думи, ще продължиш? — попита той.
— В охраната ли те научиха така да разпитваш? — повдигна тя вежди.
— Не отговори на въпроса му — каза Уедж и отново седна.
— Нали ще се обадиш на отбраната?
— И какво да им кажа? — сопна се тя. — Нямаме абсолютно никакво доказателство. Още по-лошо… вероятно вече са проверили Навет и приятеля му и въпреки това са ги пуснали в сградата на генератора.
— Тогава какво ще правиш? — настоя Антилис. — Сама ли ще продължиш?
Моранда стисна челюсти.
— Възложена ми е задача, Уедж — тихо каза тя. — Трябва да остана тук и да наблюдавам действията на „Мъст“ срещу Ботауи.
— Не е добро решение — поклати глава Коран. — Ако „Мъст“ се направлява от Империята…
— А вие къде отивате? — попита старицата с пренебрежение. — На ваканция по плажовете на Бърчест ли? Обзалагам се петдесет към едно, че където и да сте, ще бъде много по-опасно от това, което аз ще правя тук. Каквото и да е то.
— Моранда… — започна Уедж.
— Освен това нямате време да спорите — прекъсна го тя. — Ако „татко“ е този, за когото си мисля, няма да се зарадва много на евентуалното ви закъснение. Затова тръгвайте. И двамата. Благодаря за всички питиета.
Уедж неохотно стана. Тя, разбира се, беше права, и със сигурност беше достатъчно голяма, за да вземе такова решение. Но това не означаваше, че то му харесваше.
— Хайде, Коран. Моранда… пази се.
— И вие — каза тя и се усмихна. — Не се тревожете за мен. Ще се оправя.
ГЛАВА 26
Странен аромат, сякаш не от този живот, пробуди сетивата на Мара и я извади от лечебния джедайски транс. Странен и в същото време смътно познат…
— Добро утро — дойде гласът на Люк през мъглата. Мара трепна и се събуди напълно.
И в този първи момент й се прииска да не се беше събуждала. Още щом отвори очи на мъждивата светлина, разгонваща мрака около нея, усети стотиците иглички, които безжалостно се забиха в мускулите на краката и гърба й и стигнаха чак до тила.
— Ох! — тихо простена тя.
Загриженото лице на Скайуокър се появи над нея.
— Още ли те боли рамото? — попита той.
Мара се намръщи. Мъглата, която обгръщаше съзнанието й, бавно започна да се вдига. Да… лошо обгореното й рамо. Тя обърна глава и погледна с още сънени очи към прогореното място на костюма си. И
